Дъглас Престън
Тайният кодекс (16)

16.

Сали погледна скептично камарата железарии, които трябваше да минат за самолет; двама работници тъкмо избутваха машинарията от занемарения хангар.

— Може би трябваше да го проверим, преди да си купим билети — обърна се Том към нея.

— Сигурна съм, че е в ред — кимна тя, сякаш за да се убеди сама.

Пилотът, жилест експатриран американец със скъсана тениска, къси панталони, две дълги плитки и брада, се приближи с флегматична походка и им се представи като Джон. Том го погледна, после хвърли кисел поглед към самолета.

— Знам, знам, прилича на нещо, извадено от пункт за старо желязо — ухили се Джон и почука по корпуса на самолета с кокалчетата на пръстите си. — Какво значение има как изглежда? Каквото се иска от мен по поддръжката, аз си го правя.

— Не знаете колко много ме успокоява това — каза Том.

— Значи сте тръгнали за Брус?

— Точно така.

Джон кимна към багажа.

— Каните се да ловите херинга?

— Не.

— Най-добрият лов на херинга в света. Не че има кой знае какво друго. — Джон отвори багажното отделение отстрани на самолета и започна да хвърля вътре багажа им.

— Е, каква работа имате по тези места?

— Нищо особено, ще решаваме в движение — отговори Сали бързо. Колкото по-малко говореха за какво са тук, толкова по-добре. Нямаше смисъл да създават „златна треска“.

Пилотът хвърли вътре и последния сак, блъсна го няколко пъти, за да го намести и затръшна вратата с трясък. Отне му три опита, преди да успее.

— Къде се каните да отседнете в Брус?

— Това също още не сме го решили.

— Вие пък всичко оставяте за накрая — изсумтя Джон. — Но както и да е, тъй или иначе има само едно място — Ла Перла.

— Колко звезди?

Джон се подсмихна. Той отвори вратата към пътническата кабина, спусна стълбичката и те се качиха на борда. Джон ги последва и докато влизаше, Том усети нещо, което твърде напомняше мириса на марихуана. „Страхотно.“

— Откога летите? — попита Том.

— Двайсет години.

— Някакви произшествия?

— Веднъж. Ударих едно прасе в Парадизо. Шегаджиите не бяха окосили пистата и проклетото животно беше откъртило в тревата. А беше голямо прасе.

— Приборите проверени ли са за изправност?

— Абе, да кажем, че знам как да си ги ползвам. Тук много-много с такива глезотии не се занимаваме. Особено пък за такива полети.

— Имате ли летателен план?

Джон поклати глава:

— Просто трябва да следвам бреговата линия.

Самолетът се издигна. Беше превъзходен ден. Сали почувства тръпка на възбуда, когато самолетът се наклони и под тях като синьо огледало проблесна Карибско море. Завиха и се издигнаха над бреговата линия, ниска и равна с многото лагуни и разпръснати острови, които изглеждаха като зелени парченца от джунглата, откъснали се от сушата и носещи се към морето. Виждаха се пътищата, устремени към вътрешността, граничещи с несиметрични ниви или обрасли пътеки, ясно очертани с дървета. Дълбоко във вътрешността трептеше назъбената линия на сини планини, със забулени от облаци върхове.

Сали погледна към Том. Слънцето беше изрусило светлокестенявата му коса, изпъстряйки я със злато. Имаше суха, висока и жилава фигура и се движеше със специфична каубойска походка, която толкова й харесваше. Запита се отново що за човек трябва да е, за да каже с лека ръка сбогом на сто милиона долара. Това я беше впечатлило повече от всичко друго. Беше живяла достатъчно, за да съзнава, че хората, които имат пари треперят над тях много повече от онези, които никога не са имали. Том се извърна и я погледна, тя се усмихна бързо и отново впери очи в прозореца. Колкото по на изток се виеше брегът, толкова по-див ставаше пейзажът под тях, лагуните — по-големи и по-заплетени. Миг след това пред очите им се разкри най-голямата лагуна, изпъстрена със стотици малки островчета. В далечния й край се вливаше река. Когато направиха вираж, за да се приближат, Сали видя градче, където реката се сливаше с лагуната, един грозд от блестящи тенекиени покриви, заобиколени от ниви с неправилни форми, състояние, породено очевидно от вечния страх на хората да не загубят някой сантиметър от наследството си. Изглеждаха като дрипави парцали върху пейзажа. Пилотът направи един кръг и се насочи надолу към една нива, която, както стана ясно след малко, беше тревна площадка за кацане. Снижиха се доста бързо. Приближаваха се към земята все повече и повече, но изглеждаше само привидно, че самолетът ускорява. Тя стисна страничните облегалки. Пистата под тях проблесна, но самолетът продължаваше да не каца. Тя погледна в далечината зелената стена на джунглата, която се носеше бясно към тях.

