Дъглас Престън
Тайният кодекс (44)

44.

Филип млъкна. Слънцето отдавна бе залязло и от огъня бе останала само яркочервена жарава. Том не можеше да повярва, че брат му бе издържал на всичко това.

Сали се обади първа:

— Хаузър провежда тук истински геноцид.

Настъпи неловка тишина.

— Трябва да направим нещо.

— Например? — вдигна вежди Върнън. Гласът му прозвуча уморено.

— Отиваме при планинските индианци, предлагаме им нашите услуги и заедно разбиваме Хаузър.

Дон Алфонсо разпери ръце:

— Лечителко, ще ни убият още преди да сме си отворили устата.

— Ще отида в селото невъоръжена. Няма да посмеят да убият невъоръжена жена.

— Да, ще го направят. И какво можем да сторим ние? Имаме една пушка срещу професионални войници с автоматично оръжие. Слаби сме. И сме гладни. Дори не можем да сменим дрехите върху гърба си — а и сме с човек, който не може да върви.

— Е, тогава какво предлагате?

— Всичко свърши. Трябва да се връщаме обратно.

— Казахте, че никога не можем да прекосим блатото.

— Сега знаем, че те са оставили лодките си на Водопадите на Макатури. Ще отидем и ще ги вземем.

— И после? — попита Сали.

— Аз ще се върна в Пито Соло, а вие — вкъщи.

— И да оставим Хаузър тук да вилнее и да избива когото му падне?

— Да.

Сали беше бясна.

— Не съм съгласна. Този човек трябва да бъде спрян. Ще се свържем с правителството, ще изпратят отряд да го арестува.

Дон Алфонсо изглеждаше безкрайно уморен.

— Лечителко, правителството няма да направи нищо.

— Откъде знаете?

— Този човек винаги е бил в комбина с правителството. Не можем да направим нищо, освен да приемем безсилието си.

— Аз не го приемам.

Дон Алфонсо я погледна със старите си тъжни очи. Той внимателно изтръска лулата си, напълни я и я запали с една клечка от огъня.

— Преди много години — каза той, — когато още бях момче, си спомням, че дойде първият бял човек в селото ни. Беше дребен, с голяма шапка и остра брада. Помислихме си, че сигурно е дух. Извади една от ония жълти буци метал и ни попита дали сме виждали такива. Ръцете му трепереха, а в очите му светеше луд блясък. Ние се уплашихме и казахме, че не сме. Месец по-късно при ежегодното наводнение изгнилата му лодка се върна по реката и в нея нямаше нищо, освен черепа и малко от косата му. Ние изгорихме лодката и се престорихме, че това не се е случило.

— Следващата година пристигна един мъж в черни дрехи и шапка. Беше мил човек, даде ни храна и кръстове, накара ни всички да влезем в реката и ни каза, че ни е спасил. Остана при нас няколко месеца, взе си жена с дете и тръгнаха да пресичат блатото. Повече не го видяхме.

— След това дойдоха мнозина, и те търсеха от онова жълто лайно, което наричаха oro. Бяха дори още по-луди от първия, задяваха момичетата ни, крадяха лодките и храната ни и поемаха по реката. Един се върна, но нямаше език, така че не разбрахме какво му се беше случило. След време пристигнаха още мъже с кръстове и всеки твърдеше, че само неговите кръстове са добри, че останалите са боклук. Накараха ни отново да се потопим в реката, после същото сториха и другите, уверявайки ни, че първите не постъпват правилно и така, докато се объркахме напълно. По-късно се появи друг бял, поживя с нас, научи езика ни и ни каза, че всичките онези мъже с кръстовете били несъвършени. За себе си каза, че е антрополог. Цяла година си завираше носа във всичко, което правехме, задаваше ни цял куп глупави въпроси за такива неща като секса и кой на кого е роднина, какво се случвало с нас след като умрем, какво ядем и пием, как воюваме, как готвим прасе. Каквото му кажехме го записваше. Злонамерените млади мъже от рода, от който бях, му разправиха много престъпни лъжи, а той ги записваше със сериозно лице и ни каза, че ще ги сложи в книга, така че всички в Америка да ги прочетат и че това щяло да ни направи известни. Мислехме си, че е весело.

