Дъглас Престън
Тайният кодекс (39)

39.

Хаузър спря хората си до реката. Отвъд се виждаха сините хълбоци на Сиера Азул, които се издигаха в облаците като изгубения свят на Артър Конан Дойл. Той пресече сечището сам и клекна, за да огледа неясните следи в отдалечения му край. Непрестанният дъжд бе отмил повечето отпечатъци, затова пък му позволяваше да си направи категоричното заключение, че босите следи от стъпки, които вижда, са съвсем пресни — на не повече от няколко часа. По всяка вероятност беше група от шестима души, тръгнали на лов.

Тогава излизаше, че това са индианците, които Бродбент бе взел да му помагат. Никой друг не можеше да издържи да живее в тези затънтени планини.

Хаузър се изправи и се замисли. Щеше да изгуби играта на котка и мишка в тази джунгла. Нищо нямаше да получи, обаче, и ако тръгнеше да преговаря. Оставаше само един възможен и разумен път на действие.

Той даде сигнал на войниците да продължат напред. Те се спуснаха бързо надолу по пътеката, по която бяха минали мъжете. Той беше оставил Филип отзад добре окован и охраняван от един войник. Синът на Бродбент в момента беше твърде слаб, за да продължи напред, същевременно не беше в състояние да избяга, особено с оковите. Беше безобразие да се лиши от работата на един войник, след като само няколко от тях бяха подготвени, но пък когато настъпеше моментът, Филип би могъл да се превърне в добра разменна монета в сделката. Човек не биваше да подценява стойността на един заложник.

Хаузър нареди на хората си да работят извънредно.

Случи се точно както очакваше. Индианците го бяха чули в момента, когато идва и се бяха стопили в гората. Но не и преди той да забележи накъде бяха тръгнали. Беше експерт следотърсач в джунглата и ги преследваше с пълна сила, използвайки стратегията на светкавичната война, която винаги успяваше да ужаси дори най-подготвения враг — камо ли пък една група от нищо неподозиращи ловци. Хората му се разделиха на две, самият Хаузър взе със себе си още двама за обиколния маршрут, отрязвайки пътя на индианците.

Беше бързо, яростно и извънредно гръмко. Джунглата се разтресе. В паметта му изплуваха все така живи и ярки сраженията във Виетнам. Всичко свърши за по-малко от минута; дърветата бяха раздробени и обелени, храстите димяха, почвата бе станала на прах, навсякъде се носеше лютива мъгла. По клоните на едно ниско дърво висяха орхидеи и човешки вътрешности.

Беше наистина изумително какво могат да направят няколко прости гранати.

Хаузър събра разхвърляните части от телата и пресметна, че вероятно са били убити четирима души. Другите двама бяха избягали. Веднъж и неговите войници да направят каквото трябва. В това наистина бяха добри: да убиват праволинейно, без странични усложнения. Трябваше да го запомни.

Не разполагаха с много време. Трябваше да стигнат селото скоро след двамата оцелели, за да ги ударят в момента на най-голямо объркване и ужас, и преди те да са успели да се организират.

Той се обърна и извика:

— Ariba! Vamonos!

Мъжете се въодушевиха, заразени от ентусиазма му, попаднали най-после в стихията си.

— Към селото!