Дъглас Престън
Тайният кодекс (3)

3.

Завари ги да стоят на сянка под пинията — със скръстени ръце, мълчаливи и навъсени. Докато ги приближаваше, мъжът със сакото попита:

— Открихте ли нещо?

— Например какво?

Мъжът свъси вежди.

— Имате ли някаква представа какво е било откраднато тук? Става дума за стотици милиони. Мили боже, как изобщо може някой да се надява да избяга далеч с такова нещо? Някои от предметите са световноизвестни произведения на изкуството. Само един Филипо Липи струва четирийсет милиона долара. Сигурно са се отправили към Средния Изток или Япония. Трябва да се обадите на ФБР, да се свържете с Интерпол, да затворите летищата…

Той спря, за да си поеме дъх.

— Лейтенант Барнаби има някои въпроси — каза Фентън, поемайки ролята, която играеше толкова добре. Гласът му стана необичайно висок и звучен, със скрита тенденция да се превърне в заплашителен. — Вашите имена, ако обичате.

Онзи, с каубойските ботуши, пристъпи напред.

— Аз съм Том Бродбент, а това са братята ми Върнън и Филип.

— Вижте, офицер — намеси се Филип, — тези неща сигурно вече пътуват към спалнята на някой шейх. Крадците не биха се надявали да продадат картините официално — става въпрос за добре познати произведения. Не се обиждайте, но аз наистина не мисля, че полицейският участък в Санта Фе е в състояние да се справи с това.

Барнаби пренебрежително отвори бележника си и погледна часовника си. Все още разполагаше с почти трийсет минути до идването на криминологичната лаборатория от Албюкърк.

— Може ли да ви задам няколко въпроса, Филип? Имате ли нещо против да се обръщам към вас на първо име?

— Добре, добре, нека само да действаме по-живо.

— Години?

— Аз съм на трийсет и три — отговори Том.

— Трийсет и пет — каза Върнън.

— Трийсет и седем — последва го незабавно Филип.

— Кажете ми как стана така, че и тримата се озовахте тук по едно и също време? — Той насочи погледа си към Върнън, който изглеждаше най-малко изпечен лъжец.

— Баща ни ни изпрати писма.

— За какво?

— Ами… — Върнън погледна братята си разтревожено. — Не ни каза.

— Някакви предположения?

— Всъщност не.

Барнаби изви очи.

— Филип?

— Нямам и най-малкото предположение.

Той се обърна към третия брат, Том. Даде си сметка, че харесва това лице. То не беше лице на глупак.

— Е, Том, ти искаш ли да ми помогнеш?

— Мисля, че е искал да поговорим за наследството ни.

— Наследство? Колко годишен беше баща ви?

— Шейсетгодишен.

Фентън пристъпи напред и ги прекъсна грубо:

— Беше ли болен?

— Да.

— Колко болен?

— Всъщност умираше от рак — произнесе Том хладно.

— Съжалявам — каза Барнаби, слагайки ръка на рамото на колегата си, сякаш да го възпре от задаването на повече нетактични въпроси. — Някой от вас носи ли екземпляр от писмото?

И тримата извадиха идентични, написани на ръка писма върху хартия с цвят на слонова кост. Интересно, помисли си Барнаби, всеки от тях си носи екземпляра. Което показваше важността, която придаваха на тази среща. Той протегна ръка, взе единия и зачете:

Скъпи Том,

Искам да дойдеш в къщата ми в Санта Фе на 15 април, точно в 1:00 следобед във връзка с нещо много важно, което се отнася до бъдещето ти. Помолих за същото Филип и Върнън. Прилагам и пари, с които поемам пътуването ви. Моля те, ела навреме: точно в един часа. Направи на стария си баща тази последна услуга.

Баща ти

— Имало ли е някаква вероятност да се оправи от рака, или е бил обречен? — попита Фентън.

Филип го погледна, после се обърна към Барнаби:

— Кой е този човек?

Барнаби хвърли предупредителен поглед към лейтенанта, който често се изцепваше.

— Тук всички сме от една и съща страна, опитваме се да разрешим случая.

— Доколкото аз знам — произнесе Филип неохотно, — не е имало шансове за излекуване. Баща ни мина през радиоактивно лечение и химиотерапия, но ракът беше с много метастази и нямаше начин да се измъкне. Той отказа каквото и да е по-нататъшно лечение.

— Съжалявам. — Барнаби се опита да събере целия си запас от съчувствие. — Но да се върнем отново към прословутото писмо, в него се говори за това, че поема пътните ви. За колко пари става дума?

— Хиляда и двеста долара кеш — обади се Том.

— Кеш? В каква форма?