— Не мина много и по реката дойдоха мъже с войници, носеха оръжие и документи, и ние всички трябваше да ги подпишем. Казаха ни, че сме се съгласили да имаме нов водач, много по-голям от водача на селото, че сме се съгласили да му дадем цялата земя и животни, и дървета, и всички минерали и нефт под земята, ако има такива, което ни се стори много забавно. Дадоха ни снимка на новия ни водач. Беше много грозен, със сипаничаво лице като ананас. Когато истинският ни водач възрази, те го отведоха в гората и го застреляха. Казаха ни да направим отпечатъци върху още документи, после дойдоха още мисионери и направиха училища, донесоха лекарства. Опитаха се да хванат момчетата и да ги накарат да ходят на училище, но не можаха. По онова време имахме много мъдър вожд, моят дядо, Дон Кали. Веднъж той ни събра. Каза ни да се опитаме да разберем тези нови хора, които действат като побъркани, но са коварни като демони. Трябваше да разберем какви наистина са тези хора. Той потърси доброволци измежду момчетата. Аз се съгласих. Следващия път, когато дойдоха мисионери, се оставих да ме хванат и да ме завлекат в пансиона към училището в Ла Сеиба. Подстригаха ме, облякоха ме в дрехи, от които ме засърбя цялата кожа, обуха ме в топли обувки и ме биеха, когато говорех на езика на тауака. Прекарах на онова място десет години и се научих да говоря испански и английски и така видях със собствените си очи какви са белите хора. Такава беше и задачата ми: да ги разбера.

— Върнах се в селото и разказах на моите какво съм научил. Те казаха: „Това е ужасно, какво можем да направим?“ А аз им отвърнах: Оставете на мен. Ще им се противопоставим, като се съгласяваме с тях.

— След всичко това аз вече знаех какво да кажа на хората, които идваха в селото ни с куфарчета и войници. Знаех как да чета документите. Знаех кога да ги подпиша и кога да пропусна и да се правя на глупак. Знаех какво да кажа на христовите мъже, за да ни дадат лекарства, храна и дрехи. Всеки път те ни носеха снимка на новия водач и ми казваха да изхвърля снимката на стария. Аз им благодарях и окачвах портрета в колибата си с цветя.

— Ето така станах водач на Пито Соло. И както сама виждаш, Лечителко, разбирам за какво става дума. Не можем да направим нищо, за да помогнем на планинските индианци. Ще се простим с живота си напразно.

Сали каза:

— Лично аз не мога да обърна гръб просто така.

Дон Алфонсо сложи ръка на рамото й:

— Лечителко, ти си най-смелата жена, която някога съм срещал.

— Не започвайте пак с това, Дон Алфонсо.

— Ти си дори по-смела от повечето мъже, които познавам. Не подценявай планинските индианци. Не бих искал да съм един от онези войници в ръцете на планинските индианци, чиято последна гледка е опечената му на жив огън мъжественост.

Няколко минути всички останаха мълчаливи. Том усети, че е уморен, много, много уморен.

— Ние сме виновни, че това се случва, Дон Алфонсо. Или по-точно — виновни са бащите ни. Ние сме отговорни.

— Томас, нищо от това няма значение, всичките тези приказки за това, че ти си виновен, или пък той, или аз. Не можем да направим нищо. Безсилни сме.

Филип кимна в съгласие.

— Разбрахме го от това побъркано пътешествие. Не можем да спасим света.

— Съгласен съм — каза Върнън.

Том осъзна, че всички го гледат. Беше нещо като гласуване и той трябваше да вземе решение. Сали го гледаше с нескрито любопитство. И той не можеше да си представи, че се отказва. Беше стигнал твърде далече.

— Никога няма да си простя, ако просто се върнем. Аз съм със Сали.

Но бяха двама срещу трима.

 

 

Още преди слънцето да изгрее, Дон Алфонсо бе станал и вдигаше лагера. Обикновено неразгадаемият индианец днес изглеждаше изплашен до смърт.

