Дъглас Престън
Тайният кодекс (1)

1.

Том Бродбент взе последния завой на спираловидната алея и завари двамата си братя да чакат пред голямата желязна порта на имението Бродбент. Филип, раздразнен, изтръска недопушения тютюн от лулата си и я очука в циментовия стълб, докато Върнън натискаше с все сила звънеца. Къщата оставаше все тъй тиха и тъмна, извисена на върха на хълма като султански палат, а многобройните прозорци, комини и кули блестяха, озарени от ярката следобедна светлина на Санта Фе, Ню Мексико.

— Не е в стила на татко да закъснява — каза Филип и захапа лупата между белите си зъби с леко щракване. После погледна часовника си и натисна продължително звънеца. Том си помисли, че Филип си е съвсем същият: лула, направена от корен от изтравниче, язвителни очи, добре избръснати, напарфюмирани с афтършейв страни, причесана назад над високото чело коса, златен часовник, който проблясваше дискретно върху китката. Беше обул сиви памучни панталони, които разваляха цялото впечатление и морско синьо яке. Само британският му акцент изглежда бе станал още по-предвзет. Върнън, от друга страна, в неговите каубойски панталони, сандали и брада, приличаше невероятно много на Исус Христос.

— Пак разиграва пред нас някое от представленията си — изсумтя Върнън и натисна за пореден път звънеца. Вятърът премина през листата на пиниите с лек шепот и донесе дъх на топла смола и прах. Голямата къща си оставаше все тъй тиха.

Във въздуха се носеше миризмата на скъпия тютюн от лулата на Филип. Той се обърна към Том:

— Е, как се справяш между индианците?

— Добре.

— Радвам се да го чуя.

— А ти как си?

— Страхотно. По-добре не може и да бъде.

— Върнън? — обърна се Том към другия си брат.

— Всичко е наред. Наистина.

След тези думи разговорът замря, те се огледаха един друг, после извърнаха очи смутено. Том никога не беше имал какво толкова да каже на братята си. Една врана прелетя, грачейки, сякаш да подсили неловката тишина, легнала между тях. След известно време Филип атакува отново звънеца и навъсено се взря през пръчките от ковано желязо.

— Колата му си е в гаража. Да не би да иска да счупим звънеца?!

Той пое дълбоко въздух:

— Ехо-о-о-о! Татко! Скъпите ти синове са тук!

Портата поддаде под тежестта му и се открехна с леко скърцане.

— Отворено е! — възкликна Филип. — Той никога не оставя вратата отворена.

— Просто стои вътре и ни чака — каза Върнън. — Това е.

Те натиснаха с рамо тежката порта и тя зейна въпреки протеста на пантите. Върнън и Филип се върнаха при колите си, за да ги вкарат в гаража, а Том продължи навътре. Озова се лице в лице с дома от детството си. Колко години откак не беше идвал? Три? Изведнъж го обхванаха странни, противоречиви чувства — него, възрастния човек, който се връщаше към образите от миналото. Това беше едно от най-големите имения в Санта Фе. Чакълестата алея се виеше в полукръг около масивните крила на портала от седемнайсети век, изработени от ръчно резбовано мескитово дърво. Самата къща представляваше ниска тухлена постройка с извити стени, изваяни контрафорси, канелюри, ниши, сводове и всевъзможни фризове, а дългите тръби на комините за увеличаване на тягата, бяха сами по себе си истински произведения на изкуството. Беше заобиколена от тополови дървета и смарагдовозелени ливади. Разположена на върха на хълм, къщата гледаше към пустинята, към светлините на града и към буреносните облаци, кълбящи се лете над планината. Не че беше променена, но сега той я чувстваше различно. Том си помисли, че може би всъщност той е различният.

Една от вратите на гаража беше отворена и той видя бащиния си Мерцедес, паркиран в едната клетка. Другите две бяха затворени. Чу колите на братята си да трополят по неравната настилка и да спират край портала. Вратите се затръшнаха и след миг двамата се присъединиха към него.

Точно тогава Том за пръв път усети надигащото се в гърдите му безпокойство.

— Какво чакаме? — попита Филип, като се отправи към портала и отривисто позвъни. Върнън и Том го последваха.

Тишина.

Филип, както винаги нетърпелив, натисна за последен път бутона. Том чу как дълбокият звън отеква в къщата. Звучеше като първите акорди на някой реквием, нещо, което би подхождало на ироничното чувство за хумор на баща им.

