Дъглас Престън
Тайният кодекс (56)

56.

На следващата сутрин тръгнаха от изоставеното селище на Тара и скоро бяха в полите на Сиера Азул. Пътеката започна да се издига, минаваше през гори и ливади, покрай оставени на угар ниви, обрасли с бурени. Тук-там, скрита в дъждовната гора, се виждаше по някоя рухнала сламена колиба.

Навлязоха в дълбока, хладна гора. Борабей внезапно настоя да се движи отпред и в противоположност на обичайните си тихи стъпки, започна да се движи шумно, да шиба растенията, да спира често „за почивка“, което приличаше повече на разузнаване, според Том. Нещо го караше да се чувства неспокоен.

Когато стигнаха до малко сечище, индианецът спря:

— Обяд! — извика той и започна да пее силно, докато разопаковаше вързопчетата от палмови листа.

— Но ние обядвахме преди два часа — възрази Върнън.

— Ще обядваме отново! — Индианецът смъкна от рамото си лъка и стрелите, и Том забеляза, че ги оставя на известно разстояние от себе си.

Сали седна до Том.

— Нещо става.

Борабей помогна на останалите да смъкнат раниците си и ги остави в отсрещния край на сечището, заедно с лъка и стрелите. После се приближи до Сали, преметна ръка през рамото й и я придърпа близо до себе си:

— Дай ми оръжието, Сали — произнесе той тихо.

Тя смъкна пушката. Борабей взе всичките мачете.

— Какво става? — попита Върнън.

— Нищо, нищо, ще си починем. — Той заобиколи някакви сухи банани. — Гладни ли сте, братя? Много хубави банани!

— Не ги обичам тези — намръщи се Филип.

Върнън, забравил внезапно за напрежението, изтича до сухите плодове.

— Вкусни са! — извика той с пълна уста — Би трябвало всеки ден да правим по два обяда.

— Много добре! Два обяда! Отлична идея! — засмя се гръмогласно Борабей.

И то се случи. Без никакъв шум или каквото и да е движение, Том внезапно осъзна, че са заобиколени от всички страни от мъже с лъкове, опънати до отказ и стотина стрели с каменни връхчета, които се целеха в тях.

Върнън извика и падна на земята, заобиколен мигновено от брадясали, възбудени мъже с петдесет стрели, насочени към гърлото и гърдите му.

— Не мърдай! — извика Борабей. Той се обърна и заговори бързо с мъжете. Лъковете бавно започнаха да се отпускат и мъжете отстъпиха назад. Борабей продължи да говори, вече по-бавно, с по-нисък тон. Най-после непознатите направиха още крачка назад и смъкнаха стрелите.

— Стани — каза Борабей. — Не се усмихвай. Не размахвай ръце. Гледай всекиго в очите. Не се усмихвай.

Той направи каквото му бе казано.

— Вземете багажа си и оръжието, както и ножовете. Не показвайте, че сте уплашени. Направете ядосана физиономия, но не казвайте нищо. Една усмивка — и сте мъртви.

Изпълниха заповедите на Борабей. За миг настана суматоха и лъковете се вдигнаха, докато Том вземаше мачетето си, но когато го запаса в колана си, те като по команда се сведоха. Следвайки инструкциите на Борабей, Том изгледа най-близко стоящите войници със зъл поглед, но когато те му отвърнаха със свирепи погледи, той усети, че коленете му омекват.

Сега Борабей говореше тихо, но гласът му звучеше ядосано. Той бе насочил коментарите си към един мъж, по-висок от другите, с блестящи перушини, стърчащи от пръстените върху добре оформените му бицепси. Около шията му висеше връв, на която като скъпоценности се полюляваха останки от зората на западните технологии, компактдиск с етикет с предложение за шест безплатни месеца в AOL^[1], калкулатор с дупка по средата, телефонна шайба от стар телефон.

Мъжът погледна Том и пристъпи напред. Спря.

— Братко, направи крачка към него и му кажи сърдито, че трябва да ти се извини.

Надявайки се, че Борабей е наясно с психологията на ситуацията, Том се намръщи и се приближи към воина:

— Как се осмеляваш да насочваш стрелите си към нас? — изгледа го той.

Борабей преведе. Мъжът отговори гневно, като държеше копието си близо до лицето на Том.

Борабей се обърна към Том:

— Той казва: Кои сте вие? Защо идвате в страната на Тара без покана? Сега ти му кажи, че сте дошли да спасите баща си. Извикай му го!

Том се покори, повиши глас, направи стъпка напред към воина и му извика право в лицето. Онзи отвърна още по-сърдито, размахвайки копие под носа му. При това останалите вдигнаха лъковете си.

— Той казва, че баща ти е причинил много неприятности на Тара и е много ядосан. Братя, вие също трябва да сте много ядосани. Кажете им да смъкнат лъковете си. Кажете им, че няма да говорите, докато не махнат стрелите си. Направете се на много обидени.