— Миналата нощ имаше планински индианец на не повече от половин миля от лагера ни. Видях следите му. Не ме е страх, че аз ще умра. Но вече причиних смъртта на Пинго и Кори и не искам да си цапам ръцете с повече кръв.

Том гледаше как Дон Алфонсо събира принадлежностите им. Почувства се зле. Всичко бе свършило. Хаузър бе спечелил.

Сали каза:

— Накъдето и да се отправи Хаузър с онзи Кодекс, каквото и да прави, ще го преследвам. Няма да ми се изплъзне. Може и да се наложи да се върнем обратно, но аз пак ще дойда тук. Това изобщо не е свършило.

Краката на Филип бяха все още инфектирани и той не можеше да се движи. Дон Алфонсо изплете един хамак за носене, нещо като носилка с два къси пръта, които минаваха под раменете. Не отне много време. Когато наближи да тръгват, Том и Върнън го вдигнаха и го сложиха в него. Тръгнаха в колона по един през тесния коридор от растения. Сали вървеше отпред, проправяйки пътя с мачетето си, а Дон Алфонсо крачеше най-отзад.

— Съжалявам за затрудненията и досадата, които ви причинявам — въздъхна Филип и извади лулата си.

— Ти самият си жива досада — каза Върнън.

— Угризенията направо ме разкъсват.

Том слушаше двамата си братя. Разменяха си полушеговити закачки както навремето. Понякога бяха приятелски, друг път — не чак дотам. Том беше доволен, че Филип се чувства достатъчно добре, за да се заяжда с Върнън.

— Дий! Надявам се да не се подхлъзна и да те изтърся в някоя кална дупка — изхили се Върнън.

Дон Алфонсо мина за последно между тях, проверявайки раниците им.

— Трябва да сме колкото се може по-тихи — предупреди той. — И не бива да пушиш, Филип. Ще го надушат.

Филип изруга и прибра лупата си. Започна да вали. Носенето на Филип се оказа далеч по-трудно, отколкото Том предполагаше. Беше почти невъзможно да го мъкнат нагоре по стръмната пътека. Преминаването им с него по разклатените дънери на отсрещния бряг на бучащите реки си беше истински ужас. Дон Алфонсо държеше очите си отворени на четири и изискваше стриктно да се спазва тишина; дори използването на мачетето беше забранено. Изтощени до крайност, те направиха лагер на единственото равно местенце, което успяха да намерят. Дъждът валеше като из ведро, водата направо шуртеше в хилавата колиба, която Върнън бе построил и всичко бе покрито с кал. Том и Сали отидоха на лов и скитаха из гората в продължение на два часа, без да открият нищо. Дон Алфонсо забрани да се пали огън, за да не ги усетят по мириса на дима. Вечерята им тази вечер представляваше суров корен с вкус на мукава и по няколко проядени плода, надупчени от малки бели червейчета.

Дъждът продължаваше да се излива, превръщайки струите в пенести потоци. За десет часа изнурителни усилия успяха да минат само три мили. Следващият ден и по-следващият бе все същото. Ловът беше невъзможен, а Дон Алфонсо нямаше късмета да улови дори една риба. Преживяваха от корени и ягоди и от странните прогнили плодове, които Дон Алфонсо бе в състояние да събере. На четвъртия ден бяха успели да изминат по-малко от десет мили. Филип, в своето почти пълно изтощение от глад, отслабваше бързо. Празният израз отново се върна върху лицето му. Като не можеше да пуши, той прекарваше по-голямата част от деня, взрян нагоре, в зеления балдахин на джунглата, едва отговаряйки, когато го запитваха нещо. Чувстваха се изтощени от физическото усилие да носят хамака и се налагаше да спират все по-често. Дон Алфонсо сякаш се бе смалил, костите му стърчаха, кожата му се отпусна и се набръчка. Том вече не си спомняше какво е да си облечен в сухи дрехи.

На петия ден по пладне Дон Алфонсо заповяда да спрат. Той се наведе да вземе нещо от пътеката. Беше перо с прикрепена към него къса, усукана връв.

