Дъглас Престън
Тайният кодекс (28)

28.

Маркъс Аурелиъс Хаузър гледаше предницата на бялата си риза. Забеляза една малка буболечка, която пълзеше невъзмутимо нагоре към яката му, смачка я доволно между палеца и показалеца си и я изхвърли. След което обърна вниманието си отново към Филип Бродбент. Цялата му вяла префиненост беше изчезнала. Филип седеше на пода с оковани в белезници ръце и крака, мръсен, нахапан от комари, небръснат. Беше срамота, че някои хора не можеха да поддържат личната си хигиена в джунглата.

Той погледна към техния гид, Орландо Окотал, държан в момента от трима от неговите моряци. Окотал му беше причинил доста неприятности. Почти бе успял да избяга, и само упоритото преследване на Хаузър му попречи да постигне целта си. Беше му загубил цял ден. Фаталната грешка на Окотал беше в самонадеяната му увереност, че един гринго, един янки не е в състояние да го догони в блатото. Очевидно не беше и чувал за място, наречено Виетнам.

Още по-добре. Сега поне всичко беше ясно. Почти бяха прекосили блатото и индианецът не му бе нужен. Урокът, който щеше да даде на Окотал щеше да се окаже полезен и за Филип.

Хаузър вдъхна богатия въздух на джунглата.

— Филип, помниш ли, когато подготвяхме лодките? Ти искаше да знаеш за какво са ни тези окови и белезници.

Филип не отговори.

Хаузър му напомни как му е обяснил, че тези белезници са важен психологически инструмент за управлението на моряците, своего рода портативен арест. Разбира се, той изобщо не се канел да ги използва.

— Е, сега вече знаеш — каза Хаузър, — бяха за теб.

— Защо просто не ме убиеш и всичко да свърши веднъж завинаги?

— Всяко нещо с времето си. Не можеш да убиеш току-така последния от рода.

— Какво искаш да кажеш?

— Радвам се, че попита. Казано с две думи, ще държа под око двамата ти братя, които се движат след нас в блатото. Когато и последният от рода Бродбент изчезне, ще си взема, което ми се полага.

— Ти си психопат!

— Аз съм здравомислещо човешко същество и благодарение на теб поправям някогашната несправедливост, проявена към мен.

— Каква несправедливост?

— Както знаеш, баща ти и аз бяхме партньори. Той ме лиши от моя дял при първия си голям удар.

— Било е преди четирийсет години.

— Което само утежнява престъплението. Докато аз цели четирийсет години се борех да оцелея, баща ти се къпеше в разкош.

Филип изтрака с белезниците си.

— Колко чудно се завърта колелото, а? Преди четирийсет години баща ти ми открадна късмета. И се наложи да отида на едно приказно местенце, наречено Виетнам, докато той продължаваше да богатее. Сега е дошъл моментът да си получа всичко обратно, че и повече. Иронията е невероятна. И само като си помисля, че сам ми го поднесе на сребърен поднос, Филип.

Филип не каза нищо.

Хаузър вдъхна отново. Обичаше жегата, обичаше този въздух. Никога не се бе чувствал толкова здрав и жизнен, както в джунглата. Единственото, което липсваше, беше лекият парфюм на напалма. Той се обърна към един от моряците:

— Сега ще се занимаем с Окотал. Хайде, Филип, не искаш да го пропуснеш, нали?

Двете канута бяха вече натоварени и моряците хвърлиха в едното от тях Филип и Окотал. Запалиха двигателите и се насочиха към лабиринта от мочурища и странични канали в далечния край на езерото. Хаузър стоеше в предната част и наблюдаваше.

— Оттук!

Лодките стигнаха застоялото мочурище, отрязано от главния канал с тежка, неподвижна вода. Пираните, Хаузър знаеше това, се събираха точно на такива места. Отдавна бяха изяли всичко, което се навърташе наоколо и сега бяха готови да се изядат една друга. Истинска злочестина за всяка твар, направила грешката да разбуди тези застояли води.

— Изгаси мотора. Спусни котва.

Двигателят изпърпори и последвалата тишина беше нарушена единствено от двата меки плясъка на каменните котви.

Хаузър се обърна и погледна Окотал. Щеше да бъде интересно.

— Изправете го!

Моряците го вдигнаха на крака. Хаузър пристъпи напред и се взря в лицето му. Индианецът, облечен във военна риза и панталони, изглеждаше сериозен и спокоен. Очите му не изразяваха нито страх, нито омраза. Този тауака, помисли си Хаузър, беше показал, че е от онзи тип неудачници, чиито действия се ръководят единствено от такива отдавна отмрели понятия като чест и лоялност. Хаузър мразеше такива хора. На тях не можеше да се разчита, бяха непреклонни. Макс също се бе оказал такъв.

— Е, Дон Орландо — наблегна иронично на почтителното обръщение Хаузър. — Бихте ли казали нещо за свое оправдание?

Индианецът го гледаше немигащо.

Хаузър извади джобния си нож.

— Дръжте го здраво.

Войниците го сграбчиха. Ръцете му бяха стегнати на гърба, а краката му — събрани един до друг и вързани хлабаво.

Хаузър отвори джобния си нож и наточи острието му на точилото с бързи, отмерени движения. Опита го на палеца си и се усмихна. После се протегна и направи дълъг разрез през гръдния кош на Окотал, разрязвайки плата на ризата до кожата отдолу. Срезът не беше дълбок, но кръвта рукна, оцветявайки какито в черно.

Индианецът дори не трепна.

Хаузър направи втори плитък разрез на раменете, и още два на ръцете и гърба. Индианецът продължаваше да мълчи. Хаузър беше впечатлен. Не беше виждал такава издръжливост от онези дни, когато разпитваха пленници от виетконг.

— Да пуснем малко кръвчица — каза той.

Останалите чакаха. Ризата потъмня от кръв. Някъде навътре между дърветата кресна птица.

— Хвърлете го!

Тримата моряци го взеха и го хвърлиха през борда. След плясъка настъпи миг тишина, след което водата се развълнува, завихри се, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато мочурището кипна. От време на време се виждаха сребърни проблясъци, като монети, след което се надигна червен облак и водата потъмня. На повърхността изплуваха разнищени парцали от дрехи и късове розова плът.

Вълнението продължи около пет минути, преди най-сетне да започне да утихва. Хаузър беше удовлетворен. Обърна се да види реакцията на Филип и остана доволен от нея.

Наистина много доволен.