Дъглас Престън
Тайният кодекс (42)

42.

Филип грижливо напълни лупата си от кутията с Дънхил Ърли Морнинг и я запали. Движенията му бяха бавни и замислени.

— Единственото нещо, което не ми взеха, беше тютюнът ми и лулата, слава Богу. — Той бавно пусна едно облаче. Очите му бяха притворени, сякаш се опитваше да събере мислите си.

Том използва случая, за да разгледа лицето му. Сега, когато бе чисто, можеше да разпознае фините, аристократични черти на брат си. Брадата му придаваше леко разпуснат вид, с което невероятно много заприличваше на баща им. Но лицето все пак беше различно: нещо се бе случило на брат им, нещо толкова ужасно, че бе състарило чертите му.

Филип отвори очи и започна:

— След като ви оставих двамата, взех полет обратно за Ню Йорк и потърсих стария приятел на татко, Маркъс Аурелиъс Хаузър. Предполагах, че той ще знае най-добре къде може да е отишъл татко. Открих го — изтупан, парфюмиран простак. Само след два телефонни разговора той успя да разбере, че татко е тръгнал към Хондурас, затова сметнах, че е подготвен и го наех. Излетяхме за Хондурас; той организира експедиция и нае дванайсет войници и четири лодки. Финансира начинанието, като ме принуди да продам прекрасния малък акварел на Паул Клее, който татко ми даде…

— О, Филип — не издържа Върнън. — Как можа?

Филип затвори уморено очи. След малко продължи:

— И така, всички се отправихме към Брус и се качихме на канутата, за да пресечем реката. Наехме водач в някакво забутано селце и се насочихме отвъд блатото Миамбар. Зализаното с брилянтин копеле е било планирало всичко предварително. Той е от онези извратени, дребни фюрерчета — садисти, но аз късно го разбрах. Окова ме във вериги като куче. А водачът ни беше хвърлен в блатото и нахрани пираните. Хаузър се зае да организира убийството ви.

Тук гласът му изтъня и той смукна няколко пъти от лулата си. Кокалестата му ръка трепереше. Историята беше разказана с характерното за Филип перчене.

— След като ме оковаха, Хаузър остави петима главорези отвъд Лагуна Негра, за да ви причакат и да ви убият. Ние, заедно с другите войници тръгнахме нагоре по Макатури и стигнахме чак до Водопадите. Никога няма да забравя момента, в който ония се върнаха. Бяха останали само трима и от бедрото на единия стърчеше стрела. Чух всичко, което разказаха. Хаузър беше бесен и отведе мъжа настрана, след което го застреля в главата от упор. Разбрах, че са убили двама души и бях сигурен, че единият от вас е мъртъв. Трябва да ви кажа, братлета, че когато дойдохте, си помислих, че съм умрял и отивам в рая — един вид, че вие сте комитетът по посрещането ми. — Той се засмя сухо. — Оставихме лодките при Водопадите и продължихме по татковите следи пеша. Хаузър е в състояние да проследи и мишка в джунглата, ако си го е наумил. Остави ме жив единствено, за да ме използва като разменна монета, когато започне да се пазари с вас. Връхлетяхме група индианци и той уби няколко, а останалите преследва до селото им. Нападна селото и успя да хване вожда. Не съм видял как се е случило, защото ме държеше окован и вързан, но за сметка на това видях резултата.

Той потръпна.

— Щом взе вожда им за заложник, ние продължихме навътре в планината към Белия град.

— Хаузър знае, че става въпрос за Белия град?

— Разбра го от заловените индианци. Но не знае къде в Белия град е гробницата. Както изглежда, само вождът и някои от по-възрастните знаят точното местоположение на татковата гробница.

— Как избяга? — попита Том.

Филип затвори очи.

— Отвличането на вожда на селото подбуди индианците към отмъщение. Те ни нападнаха на път за Белия град. Тогава Хаузър ми свали оковите, за да ги използва за вожда. В кулминацията на нападението аз успях да избягам. Прекарах последните десет дни в ходене — пълзене по-точно — докато стигнах дотук; оцелях като ядях насекоми и гущери. Сурови са много гадни, но се радвах, ако изобщо успеех да ги хвана… Преди три дни дойдох до тази река. Но нямаше начин да я премина. Бях изтощен от глад и вече не можех да вървя. Така че седнах на земята под едно дърво, за да дочакам края си.

— Седял си под това дърво цели три дни?

— Три, четири… само Господ знае колко.

— Господи, Филип, това е ужасно!

— Напротив. Чувството беше освежаващо. Защото вече не ме беше грижа. За нищо. Никога не съм се чувствал толкова свободен през живота си, както докато седях под това дърво. Вярвам, че дори съм бил щастлив за няколко мига.

Огънят догаряше. Том добави няколко цепеници и пламъците оживяха.

— Видя ли Белия град? — попита Върнън.

— Избягах, преди да стигнем до него.

— Какво е разстоянието оттук до Сиера Азул?

— Може би десетина мили до подножието на планината и още десет или двайсет до руините…

Всички мълчаха. Огънят пропука. От някакво далечно дърво печално запя птица. Филип затвори очи и промърмори с натежал от сарказъм глас:

— Скъпи стари татко, що за изтънчено завещание остави ти на обожаваните си синове.