— Банкноти. Хиляда двеста и един долара. Да изпраща пари в брой беше типично за баща ни.

Фентън отново се намеси:

— Колко време му оставаше да живее?

Той зададе въпроса си директно към Филип, протягайки глава напред. Главата му беше уродлива, много тясна и заострена отгоре, под дебелите му вежди проблясваха дълбоко поставените очи; имаше едър нос, от чиито ноздри стърчаха черни косми, а кривите зъби и едва загатнатата брадичка довършваха цялостното впечатление от него. Беше мургав. Въпреки английското си име, беше испанец от град Тръкас, високо в Сангре де Кристо Маунтинс. Изглеждаше страшен, ако човек не знаеше, че носи добра душа.

— Около шест месеца.

— Тогава за какво ви е поканил тук? Да си поиграете на „ринги-ринги-рае“ с топките му?

Фентън можеше да бъде отвратителен, когато поискаше. Но това даваше резултати.

Филип произнесе ледено:

— Това е елегантният начин да го направи. Предполагам, че е възможно.

Барнаби го прекъсна меко:

— А дали пък не е имал споразумение с някой музей да остави колекцията си на тях?

— Максуел Бродбент ненавиждаше музеите.

— Защо?

— Музеите бяха подели кампания срещу баща ни, критикуваха го, че използвал неортодоксални методи при събирането на колекцията си.

— И какви по-точно?

— Че купувал произведения на изкуството със съмнителен произход, сключвал сделки с иманяри и крадци, които пренасяли контрабандно антики през границата. Че дори самият той ограбвал гробници. Затова мога да разбера антипатията му. Музеите са бастиони на лицемерието, лакомията и користолюбието. Те обвиняват другите в методи, които те самите използват, за да събират експонатите си.

— Ами ако е оставил колекцията на някой университет?

— Той мразеше академиците. Смяташе, че са същите мерзавци. Археолозите обвиняваха Максуел Бродбент, че плячкосвал храмове в Централна Америка. Не издавам някаква семейна тайна тук — това е добре известна история. Можете да вземете който брой пожелаете на списание „Археология“ и да прочетете, че баща ни е живото въплъщение на дявола.

— Имал ли е намерение да продава колекцията? — прекъсна го Барнаби.

Филип стисна устни, размишлявайки.

— Да продава? Баща ми цял живот се е занимавал с аукционни къщи и арт търговци. По-скоро би умрял хиляда пъти, отколкото да повери за продажба колекцията си на посредствената сган…

— Искате да кажете, че е смятал да остави всичко на вас тримата?

За миг настъпи неловка тишина.

— Това — каза най-сетне Филип, — е напълно допустимо.

Фентън го прекъсна:

— Църква? Съпруга? Любовница?

Филип завъртя лулата между пръстите си и съвсем в телеграфния стил на сержанта, отвърна:

— Атеист. Разведен. Противник на брака.

Братята се разсмяха. Хъч Барнаби се улови, че дори и на самия него му стана смешно от имитацията. Рядко се случваше някой друг да сложи Фентън на мястото му по време на разпитите. Този Филип беше голям образ и въпреки претенциозността си беше цял разбойник. Но в продълговатото му интелигентно лице имаше нещо тъжно и объркано.

Барнаби протегна касовата бележка за товаренето на кухненското оборудване.

— Да имате някаква идея за какво е всичко това или накъде са поели тези вещи?

Те я погледнаха и поклатиха глави:

— Той дори не обичаше да готви — промърмори Том.

Барнаби пъхна листчето в джоба си.

— Разкажете ми за баща си. Външен вид, индивидуални качества, характер, бизнес сделки, такива неща.

Отново се обади Том.

— Той е… просто уникален.

— В смисъл?

— Дори и физически — направо гигант, жизнен, красив, широкоплещест, никаква следа от отпуснатост, с побеляла коса и прошарена брада, масивен като лъв и гръмогласен по лъвски. Хората казваха, че приличал на Хемингуей.

— А като личност?

— Беше от хората, които никога не бъркат, които потискат другите и ги карат да играят по свирката им. Живееше единствено по своите правила. Никога не е завършвал гимназия, но разбираше от изкуство и археология повече и от доктор на науките. Колекционирането беше негова религия. Той презираше религиозната вяра на другите хора и по тази именно причина изпитваше такова голямо удоволствие да купува и продава откраднати от гробниците вещи — и дори той самият да плячкосва гробници.

— Разкажете ми нещо повече за това плячкосване на гробници.

