Дъглас Престън
Тайният кодекс (27)

27.

Бурята достигна кулминацията си, когато наближиха канала за Черния площад. Светкавици и гръмотевици разтърсваха небесата и тътенът отекваше дълбоко в гората като артилерийски огън. Върховете на дърветата, двеста стъпки над главите им, се клатеха и се удряха един в друг.

Каналът скоро премина в нов лабиринт от водни пътища, криволичещи между треперещата като желе зловонна шир. Дон Алфонсо спираше от време на време да провери за следи от прът по плиткото дъно. Проливният дъжд не отслабваше и нощта дойде така неусетно, че Том се сепна, когато Дон Алфонсо обяви, че спират.

— Ще спим в кануто като диваци — каза той. — Мястото е добро, защото над нас няма дебели клони. Не ми се иска да се събудя от задушаващия дъх на някой ягуар. Трябва да внимаваме да не умрем тук, Томасито, иначе душите ни никога няма да успеят да се измъкнат.

— Ще направя каквото зависи от мен.

Том се сгуши в мрежата си против комари, намери си местенце сред купчината принадлежности и се опита да заспи. Дъждът най-после спря, но той беше мокър до кости. От джунглата идваха звуци на капеща вода, придружени от викове, стонове и задъхани писъци на животни, някои от които приличаха съвсем на човешки. Може би те бяха хора, загубените души, за които говореше Дон Алфонсо. Том си помисли за брат си Върнън, загубен някъде из блатото, може би беше болен, или дори умираше. Спомни си го като момче, изпълнен винаги с надежда, дружелюбен, с оня вечно отвеян израз на лицето. Умората го надви и той потъна в дълбок, неспокоен сън.

Откриха мъртвото тяло на следващия ден. То се носеше по водата, нещо изпъкнало на червени и бели райета. Кори насочи лодката към него. Оказа се мокра риза, изпълнена с газовете на разложението. Когато кануто приближи достатъчно, се вдигна рояк разгневени мухи.

Около тялото плуваха дузина мъртви пирани, с изпъкнали, замъглени очи и отворени уста. Дъждът пръскаше.

Косата беше черна и къса. Не беше Върнън.

Дон Алфонсо каза нещо и Кори побутна тялото с пръта. Газът излезе с бълбукащ звук и се разнесе отвратителна воня. Кори подпъхна пръта под трупа и използвайки дъното за опорна точка, го обърна. Мухите се вдигнаха. Водата завря и заискри в сребристо, тъй като рибата, която допреди малко беше пирувала, се разбяга уплашено.

Том погледна ужасѐн тялото, обърнато сега с корема нагоре, макар това да не беше най-точната дума. Пираните бяха изгризали лицето, наред с цялата коремна част, оставяйки само костите. Носът беше сдъвкан до нищожния остатък от хрущял; устните и езикът ги нямаше, на мястото на устата зееше дупка. Една дребна рибка, заклещена в очната кухина, се замята, опитвайки се да избяга. Мирисът на разложение ги удари като мокър парцал. Водата започна да се завихря, сякаш рибата бързаше да довърши останалата част от работата си. На повърхността се носеха откъснати от ризата парчета.

— Това е едно от онези момчета от Пуерто Лемпира — каза Дон Алфонсо. — Бил е ухапан от отровна змия, докато е разчиствал храсталака. Оставили са го тук.

— Откъде знаеш, че е умрял от ухапване? — попита Том.

— Виждаш ли мъртвите пирани? Яли са от плътта около ухапаното място. Отровили са се и животните, които ги изядат също ще умрат от отровата.

Кори избута тялото настрани с пръта и лодката се отдалечи.

— Не е хубаво човек да умре тук. Трябва да се измъкнем от това място преди да падне нощта. Не ми се ще духът на човека от Лемпира да се яви в съня ми и да ме пита за пътя.

Том не отвърна. Гледката на трупа го беше разтърсила. Той се опита да потисне лошото предчувствие. Върнън, който не стига другото, беше неорганизиран и лесно изпадаше в паника, съвсем нямаше да се справи със ситуацията. „Господи, можеше и да е мъртъв!“

— А защо обикалят наоколо и не могат да напуснат това място, и аз не мога да кажа. Кой знае, може да ги е хванал демон и да им нашепва лъжи в ушите.

