Дъглас Престън
Тайният кодекс (64)

64.

Водеше ги Борабей, тримата го следваха в колона по един. Пътят им блестеше, фосфоресцирайки по онзи странен начин, който Том бе видял преди: всички изгнили дънери и пънове бяха оконтурени от слаба зелена светлина и трептяха като призрачни видения в гората. Сега обаче това не му се видя красиво, а само заплашително.

След двайсетина минути пред тях се изправи разрушена каменна стена. Борабей спря и се наведе, за миг блесна ярко пламъче и той се изправи, държейки горящ сноп тръстики. Стената се разкри пред очите им: беше изградена от огромни варовикови блокове, почти незабележими под тежкия килим от лиани. Виждаха се лица в профил, цяла редица черепи с хлътнали очни ябълки, фантастични ягуари, птици с огромни нокти и широко отворени очи.

— Градските стени.

Продължиха напред и стигнаха до малък вход, над който като завеса се спускаха лиани. Повдигнаха ги настрани и се гмурнаха вътре.

На слабата светлина Борабей се протегна, хвана ръката на Филип и го придърпа към себе си.

— Малък братко Филип, ти си смел.

— Не, Борабей, аз съм ужасен страхливец и пречка.

Борабей го потупа по рамото:

— Не е истина. Повярвай ми. — И той духна факела, разгаряйки го. Пламъкът освети лицето му, подчертавайки типичната за Бродбент брадичка и деликатно изрязани устни, и придаде на очите му златен блясък. — Сега тръгваме към гробниците. Отиваме да намерим татко.

Попаднаха в разрушен вътрешен двор. Отстрани се виждаше стълбище. Борабей направо прелетя през двора и се понесе по стълбите. Останалите го последваха. Той зави надясно и тръгна по горната част на стената, осветявайки с факлата, след което се спусна от другата страна на стълбището. Чу се внезапен вик от дърветата над тях и настъпи вълнение, клоните се чупеха и надолу полетяха парчета. Том подскочи.

— Маймуни — прошепна Борабей, но спря. Лицето му изразяваше тревога. После той поклати глава и те продължиха, преминавайки през бъркотията от рухнали колони в един от вътрешните дворове. Цялото пространство бе пълно с каменни блокове, някои от които със страни от по десет стъпки, върху които личеше релефна гигантска глава. Върху други по-нататък се виждаше нос, втренчено око, ухо, всички камъни разбутани и килнати в безреда от буйните растения и виещите се корени на дърветата. Те се качиха върху блоковете и преминаха през вход с каменни ягуари отстрани. Въздухът в коридора бе хладен и миришеше на пръст. Факлата затрептя. Светлината разкри, че се намират в тунел от камък, по тавана се виждаха сталактити. Из въздуха се носеха насекоми, търсейки спасение от светлината. Една тлъста пепелянка се сви конвулсивно в спирала с надигната глава, готова да нападне. Тя изсъска и се огъна леко. Тесните й като цепки очи отразяваха оранжевия пламък. Те я заобиколиха и продължиха нататък. През пролуките в каменния таван се виждаха пръснатите по небето звезди, скривани от време на време от разлюлените клони на дърветата. Минаха покрай стар каменен олтар, обсипан с кости, излязоха от другата страна на тунела и пресякоха една платформа, осеяна със счупени статуи — глави, ръце и крака се подаваха иззад оплетените стъбла и листа като тълпа от чудовища, удавени в море от пълзящи растения.

Внезапно се озоваха в края на широка бездна — далечната страна на платото. Отвъд се простираше море от черни планински върхове, едва осветени отзад от звездна светлина. Борабей спря да запали нова факла. Хвърли използваната в урвата, червеното пламъче просветна за миг и изчезна в чернотата. Тръгнаха по тясна пътека покрай ръба на пропастта, после преминаха през една добре скрита пролука в скалата, която явно извеждаше над отвесните скали. Но когато излязоха от нея, пред тях се появи пътека, която преминаваше в издялано в самата канара стръмно стълбище. То се спускаше надолу зигзагообразно и завършваше с тераса — нещо като каменен балкон — павирана с плътно наредени камъни. Терасата бе изрязана в скалата, което я правеше невидима отгоре. От едната страна се издигаха назъбените канари на Белия град; другата се спускаше стръмно надолу и чезнеше в тъмнината. Скалата горе бе надупчена от стотици черни врати, свързани със стръмни пътеки и стълбища.

— Мястото на гробниците — каза Борабей.

Изви се вятър и донесе сладникавата миризма на някакво нощно цвете. Тук не достигаха звуците на джунглата над тях — единствено поривите на вятъра. Беше мрачно, дори зловещо място.

„Мили боже“, помисли си Том, „само като си помисля, че татко е някъде в тези скали.“

Борабей ги поведе през един тъмен вход в канарата и се изкачиха нагоре по спираловидно стълбище. Лицето на скалата бе запълнено като пчелна пита с гробници и стъпалата се виеха покрай ниши с кости, черепи, с по някой стърчащ кичур коса, кости на ръце с пръстени, които примигваха по пръстите, мумифицирани тела, с неуморни, чевръсти насекоми из тях, мишки и дребни змии, разтревожени от светлината, които бързаха да се оттеглят в мрака. В няколко от нишите, покрай които минаха, се виждаха пресни трупове, от които се носеше миризма на разложение. Тук шумоленето на насекоми и животинки се чуваше дори по-силно.

— Колко такива гробници е ограбил татко? — попита Филип.

— Само една — отвърна Борабей. — Но е била най-богатата.

Някои от вратите на гробниците бяха унищожени, сякаш изкъртени от иманяри или от древно земетресение. Борабей се наведе и вдигна нещо от земята. Мълчаливо го подаде на Том. Беше лъскав винт.

Стълбите завиваха и завършваха с издатина върху скалата, широка около десет стъпки. Имаше масивна каменна врата, по-голяма от всички, които бяха виждали досега, която гледаше нагоре към тъмните планини и звездното нощно небе. Борабей вдигна факлата високо, за да освети вратата. Стояха и я гледаха. Всички останали врати на гробници бяха неукрасени; единствено върху тази бе изгравиран малък релеф, маянски йероглиф. Борабей отстъпи назад и произнесе нещо на собствения си език, като молитва. После се обърна към тях и прошепна:

— Гробницата на татко.