Този път заговори Филип:

— Максуел Бродбент е роден в работническо семейство. Заминал за Централна Америка, когато бил млад и изчезнал в джунглата за две години. Направил голямо откритие, обрал някакъв храм на маите и пренесъл експонатите нелегално през границата. Това е що се отнася до началото. Бил е арт дилър на съмнителни произведения и антики — като се тръгне от Гърция и се мине през отмъкнатите от Европа римски статуи, та се стигне до кхмерските дърворезби от камбоджанските погребални храмове и ренесансовите платна, откраднати от Италия по време на войната. Търгувал е не за да прави пари, а за да финансира собствената си колекционерска дейност.

— Интересно.

— Похватите на Максуел — каза Филип — са били единственият начин в наши дни човек да се сдобие с наистина велико изкуство. Сигурно в колекцията му няма и един експонат, който да е чист.

— Веднъж е ограбил дори гробница, която е била прокълната — намеси се Върнън. — Случвало се е да го казва на коктейлни партита.

— Проклятие?! И какво точно е било?

— Нещо от рода на: „Онзи, който се осмели да разтревожи покоя на тези кости, да бъде жив одран и хвърлен за храна на болните хиени. И табун магарета да се съвкупи с неговата майка.“ Или нещо в този смисъл.

Фентън не се сдържа и се усмихна.

Барнаби му хвърли предупредителен поглед. Той отправи следващия си въпрос към Филип. Интересно как хората обичат да се оплакват от родителите си.

— Кое го правеше толкова забележителен?

Филип се намръщи и широкото му чело се свъси.

— Ами ето например това — Максуел Бродбент обичаше Мадоната на Липи повече от която и да е реална жена. Обичаше портрета на малката Биа де Медичи повече от своите собствени деца. Обичаше двете си картини на Брак, Моне и нефритовите маянски черепи повече от който и да е реален човек в неговия живот. Прекланяше се пред своята колекция от френски мощехранителници от тринайсети век, за които се твърдеше, че съхраняват костите на светци, повече, отколкото пред който и да е истински светец. Неговите колекции бяха неговите любовници, неговите деца, неговата религия. Това е, което го правеше забележителен: страстта към красивите неща.

— Нищо от това не е истина — обади се Върнън. — Той ни обичаше.

Филип изсумтя презрително.

— Казвате, че се е развел с майка ви?

— Искате да кажете с майките ни. Беше разведен с две от тях и овдовял с третата. Имаше и две други съпруги, от които нямаше деца и безчет любовници.

— Някакви спорове за издръжка? — попита Фентън.

— Естествено — процеди Филип. — Издръжки на съпруги, издръжки на метреси, край нямаше.

— Но все пак ви е отгледал…

Филип замълча, после каза:

— И пак по своя си уникален начин.

Думите му увиснаха във въздуха. Барнаби се запита що за баща е бил този човек. Но по-добре да не изпускаше основната нишка: времето го притискаше. Момчетата от криминалната лаборатория щяха да пристигнат всеки момент и тогава щеше да се моли дори и отдалече да види отново мястото на престъплението.

— Да е имало някаква жена в живота му напоследък?

— Само с цел невинна физическа активност вечер — каза Филип. — Тя не би получила нищо, уверявам ви.

Том погледна детектива:

— Мислите ли, че баща ни е добре?

— За да бъда честен, не виждам никакви следи от убийство тук. Не намерихме и тяло в къщата.

— Възможно ли е да са го отвлекли?

Барнаби поклати глава.

— Не ми изглежда вероятно. Защо им е заложник? — Той погледна часовника си. Бяха изминали пет, може би дори седем минути. Време беше да зададе въпроса: — Застрахован ли беше? — Направи всичко възможно гласът му да звучи както обикновено.

По лицето на Филип мина тъмна сянка.

— Не.

Дори Барнаби не можа да скрие изненадата си.

— Не?!

— Миналата година се опитах да уредя застраховането. Но никой застраховател не би се наел да го направи, докато колекцията се държи в тази къща и сигурността й е на такова равнище. И сам можете да видите, че това място е достатъчно уязвимо в това отношение.

— И защо баща ви не взе мерки да увеличи безопасността?

— Баща ни беше труден човек. Никой не можеше да му казва какво да прави. В къщата имаше доста оръжия. Предполагам, мислел е, че може да ги използва в случай на нужда, в стил Дивия Запад.

Барнаби мина с поглед през записките си и погледна отново часовника си. Беше обезпокоен. Нещо не пасваше. Той беше сигурен, че това не е обикновен обир, но без застраховка кой ще тръгне сам да се ограбва? От друга страна бяха съвпаденията с писмата до синовете, с които бяха извикани за тази среща точно в този момент. Барнаби си припомни думите на писмото: „… нещо много важно, което се отнася до бъдещето ти… Направи на стария си баща тази последна услуга…“ Във формулировката имаше нещо, което те караше да се замислиш.