— Исусе Христе — прошепна, — този човек излиза от пистата.

Самолетът направи бързо и рязко издигане и джунглата се плъзна покрай тях, върховете на дърветата бяха на не повече от петнайсетина крачки под тях. Сали дочу в слушалките си сухия смях на Джон.

— Отпуснете се, Сали, беше само едно бръсване, колкото да изчистим пистата. Знам си урока.

Когато самолетът се наклони и закръжи отново над земята, Сали се облегна и сбърчи чело:

— Много мило, че ни предупредихте.

— Казах ви за прасето, нали?

 

 

Оставиха багажа си в Ла Перла, пепелявосиви казарми, които се кичеха с гръмкото име „хотел“, след което се спуснаха надолу по реката, за да си потърсят лодка под наем. Вървяха по малките мръсни улички на Брус. Беше следобед и от жегата въздухът лъхаше на смърт и безразличие. Всичко бе притихнало и от локвите вода по земята се носеше тежка омара. Потта се спускаше на тънки струйки по гърбовете им. Сали си помисли, че в момента всички здравомислещи хора правят сиеста.

Откриха реката в далечния край на града — между стръмни глинени насипи, широка двеста ярда, с цвят на махагон. Извиваше се между плътните стени на джунглата и от нея се носеше смрад на тиня. Мътната вода течеше лениво, повърхността й се къдреше на вълнички и спирали. От време на време някое яркозелено листо или клонка бавно поемаха по течението. Една пътека, направена от дървени трупчета, се спускаше от стръмния насип и завършваше с платформа от бамбукови пръчки над реката, образувайки рахитичен пристанищен док. Към него бяха завързани четири канута. Всяко беше около трийсет стъпки дълго и четири стъпки широко, одялано от един гигантски ствол, скосен към носа отпред. Кърмата беше плоска и имаше издигнат борд, замислен да побере малък извънбордов двигател. На носа и на кърмата бяха сложени напречно дъски за сядане.

Те се спуснаха надолу по насипа, за да погледнат отблизо. Сали забеляза, че на три от лодките в задната част бяха закрепени двигатели от по шест конски сили. Четвъртата, по-голяма и по-тежка, се кипреше с осемнайсет коня.

— Това тук явно е местната гордост — каза Сали, сочейки го. — Точно като за нас.

Том се огледа. Мястото изглеждаше пусто.

— Виж, там има някого — Сали посочи към бамбуковия заслон, петдесетина ярда по-надолу. Близо до купчина празни тенекиени гюмове пушеше слаб огън. А в провесения между две дървета хамак, скрит в сянката, спеше мъж.

Тя се приближи:

— Hola!

Мъжът отвори мързеливо едното си око:

— Si?

— Искаме да говорим с някого за наемането на лодка — продължи тя на испански.

С недоволно мърморене и сумтене той седна в хамака, почеса главата си и се ухили:

— Аз говоря добре американски. Да говорим на американски. Някой ден ще отида в Америка.

— Това е чудесно. Искаме да отидем в Пито Соло — каза Том.

Мъжът кимна, прозя се и се почеса отново.

— Добре. Ще ви взема.

— Бихме искали да наемем лодката. Онази, с осемнайсетте конски сили.

Той поклати глава.

— Онази глупава коруба.

— Не ни интересува дали е глупава — прекъсна го Том. — Точно такава искаме.

— Ще ви взема на моята лодка. Онова нещо е на военните. — Той протегна ръка: — Ще си вземете ли бонбон?