Те продължиха бавно. Блатото сякаш беше безкрайно, лодката докосваше дъното и често засядаше, което ги принуждаваше да излизат от нея и да я бутат. Налагаше се и често да се връщат отново и отново, следвайки криволичещите канали. Някъде в късния следобед Дон Алфонсо вдигна ръка, Кори спря да гребе и те наостриха слух. До ушите им достигна далечен глас — някой викаше отчаяно за помощ.

Том се изправи рязко, сви ръцете си на фуния и се провикна:

— Върна-а-а-н!

Настъпи внезапна тишина.

— Върна-а-а-н, аз съм, То-о-о-м!

Последваха ужасени викове, които отекнаха през дърветата, странно изопачени и неразбираеми.

— Той е! — извика Том. — Да побързаме!

Кори насочи лодката по посока на гласа и скоро видяха неясните очертания на кану в сумрака на блатото. Отпред стоеше някакъв човек, викаше и жестикулираше. Беше Върнън. Беше изпаднал в истерия, но поне стоеше на краката си.

— По-бързо! — извика Том.

Приближиха и Том издърпа брат си при тях.

Върнън рухна в ръцете му.

— Кажи ми, че не съм мъртъв — повтаряше непрекъснато той.

— Добре си, не си мъртъв. Ние сме тук.

Върнън се отпусна, ридаейки. Том го прегърна и изведнъж си спомни как Върнън се прибра вкъщи един ден след училище, подгонен от шайка хулигани. Беше се хвърлил в ръцете на Том по същия начин, уплашен и ридаещ, а слабото му телце се тресеше. Том трябваше да излезе навън и да се бие с онези хлапета — Том, по-малкият, наби мъчителите на по-големия си брат.

— Всичко е наред — каза Том. — Ние сме тук. Ти си на сигурно място.

— Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, Боже! Бях сигурен, че е дошъл… — Гласът му премина в хълцане.

Том му помогна да седне. Беше шокиран от вида на брат си. Лицето и шията му бяха подути от ухапвания и ужилвания и зацапани с кръв от чесането. Дрехите му бяха неописуемо мръсни, косата — заплетена и нечиста, а той самият — по-мършав откогато и да било преди.

— Добре ли си? — попита го Том.

Върнън кимна.

— Като изключим факта, че можех да бъда изяден жив, съм съвсем добре. Само съм изплашен. — Той избърса лице с мръсния ръкав на ризата си и потисна ново хлипане.

Том погледна брат си. Душевното му състояние го притесняваше сега дори повече, отколкото физическото. Веднага щом се приберяха в къмпинга, щеше да изпрати Върнън в цивилизования свят заедно с Пинго.

— Дон Алфонсо — каза Том, — да обръщаме и да се махаме час по-скоро оттук.

— Но Учителя… — обади се Върнън.

Том го изгледа смаяно:

— Учителя?

Върнън кимна към отсрещното кану:

— Болен е.

Том се наведе и се взря надолу. Там, лежащ в прогизнал спален чувал на дъното на кануто, почти скрит сред бъркотията от екипировка и наквасени провизии, се виждаше мъж с подпухнало лице, с разрошена побеляла коса и брада. Той беше в пълно съзнание и гледаше Том със зли, сини очи, без да казва нищо.

— Кой е той?

— Учителят ми от ашрама.

— Какво, по дяволите, прави той тук?

— Заедно сме.

Мъжът се втренчи в Том.

— Какво му се е случило?

— Вдигна температура. И от два дни не говори.

Том извади медицинското куфарче и се прехвърли в другото кану. Учителя следеше всяко негово движение с очи. Том го отви и провери челото му. Гореше. Беше вдигнал най-малко четирийсет градуса. Пулсът му бе слаб и учестен. Том го прислуша със стетоскопа. Дробовете изглеждаха чисти, сърцето биеше нормално, макар и много слабо. Том му инжектира широкоспектърен и противомаларичен антибиотик. Без какъвто и да е диагностичен тест това беше единственото, което можеше да направи.

— Що за треска има? — попита Върнън.

— Не е възможно да определя, без да направя кръвна проба.

— Ще умре ли?

— Не знам. — Том премина на испански: — Дон Алфонсо, имате ли някаква представа от какво е болен този човек?

Дон Алфонсо изпълзя в лодката и отви болния. Той почука гръдния му кош, погледна очите, измери пулса, провери ръцете му и вдигна поглед към тях.

