Дъглас Престън
Тайният кодекс (37)

37.

Люис Скиба гледаше в блещукащия огън, губейки се в променящите се цветове. Целия ден не бе правил нищо, не бе отговарял на телефона, отказваше срещи. Единственото, за което мислеше, бе: „Дали Хаузър го беше направил. Дали Хаузър вече ги беше убил.“ Седеше, подпрял главата си с ръка и мисълта му се връщаше към обвитите от бръшлян сгради на Уортън, към опияняващото чувство за възможностите на онези отминали дни. Целият свят беше там, пред него, като плод, готов да бъде откъснат. А сега… Той си напомни, че беше осигурил работа и възможност на хиляди нуждаещи се, че беше развил компанията си и правеше лекарства, които спасяваха хората от ужасни болести. Имаше трима чудесни сина. През цялата изминала седмица първата мисъл, с която се будеше, беше: „Аз съм убиец.“ Искаше му се да върне назад думите си. Само че не можеше. Хаузър не беше се обаждал, а той не можеше да се свърже с него.

Защо беше казал на Хаузър да направи това? Защо беше допуснал да бъде тормозен и унижаван? Скиба се опита да се самоубеди, че той самият не бе причинил смърт никому, че може би преувеличаваше значението на онзи разговор. Имаше такива хора, които обичаха да говорят за насилие, да се перчат с оръжия и неща от този сорт. Болни хора. Хаузър може да беше от тях, много приказки — нищо работа.

Интеркомът избръмча и той с трепереща ръка натисна копчето.

— Мистър Фенър от „Диксън Асет Мениджмънт“, за срещата в два часа.

Скиба преглътна. Това бе единствената среща, която не можеше да пропусне.

— Да влезе.

Фенър изглеждаше като повечето борсови анализатори, които познаваше — дребен, сух, излъчващ надменност и самоувереност. Това беше ключът към успеха му: Фенър бе човек, на когото просто ви се иска да вярвате. Скиба му беше правил немалко дребни услуги, помогна на децата му да влязат в престижно частно училище в Манхатън, дари няколкостотин хиляди на любимата благотворителна организация на жена му. В замяна на това Фенър твърдеше, че акциите на „Лемпе“ са добра инвестиция до самия им срив, като прати злощастните си клиенти на бунището, докато самият той правеше милиони. С две думи — той беше типичният успешен анализатор.

— Как си, Люис? — попита Фенър, докато сядаше край камината — По-весело няма накъде, а?

— Не е весело, Стан.

— Нямам желание да си разменяме любезности точно в такъв момент. Знаем се отдавна. Затова ми дай поне една причина да съветвам клиентите си да си запазят акциите на „Лемпе“. Нужна ми е една-единствена причина.

Скиба преглътна.

— Да ти предложа нещо, Стан? Минерална вода? Шери?

Фенър поклати глава:

— Инвестиционната комисия ще ме прегази. Време е за светкавична разпродажба. Те се страхуват, а да си кажа честно — и аз. Вярвах ти, Скиба.

Какъв глупак. Фенър от месеци знаеше за истинското състояние на компанията. Само че твърде много се лакомеше за „мръвките“, които му подхвърляше Скиба, и облагите от инвестиционното банкиране на „Диксън“ за „Лемпе“. Ненаситно копеле. От друга страна, ако „Диксън“ отидеше от „купува“ на „запазва“ или „продава“, това щеше да е краят на „Лемпе“. И тогава вече щяха да стигнат до Глава II.

Той се изкашля. И понеже не успяваше да изрече и дума, продължи да кашля, прикривайки вцепенението си.

Фенър чакаше.

Най-после Скиба успя да произведе подобие на глас:

— Стан, разполагам с нещо, което мога да ти дам.

Фенър наклони глава почти невидимо.

— Става въпрос за нещо поверително и ако търгуваш по тази информация, ще е явен случай на търговия на ценни книжа по вътрешна информация.

— Ще бъде търговия по вътрешна информация, ако ти продаваш. Не ти говоря за това. Накарах клиентите си да се заровят до шия в акции на „Лемпе“ и сега ми трябва причина да ги убедя да си стоят мирно и да не ги продават.

Скиба си пое дълбоко дъх.

— „Лемпе“ има намерение да обяви в следващите няколко седмици, че притежава уникален манускрипт от две хиляди страници, съставен от древните маи. Този ръкопис изброява всяко растение и животно в тропическите дъждовни гори, посочва лечебните му качества, като заедно с това описва начините на екстрахиране на активните съставки, дозировката, страничните ефекти. Ръкописът е връх на медицинските познания на маите, усъвършенствани през столетията опит в най-богатия на биологични видове кът на планетата. И ще бъде изцяло притежание на „Лемпе“.

Той млъкна. Изражението на Фенър не се бе променило. Ако обмисляше, това не личеше по нищо.

— Кога ще го обявиш? Ще ми кажеш ли дата?

— Не.

— До каква степен е сигурно?

— До голяма.

Лъжата беше изречена лесно. Кодексът беше само надежда и ако се провалеше, нищо друго нямаше да има значение.

Последва дълга тишина. Фенър позволи върху тънкото му, сухо лице да се оформи нещо, което би могло да се нарече усмивка. Той взе куфарчето си и се изправи.

— Благодаря, Люис. Спря ми дъха.

Скиба кимна и видя как Фенър излиза от кабинета му с малки, предпазливи стъпки. Само ако знаеше.