— Планински индианци — прошепна той с разтреперан глас. — Това нещо е прясно.

Настъпи тишина.

— Сега трябва да се отбием от пътеката.

Дори по пътеката бе достатъчно трудно, но сега вървенето стана почти невъзможно. Натъкваха се на толкова плътни стени от папрати и лиани, които сякаш ги отблъскваха назад. Пълзяха и се катереха по падналите дървета, газеха в заблатени мочурища, в кал до кръста. Растенията бяха пълни с мравки и жилещи насекоми, които, разтревожени от появата им, се спускаха върху тях яростно, пълзяха в косите им, падаха в яките и ги хапеха и жилеха. Филип си патеше най-много от всички в хамака, докато го влачеха през плътния гъсталак. Но Дон Алфонсо настояваше да се движат встрани от пътеката.

Беше истинско безумие. Дъждът не спираше. На всеки няколкостотин ярда се редуваха, като двама проправяха пътеката, а след тях другите двама носеха хамака с Филип. Два дни продължиха все така със скоростта от двеста ярда в час, без почивка въпреки пороя, газейки през дълбоката кал. Повечето от копчетата на ризата на Том се бяха откъснали, липсваха цели парчета от обувките му и изранените му стъпала се подуваха и го боляха. Останалите се намираха в същото окаяно състояние. В гората нямаше никакъв дивеч. Дните се сливаха в дълга, безкрайна борба за оцеляване през сумрачен гъсталак и мочурища, където бяха така безпощадно нажилени и нахапани, че кожите им заприличаха на зебло. Сега и четиримата носеха Филип, и понякога се налагаше да си починат час, за да го пренесат дванайсетина ярда по-нататък.

Том загуби всяка представа за време. Краят наближаваше, осъзна той: моментът, когато нямаше да могат да продължат напред. Чувстваше се странно, с олекнала глава. Нощите и дните се сливаха неразличими. Той падна в калта и остана да лежи, докато Сали не го вдигна, а после, половин час по-късно, той трябваше да направи същото за нея.

Стигнаха до открито място — едно огромно дърво бе паднало и с това откриваше пролука в горския балдахин. Теренът наоколо беше относително равен. Дървото бе паднало по такъв начин, че човек можеше да се приюти под огромния му дънер.

Том едва пристъпваше. По мълчаливо съгласие всички спряха за лагер. Той се чувстваше до такава степен изтощен, че се питаше дали ако легне, ще бъде в състояние отново да се изправи. С последни сили отсякоха няколко здрави клона и ги окастриха, облегнаха ги о дънера и направиха покрив от папратови клони. Изглежда беше около обяд. Те се провряха отдолу и се струпаха един до друг, лягайки направо върху мократа земя, сред два инча кал. По-късно Сали и Том направиха нов опит за лов, но се върнаха с празни ръце. Когато тъмнината се спусна, те се вмъкнаха при останалите под дънера. На умиращата светлина Том погледна брат си Филип. Той беше в ужасно състояние. Беше вдигнал температура и бе в полусъзнание. Страните му бяха хлътнали и под очите му се чернееха дълбоки кръгове; ръцете му приличаха на клечки с подути лакътни стави. Някои от инфекциите се бяха подновили и по тях се виждаха нови ларви. Том го гледаше и сърцето му се късаше. Филип умираше.

Дълбоко в себе си Том знаеше, че никой от тях няма да напусне това отвратително малко сечище.

Равнодушието от надвисващата заплаха да умрат от глад ги завладя напълно. Том лежа буден почти цялата нощ. Дъждът валя през цялото време и едва на развиделяване взе да утихва. За пръв път от седмици насам той успя да види синьо небе — безупречно чисто. Слънчевите лъчи се процеждаха между клоните на дърветата и хванали рояците насекоми, ги превръщаха в трептящи вихрушки от светлина. От гигантския дънер се надигаше пара.

