Дъглас Престън
Тайният кодекс (13)

13.

Филип Бродбент промени позата си, опитвайки се да се настани по-удобно на дъното на лодката, като пренареди някои от по-меките вързопи с принадлежности за четвърти или пети път, с намерението да си направи нещо като стол. Носеха се по реката между две тихи стени от зелена растителност, моторът бръмчеше, носът пореше гладката черна вода. Напомняше пътуване през гореща зелена пещера, която отекваше с нечестиви, сатанински писъци, дюдюкане и подсвирквания на млади животни. Комарите се носеха на облак около тях, следвайки ги неотлъчно. Въздухът беше гъст, тежък, лепкав от влагата. Сякаш вдишваш супа от комари.

Филип извади лулата от джоба си, разбута недопушения тютюн и с леко почукване го изсипа извън борда, след което я напълни с „Дънхил“, с какъвто беше заредил всичките джобове на костюма си за сафари. Отне му известно време да запали лулата, после издуха струя дим в облака от комари, гледайки как пространството се разчиства за миг, но веднага щом пушекът се разнесе, облакът над тях се сгъсти. Не ще и дума, Москитовият бряг си заслужаваше името и нито репелентите, с които Филип бе напръскал обилно кожата си, нито дрехите осигуряваха надеждна защита срещу настървените насекоми. Отгоре на всичко проклетият репелент се оказа мазен, смърдеше ужасно и по всяка вероятност проникваше в кръвта му и го тровеше.

Той изруга. „Баща ми и абсурдните му изпитания.“

Опита се отново да се намести по-удобно, но не успя. Хаузър, с дискмен в ръка, се върна от носа на кораба и побърза да седне до него. Миришеше на одеколон вместо на препарати против буболечки и изглеждаше толкова бодър и свеж, колкото Филип изпотен и лепкав. Той смъкна слушалките от ушите си и заговори:

— Гонз цял ден открива следи от преминаването на Макс. Ще разберем за това повече утре, когато стигнем до Пито Соло.

— Как изобщо са могли да видят следи по реката?

Хаузър се усмихна:

— Това е изкуство, Филип. Тук отрязана лиана, там смачкана трева при слизане на сушата, белег от прът на лодка по плитчината. Реката е толкова бавна, че следите се запазват по дъното й седмици наред.

Филип смукна раздразнено от лулата. Би могъл все пак да изтърпи това последно изтезание на баща си и после да бъде свободен. Свободен най-сетне да живее живота си така, както той иска, без онзи стар мръсник да му се меси, да го критикува, да му отпуска скъпернически милостинята си като чичо Скрудж. Той обичаше баща си и дори страдаше, че се е разболял от рак и умира, но това не променяше чувствата му по отношение на бащините му методи. Баща му беше направил достатъчно магарии в живота си, но с последната направо преля чашата. Това беше реколта Макс Бродбент, този прощален прекрасен жест.

Той вдъхна тютюневия дим и погледна четиримата моряци отпред, които играеха комар с оръфани карти. Другото кану, с екипаж от осем души, беше на петдесетина ярда пред тях и оставяше мръсна синя следа от изгорели газове над водата. Гонз, водачът, лежеше по корем и гледаше в тъмната вода, като потапяше от време на време пръст във водата, за да я опита.

Внезапно един от войниците на тяхното кану извика. Беше се изправил и сочеше възбудено нещо, което се носеше по реката. Хаузър смигна на Филип, скочи на крака, измъквайки мачетето, което беше запасал на кръста си и се отправи бързо към предната част. Лодката се насочи към плуващото животно, докато Хаузър, разкрачен, се опитваше да заеме по-устойчива позиция на носа. Изтеглиха се успоредно до ужасеното животинче, Хаузър се наведе и с внезапно движение удари по водата с мачетето, после се протегна и го извади. Приличаше на едър плъх. Беше почти обезглавен от удара, главата му висеше, придържана единствено от кожата. Направи няколко конвулсии и притихна.

Филип погледна с неприкрито чувство на ужас, когато Хаузър размаха мъртвото животно срещу него. То тупна с глух звук на пода и се търкулна току до краката му с отворена уста, в която ясно се виждаха острите му жълти зъби.

Хаузър изплакна мачетето в реката, пъхна го отново в колана си и пристъпи към Филип, прескачайки трупчето.

— Да си ял някога агути?

— Не, и не съм сигурен, че имам желание да опитам.

— Одрано, изкормено, нарязано и изпечено върху горещи въглища — това Максуел най-много обичаше. Вкусът му наподобява малко вкуса на пилешко.

Филип не каза нищо. Точно тези думи беше използвал Хаузър, когато ги беше накарал да ядат онова месо на шиш — „има вкус на пилешко“.

— О! — извика Хаузър, поглеждайки ризата на Филип. — Моля за извинението ви, господине.

Филип сведе очи. Върху ризата му се мъдреше капка прясна червена кръв, която бе започнала да се просмуква в плата. Той се опита да я избърше, с което само я размаза още повече.

— Бих те помолил да бъдеш малко по-внимателен, когато размахваш обезглавени животни — произнесе той, потапяйки носната си кърпа във водата и продължавайки да търка яростно петното.

— Толкова е трудно да се поддържа личната хигиена в джунглата — каза Хаузър.

Филип потърка още малко, след което се предаде. Искаше му се неимоверно много да постави Хаузър на мястото му. Този човек направо му лазеше по нервите.

Без всякакво притеснение детективът извади няколко диска от джоба си.

— А сега, за да попречим на нахлуването на варварщината, която ни заобикаля отвсякъде, бихме могли да послушаме малко Бах или Бетовен, какво ще кажеш?