Сали премести в другата си ръка чантата, която си бе купила по-рано специално за пътуването.

Лицето на мъжа се разля в усмивка. Той пъхна сухата си ръка в кесийката, извади няколко бонбона, разви ги и ги пъхна всичките в устата си. Бузата му се изду.

— Bueno — произнесе той с глух глас.

— Бихме искали да потеглим утре сутрин — погледна го Том. — Колко време отнема пътуването?

— Три дни.

— Три дни? Мислех, че е четиридесет-петдесет мили.

— Нивото на водата пада. Може би ще се затлачи. Лодката трябва да се кара с пръти. Тинята е много. Не може да се използва двигателя.

— Тиня? — попита Том. — А какво ще кажете за кандируто?

Мъжът го погледна объркано.

— Не се тревожи, Том — каза Сали, — ще си облечеш дебело бельо.

— А, si! — засмя се мъжът. — Любимата история на гринговците. Кандиру. Аз всеки ден плувам в реката и все още „патрондашът“ ми си е на мястото. И да ви кажа, работи добре! — Той полюшна предизвикателно ханш, намигайки на Сали.

— Спестете си подробностите — прекъсна го тя.

— Значи са ни излъгали за рибата? — вдигна вежди Том.

— Не, истина е. Но за да стане такова нещо, първо трябва да сте пикали в реката. Това същество надушва мириса на урина, насочва се към вас и хоп! Ако не пикаете по време на плуването, няма да имате никакви проблеми.

— Някой да е минавал оттук напоследък? Имам предвид някакви гринговци.

— Si. Имахме много работа. Миналия месец дойде един бял мъж с много сандъци, придружаваха го индианци от планините.

— Какви индианци? — попита Том възбудено.

— Истински индианци от планините, какви други? — Мъжът изглежда се раздразни.

— Откъде са взели лодки?

— Носеха много чисто нови канута от Ла Сеиба.

— Върнаха ли ги?

Мъжът се ухили, разтърка пръсти в известния по цял свят жест и протегна ръка. Сали сложи в нея петдоларова банкнота.

— Не, не са. Хората, които тръгнаха по реката, не са се връщали.

— Да е минавал някой друг?

— Si. Миналата седмица се появи Исус Христос с няколко пияни гида от Пуерто Лемпира.

— Исус Христос? — погледна го Сали.

— Да, Исус Христос с дълга коса, роба и сандали.

— Това трябва да е бил Върнън — усмихна се Том. — С някого друг ли беше?

— Да. Със Свети Петър.

Том завъртя очи.

— Друг някой?

— Si. След тях дойдоха двама гринговци с дванайсет моряка в две канута, също от Ла Сеиба.

— И как изглеждаха?

— Единият беше много висок, пушеше пура, сърдит. Другият — доста по-нисък, с четири златни пръстена.

— Филип — каза Том.

Спазариха се набързо за лодка до Пито Соло и Том му даде десетдоларова предплата.

— Тръгваме утре щом се съмне.

— Bueno! Ще бъда готов.

Когато се върнаха към казармите, които трябваше да минат за хотел, бяха изненадани от вида на паркирания отпред военен джип с един офицер и двама войници. Наблизо се бяха стълпили група деца, които се блъскаха и шепнеха възбудено, очаквайки нещо да се случи. Хотелиерката стоеше отстрани, скръстила ръце, лицето й беше побеляло от страх.

— Такива гледки не са ми много по вкуса — каза Сали.

Офицерът пристъпи напред, беше с подчертано изправен гръб, безупречна униформа и малки, лъснати до блясък ботуши. Той се поклони отривисто.

— Ще ми окажете ли честта да поздравя сеньор Том Бродбент и сеньорита Сали Колорадо? Аз съм лейтенант Веспан. — Той пое ръцете им, след което отстъпи. Подухна вятър и до Том достигна мирис на Олд Спайс, пури и ром.

— Какъв е проблемът? — попита Сали.

Мъжът се усмихна широко, разкривайки редица от сребърни зъби.

— Съжалявам, но трябва да ви информирам, че сте арестувани.