В това имаше такава ирония — пролуката между дърветата оформяше съвършен изглед към Сиера Азул. Бяха се движили почти седмица в противоположната посока, а планината изглеждаше по-близко от когато и да било: върховете пробиваха парцаливите облаци, толкова сини, като късове сапфир. Том вече не усещаше глад. „Това прави накрая с теб гладът“, помисли си той.

Почувства нечия ръка върху рамото си. Беше Сали.

— Ела за малко. — Гласът й звучеше мрачно.

Том изпита страх.

— Да не е станало нещо с Филип?

— Не. С Дон Алфонсо.

Том се изправи и последва Сали по протежението на дънера, където Дон Алфонсо бе оставил хамака си направо върху мократа земя. Той лежеше на една страна, загледан в Сиера Азул. Том клекна до него и хвана старата му, набръчка ръка. Беше топла.

— Съжалявам, Томасито, но аз съм един безполезен старец. Толкова безполезен, че умирам.

— Не говорете така, Дон Алфонсо. — Той сложи дланта си върху челото му и усети, че гори.

— Смъртта ме вика и никой не може да й каже: „Ела другата седмица, сега имам работа.“

— Да не би миналата нощ да сте сънували Свети Петър или нещо такова? — попита Сали.

— Не е нужно да сънуваш непременно Свети Петър, за да разбереш кога е дошъл краят.

Сали погледна Том.

— Имаш ли представа какво му е?

— Без диагностични тестове, кръвна проба и микроскоп…

Той преглътна и се изправи, борейки се със слабостта, която напираше да го завладее. „Ето, че се случи“, помисли си. Това го разгневи. Не беше честно.

Той тръсна глава да се освободи от безполезните мисли и провери как е Филип. Спеше. И той като Дон Алфонсо имаше висока температура и Том не беше сигурен дали изобщо щеше да се събуди. Върнън запали огън, въпреки увещанията на Дон Алфонсо да не го прави и Сали свари лечебен чай. Цялото му лице се отпусна и сякаш се обърна навътре, кожата му загуби цвят и придоби восъчен оттенък. Дишаше затруднено, но все още бе в съзнание.

— Ще изпия чая ти, Лечителко — каза той, — но дори твоето лекарство няма да ме спаси.

Тя коленичи до него:

— Дон Алфонсо, говорите само за умиране. Не можете ли да говорите за нещо друго?

Той взе ръката й:

— Не, Лечителко, моето време настъпи.

— Не можете да го знаете.

— Моята смърт беше предречена.

— Не искам да слушам повече абсурди. Вие не можете да гледате в бъдещето.

— Когато бях малък, се бях разболял от лоша треска и майка ми ме заведе при една bruja, вещица. Та тя каза, че не ми е дошло още времето, че ще умра далече от дома, сред чужденци, край сини планини. — Той вдигна поглед към Сиера Азул, която се виждаше в пролуката между върховете на дърветата.

— Може да е имала предвид някакви други сини планини.

— Лечителко, тя говореше точно за тези планини, които са сини като самия велик океан.

Сали преглътна една сълза.

— Дон Алфонсо, не говорете глупости.

При тези думи индианецът се усмихна:

— Не е ли прекрасно, когато старец като мен умира, едно красиво момиче да ридае край смъртното му ложе?

— Това не е смъртното ви ложе и аз не плача.

— Не се тревожи, Лечителко. Това не ме изненадва. Тръгнах на това пътешествие, знаейки, че то ще бъде последно. Бях ненужен в Пито Соло. Не исках да умра в колибата си като немощен, изглупял старец. Аз, Дон Алфонсо Босуас, исках да умра като мъж. — Той млъкна, пое си дъх и потрепери. — Само не знаех, че ще умра под изгнил дънер в смърдящата кал и ще ви оставя сами.

— Тогава не умирайте! Ние ви обичаме, Дон Алфонсо. Да я вземат дяволите онази bruja!

Дон Алфонсо взе ръката й и се усмихна.

— Лечителко, има само едно нещо, което вещицата не позна. Тя каза, че съм щял да умра сред чужденци. А това не е истина. Аз умирам сред приятели.

Той притвори очи и промърмори нещо, след което душата му го напусна.