Том, целият плувнал в пот, се опита да преодолее ужаса си и да се изпълни с гняв:

— Как се осмелявате да ни унижавате? — извика той. — Ние идваме в страната ви с мир, а вие ни посрещате с война. Така ли хората на Тара посрещат гостите си? Животни ли сте или хора?

Том усети одобрението на Борабей, докато превеждаше — без съмнение, внасяйки нови нюанси.

Лъковете се отпуснаха и този път мъжете прибраха стрелите в колчаните си.

— Сега се усмихни! Къса, не много широка усмивка.

Том се усмихна, после отново възвърна сериозното си изражение.

Борабей говори известно време, след което се обърна към Том:

— Сега трябва да прегърнеш и да целунеш воина според обичаите на Тара.

Том се подчини, прегърна го силно и го целуна от двете страни, както Борабей го беше правил толкова пъти. Той завърши, като боядиса лицето и устните си в червено и жълто. Воинът върна жеста, като размаза още боя върху него.

— Добре — кимна Борабей с облекчение. — Сега всичко е наред! Отиваме в селото на Тара.

 

 

Селото се състоеше от един открит, мръсен площад, заобиколен от два неправилни кръга от колиби, покрити с палмови листа, подобни на онези, в които бяха спали преди няколко нощи. Колибите нямаха прозорци, само дупки на върха. Пред много от тях горяха огнища, около които се суетяха жени и готвеха, както Том забеляза, във френските тенджери и медни тигани, които Максуел Бродбент им беше донесъл. Докато следваха групата воини към центъра на площада, вратите на колибите се отваряха една след друга и хората излизаха и ги зяпаха. Малките деца бяха напълно голи; по-възрастните носеха мръсни панталони или препаски около слабините. Жените бяха вързали около кръста си по парче плат, с голи гърди, боядисани в червено. Мнозина имаха дискове на устните и ушите. Само мъжете носеха пера.

Нямаше официална церемония по посрещането им. Воините, които ги бяха довели разказаха по каква работа са дошли с пълно безразличие, докато жените и децата се прозяваха.

— Какво ще правим сега — попита Том, докато стоеше в средата на площада и се оглеждаше.

— Ще чакаме — каза Борабей.

Беззъба старица, приведена на две от старост, излезе от една колиба, подпряна на тояжка; с късата си бяла коса приличаше на вещица. Тя тръгна към тях с мъчителна бавност, мърморейки си нещо под нос, вперила в лицата им подобните си на мъниста очи. Най-после застана пред Том.

Борабей произнесе тихо:

— Не казвай нищо.

Тя вдигна сухата си ръка и го удари през коленете, после през бедрата — веднъж, два, три пъти… изненадващо силно за една стара жена — като през цялото време продължаваше да си мърмори. След това вдигна тояжката си и я стовари върху пищялите, а после и върху задните му части. Накрая я пусна, направи още една стъпка към него и започна да го опипва между краката. Том преглътна, опитвайки се да не трепне, докато тя щателно проверяваше мъжествеността му. После протегна кокалестата си ръка към главата му, направи красноречив жест и той се наведе. Пръстите й сграбчиха косата му и я издърпаха толкова силно, че му излязоха сълзи от очите.

След това старицата отстъпи, проверката, както изглежда, бе завършила. Тя му се усмихна с беззъбата си уста и заговори нещо надълго и нашироко.

Борабей преведе:

— Тя каза, че въпреки външността си определено си мъж. Кани теб и братята ти да останете в селото като гости на народа на Тара. Тя приема помощта ти за борба с лошите хора в Белия град. Тя казва, че сега е твой ред.

— Но коя е тя? — погледна Том неразбиращо. Старицата го оглеждаше от глава до пети.

— Тя е жената на Ках. Внимавай, Том, тя е като теб. Може тази нощ да дойде в колибата ти.

Това разчупи напрежението и те се засмяха. Филип се смееше най-силно от всички.

— Не разбрах за какво е мой ред — попита Том.

Борабей го погледна:

— Сега ти си вожд на войната.

Том беше смаян.

— Как така? Тук съм едва от десет минути.

Тя каза, че много от воините на Тара са паднали убити в битка срещу белия човек. Ти също си бял човек, и може би познаваш врага по-добре. Утре ти ще водиш сражението срещу лошите хора.

— Утре?! — възкликна Том. — Благодаря, наистина, но не мога да поема отговорността.

— Нямаш избор — поклати глава Борабей. — Тя каза, че ако не приемеш, воините на Тара ще убият всички ни.

 

 

През онази нощ индианците от селото запалиха огън и малко след това започна истинско пиршество с многобройни блюда, поднасяни в листа, кулминацията сред които беше тапир, опечен в яма. Мъжете танцуваха, после, под ръководството на Борабей, изпълниха няколко странни, протяжни мелодии с флейти. Всички се разотидоха да спят късно. Борабей ги разбуди след няколко часа. Беше все още тъмно.