— Ехо-о-о — провикна се Филип, като сви ръцете си на фуния.

Отново нищо.

— Мислите ли, че е добре? — попита Том. Неприятното чувство се засилваше.

— Естествено, че е добре — сопна се Филип. — Това е просто поредната му игричка. — Той заблъска с юмруци по дебелата мескитова врата.

Том се огледа наоколо и забеляза, че дворът изглежда доста запуснато — тревата беше неокосена, в лехите с лалетата растяха бурени.

— Отивам да хвърля едно око през прозореца — каза той.

Промъкна се през живия плет, прекоси на пръсти една цветна леха и надзърна през прозореца на дневната. Нещо никак не беше наред. Но му отне известно време, за да схване какво точно. Стаята изглеждаше нормално: същите кожени дивани, същата зидана камина, същата масичка за кафе. Но преди над камината висеше голяма картина — не можеше да си спомни коя — а сега я нямаше. Той напрегна паметта си. Дали беше Брак, или пък Моне? Тогава изведнъж забеляза, че римската бронзова статуя на момче, която преди стоеше на почетно място отляво на камината, също липсваше. Личеше, че от библиотечните рафтове са били извадени книги. Стаята изглеждаше в безпорядък. През отворената врата върху пода на антрето се виждаше някакъв смачкан лист, парче опаковъчна хартия и изразходено руло тиксо.

— Какво става, докторе? — долетя гласът на Филип иззад ъгъла.

— По-добре виж сам.

Филип си проправи път през храстите с кисело изражение на лицето. Върнън го следваше.

Филип надзърна през прозореца и ахна.

— Липи — възкликна той. — Над дивана. Липи го няма! И Брак над камината! Взел ги е всички. Продал ги е!

Брат му се обади:

— Не се пали толкова, може би се мести. Сигурно просто си опакова нещата. От години му повтаряш, че къщата е прекалено голяма и усамотена.

Лицето на брат му рязко се отпусна.

— Да. Разбира се.

— Може би затова е цялата тази мистериозна среща.

Филип кимна и избърса чело с копринената си носна кърпа.

— Сигурно съм изморен от полета. Върнън, ти си прав. Разбира се, че са му опаковали багажа. Но виж само каква кочина са направили. Когато татко види това, ще получи пристъп.

Тримата стояха сред избуялата зеленина и се споглеждаха безмълвно. Неприятното предчувствие на Том беше достигнало връхната си точка. Ако баща им се местеше, това бе твърде странен начин да им го каже.

Филип извади лулата от устата си.

— Какво ще кажете, дали това не е някое от малките му предизвикателства към нас? Някой малък пъзел?

— Смятам да го разплета — каза Том.

— Алармената инсталация.

— По дяволите алармената инсталация!

Тримата заобиколиха къщата. Том се прехвърли през стената и скочи в малка затворена градинка с фонтан. Прозорецът на спалнята беше на нивото на очите му. Той се наведе, взе един камък и претегли тежестта му с ръка.

— Наистина ли се каниш да разбиеш прозореца? — вдигна вежди Филип. — Колко изискано.

Том хвърли камъка и по земята се посипаха ситни парченца стъкло. Те стояха, напрегнали слух. Тишина.

— Няма аларма — отбеляза Филип.

Том поклати глава.

— Това не ми харесва.

Филип се взря през счупения прозорец и Том видя как внезапна мисъл озари лицето му.

След миг се прехвърли вътре.

Върнън погледна Том:

— Сега пък какво му стана?

Без да отговори, той последва брат си. Върнън се затътри след него.

В спалнята беше както в цялата къща — липсваха всички произведения на изкуството. И тук цареше същата бъркотия. По пода се въргаляха всевъзможни боклуци, опаковъчна хартия, тиксо, пирони и дървени стърготини, а по килима личаха мръсни стъпки. Том отиде в антрето. Гледката разкриваше още голи стени, където, той помнеше, преди висяха Пикасо, още един Брак и две стели на маите. Нямаше ги, нито следа от тях.

С надигащо се чувство на паника той се осмели да прекоси коридора, като се спря до арката на дневната. Филип стоеше в средата на стаята и въртеше глава, а лицето му беше бяло като платно.

— Хиляда пъти съм му казвал, че ще стане така. Беше толкова безотговорно от негова страна да държи всичко тук. Адски безотговорно!

— Какво? — извика Върнън тревожно. — Какво има, Филип, какво се е случило?

Дрезгавият глас на Филип прозвуча почти като шепот:

— Обрали са ни.