— Какво имаше в хранилището?

— Само не ми казвайте, че са влизали и в хранилището! — Филип избърса потното си лице с трепереща ръка. Костюмът му изглеждаше вече вял и измачкан, а отчаянието върху лицето — неподправено.

— Да.

— О, Господи! В него се пазеха скъпоценни камъни, злато от Южна и Централна Америка, редки монети и печати, всичко беше изключително ценно.

— Изглежда крадците са имали както комбинацията за хранилището, така и ключове за навсякъде. Някаква идея за това?

— Не.

— Баща ви имал ли е човек, на когото да вярва напълно — адвокат, например, — който да е разполагал с втора връзка ключове или да е знаел комбинацията за хранилището?

— Той не вярваше на никого.

Това беше много важен момент. Барнаби погледна Върнън и Том.

— И вие ли смятате така?

Двамата мъже кимнаха.

— Имал ли е прислужник?

— През деня идваше една жена.

— А градинар?

— На пълно работно време.

— Някой друг?

— Беше наел готвач на пълно работно време и медицинска сестра за три дни в седмицата.

Фентън отново не издържа, пристъпи напред и се усмихна с погребалната си усмивка.

— Може ли да ви задам един въпрос, Филип?

— Ако смятате за нужно.

— Защо говорите за баща си в минало време? Да не би да знаете нещо, което не ни е известно?

— Мили боже! — избухна Филип. — Няма ли кой да ме освободи от този неосъществен Шерлок Холмс?

— Фентън — промърмори Барнаби, мятайки към сержанта предупредителен поглед.

Той го погледна и лицето му на мига смени изражението си.

— Съжалявам.

— Сега къде са? — продължи Барнаби, сякаш нищо не се бе случило.

— Къде са кои?

— Прислужницата, градинарят, готвачът. Този обир е станал поне преди две седмици. Някой трябва да е освободил помощниците.

Том погледна невярващо:

— Обирът е станал преди две седмици!?

— Точно така.

— Но аз получих писмото с Федерал Експрес едва преди три дни.

Това беше интересно.

— Погледнал ли е някой от вас адреса на подателя?

— Беше някаква пощенска кутия — каза Том.

Барнаби помисли за миг.

— Трябва да ви кажа — започна той, — че зад този тъй наречен обир стои застрахователна измама.

— Вече ви казах, че колекцията не беше застрахована — обади се Филип.

— Казахте го, да, но аз не го вярвам.

— Познавам пазара на арт застраховки, лейтенант — аз се занимавам с история на изкуството. Тази колекция беше на стойност около половин милиард долара, намираше се в къща в провинцията, пазена от някаква абсолютно излязла от строя охранителна система. Казвам ви — колекцията не можеше да бъде застрахована.

Барнаби задържа погледа си върху Филип, после го премести върху другите двама братя.

Филип изпусна една шумна въздишка и погледна часовника си.

— Лейтенант, не мислите ли, че този случай не е по силите на полицейския участък в Санта Фе?

Ако нямаше застрахователна измама, какво беше тогава? По дяволите, не беше обир! В съзнанието му започна да се оформя една още съвсем смътна и неопределена идея. Наистина доста налудничава. Но тя придобиваше очертания почти срещу волята му и заплашваше да се превърне в теория. Той погледна Фентън. Но сержантът не забелязваше нищо. Заради всичките си останали дарби, навярно, той беше напълно лишен от чувство за хумор.

Барнаби си спомни широкоекранния телевизор, дивидито и видеото, които стояха на пода. Не, не стояха, бяха оставени близо до дистанционното. И какво гласеше изписаният на ръка надпис? — ВИЖ МЕ!

Точно това беше. Като замръзнала вода, която стяга в едно всичко. Вече знаеше точно какво беше станало. Прочисти гърлото си.

— Последвайте ме.

Тримата братя тръгнаха след него към къщата и влязоха всички в дневната.

— Седнете.

— За какво е всичко това? — започна да нервничи Филип. Дори Фентън го гледаше скептично.

Барнаби взе касетата и дистанционното.

— Сега ще погледаме видео.

— Това някаква шега ли е? — попита Филип, отказвайки да седне. Лицето му беше зачервено. Двамата му братя стояха и гледаха объркано.

— Закривате екрана — махна с ръка Барнаби, настанявайки се върху дивана — Седнете.

— Това е безобразие…

Внезапно пропукване откъм видеото накара Филип да млъкне. След това лицето на Максуел Бродбент, по-едро, отколкото бе в действителност, се материализира върху екрана. Тримата синове седнаха почти едновременно.

Гласът му, дълбок и бумтящ, отекна в празната стая.

— Поздрави от мъртвеца.