— Да тръгваме. Ще говориш пред хората.

Том го погледна неразбиращо:

— Искаш да кажеш, че трябва да държа реч?

— Ще ти помогна.

— Това си заслужава да се види — каза Филип.

Вечерният огън беше подсилен с нови цепеници и Том видя, че цялото село се беше събрало — всички стояха притихнали, изпълнени с респект, и очакваха речта му.

Борабей му прошепна:

— Том, кажи ми да взема десетте най-добри бойци за битката.

— Битка? Каква битка?

— Ще се сражаваме с Хаузър.

— Не можем…

— Успокой се и прави каквото ти казвам — изсъска Борабей.

Том даде заповедта си и Борабей си проправи път сред тълпата, пляскайки с ръце. Потупа някои мъже по раменете и след пет минути те стояха строени пред него покрити с пера, боядисани и с нанизи около вратовете. Всички бяха с лъкове и колчани със стрели.

— Сега произнеси реч.

— Какво трябва да кажа?

— Говори много. Как ще спасиш баща си, ще убиеш лошите мъже. Не се притеснявай, каквото и да кажеш, аз ще го оправя.

— Не забравяй да обещаеш по едно пиле за всяка тенджера — обади се Филип.

Том пристъпи напред и огледа лицата около себе си. Всички шумове и разговори секнаха. Гледаха го с надежда. Полазиха го студени тръпки. Нямаше идея какво става.

— Ъ-ъ-ъ, дами и господа…

Борабей го погледна с осъдителен блясък в очите, след което сърцато извика нещо, което прозвуча много по-ефективно от вялото начало, с което бе започнал. Всички се скупчиха в очакване. Том имаше чувството, че това вече се е случвало — спомни си речта на Дон Алфонсо, която старецът бе произнесъл пред съселяните си, когато напускаха Пито Соло. Той трябваше да произнесе реч като онази, дори ако всичко това бяха само лъжи и празни обещания.

Пое си дълбоко дъх.

— Приятели! Ние дойдохме до земите на Тара от едно далечно място, наречено Америка.

При произнасянето на думата „Америка“, още преди Борабей да е превел, се надигна възбуден шепот.

— Изминахме хиляди мили със самолет, с лодки и пеша. Пътувахме четирийсет дни и нощи.

Борабей преведе думите му с патос. Том виждаше вниманието, с което го слушаха.

— Голямо зло се стовари над народа на Тара. Един варварин, на име Хаузър, дойде от другия край на света с наемни войници да избива хората на Тара и да ограбва гробниците им. Те отвлякоха вашия главен жрец и убиха много от воините ви. Сега са в Белия град и го оскверняват с присъствието си.

Борабей преведе и между хората се надигнаха възгласи на одобрение.

— Ние сме тук, четиримата синове на Максуел Бродбент, за да избавим народа на Тара от този човек. Дойдохме да освободим баща си, Максуел Бродбент, от тъмнината на неговата гробница.

Той спря, за да може Борабей да предаде думите му. Петстотин лица го гледаха, осветени от светлината на огъня, погълнати от чутото.

— Брат ми Борабей ще ни поведе към планините, където ще следим лошите хора и ще направим планове за атака. Утре ще се бием.

В този миг изригна вълна от странни звуци — нещо смесено между сумтене и смях — както изглежда, тукашният еквивалент на аплодисментите и ръкоплясканията. Том усети, че маймунчето, свито на дъното на джоба му, се опитва да се скрие.

Борабей заговори на Том полугласно:

— Кажи им да се молят и да направят жертвоприношение.

Том прочисти гърлото си:

— Народе на Тара! Всички вие имате много важна роля в предстоящата битка. И аз се обръщам към вас с молба да се молите за нас. Да направите жертвоприношение за нас. Моля ви да го правите всеки ден, докато се върнем с победа!

Гласът на Борабей проеча звънко при тези думи и те имаха наелектризиращ ефект. Хората се заблъскаха напред, говорейки нещо въодушевено. Том усети, че го залива безнадеждност; тези хора му вярваха много повече, отколкото той сам си вярваше.

Сред тълпата се чу един дрезгав глас и хората мигновено се дръпнаха и сториха път на старицата, жената на Ках, която стоеше, подпряна на тояжката си. Тя вдигна очи и погледна Том. Настъпи дълга тишина, след което тя замахна с тояжката си и го удари с все сила по бедрата. Том се опита да не трепне и да не направи никаква гримаса.

Старицата извика нещо със сух глас.

— Какво казва?

Борабей се обърна:

— Не знам как да го преведа. Изрече една силна фраза, която не се употребява всеки ден. Означава нещо като: „Убий или умри!“