— Да, знам я добре тази болест.

— Каква е?

— Казва се смърт.

— Не! — извика възбудено Върнън, — не говорете така. Той няма да умре.

Том съжали, че е попитал Дон Алфонсо за мнението му.

— Ще го пренесем с кануто до къмпинга. Кори ще кара вашето кану, а аз ще се заема с това. — Том се обърна към Върнън: — Намерихме един умрял гид малко преди да ви открием. Къде е другият?

— Един ягуар го нападна през нощта и го замъкна между дърветата. — Върнън потръпна. — Чувахме виковете и хрущенето на костите му. Беше… — Изречението завърши със сподавено хълцане. — Том, изведи ме оттук.

— Ще го направя. Ще ви изпратим — теб и Учителя — обратно в Брус заедно с Пинго.

Пристигнаха в къмпинга малко след падането на нощта. Върнън опъна една от техните палатки и те пренесоха Учителя вътре. Той отказа всякаква храна и продължи да мълчи, гледайки обезпокоително. Том се запита дали все още разсъждаваше нормално.

Върнън настоя да прекара нощта с него в палатката. Следващата сутрин, когато слънцето едва бе позлатило върховете на дърветата, той ги събуди с викове за помощ. Том беше първи. Учителя седеше изправен в спалния си чувал, силно възбуден. Лицето му бе побеляло и сухо, очите му блестяха като парченца син порцелан и се движеха бързо във всички посоки, без да се фокусират върху нещо. Ръцете му се опитваха да се хванат за въздуха.

Изведнъж той заговори.

— Върнън! — извика и затърси опипом с ръце. — О, Господи, къде си, Върнън? Аз къде съм?

Том внезапно осъзна, че сигурно беше ослепял.

Върнън протегна ръце и коленичи.

— Тук съм, Учителю. В палатка сме. Ще ви върна в Америка. Ще се оправите…

— Що за глупак съм бил — извика Учителя, кривейки уста в усилието си да говори и пръскайки наоколо слюнки.

— Учителю, моля ви. Моля ви, не се вълнувайте! Ще се върнете отново в Америка, в ашрама…

— Имах всичко! — извика Учителя. — Имах пари, имах момичета за чукане, имах къща на брега на океана. Бях заобиколен от хора, които ме уважаваха. Имах всичко. — Вените на челото му изпъкнаха и от устата му потече слюнка. Той целият трепереше толкова силно, че Том си помисли, че би могъл да чуе как костите му тракат. Слепите му очи се въртяха бясно като пумпали.

— Трябва да ви заведем в болница, Учителю. Не говорете, всичко ще се оправи, ще се оправи…

— И какво направих аз? Ха! Но не беше достатъчно. Като пълен глупак исках още и още! Исках още сто милиона! И ето какво ми се случи! — Той почти изкрещя последните думи, след което падна назад тежко и тялото му издаде звука на мъртва риба, която удря пода. Лежеше с широко отворени очи, но блясъкът в тях бе изчезнал.

Беше мъртъв.

 

 

Върнън гледаше ужасен, без да е в състояние да продума. Том сложи ръка върху рамото му и усети, че трепери. Беше грозна смърт.

Дон Алфонсо изглеждаше здравата разтърсен.

— Трябва да напуснем това място — каза той. — Дойде един лош дух да отведе мъжа, но той не иска да тръгне.

— Подгответе една от лодките за връщане — каза Том на Дон Алфонсо. — Пинго може да закара Върнън до Брус, а ние да продължим — ако нямате никакви възражения.

Дон Алфонсо кимна:

— Така е по-добре. Блатото не е подходящо място за брат ви. — И той започна да дава нареждания на Кори и Пинго да побързат. Двамата изглеждаха еднакво ужасени и нямаха търпение да тръгнат.

— Не мога да разбера — каза Върнън. — Беше толкова добър човек. Как можа да умре по такъв начин?

Върнън винаги е бил използван от мошеници, помисли си Том — финансово, емоционално и духовно. Но сега не му беше времето да го изтъква. Той каза:

— Понякога си мислим, че познаваме някого, но се оказва, че не е така.

— Прекарах три години с него. Познавам го. Сигурно е било от треската. Той беше в делириум, не беше на себе си. Не знаеше какво говори.

— Да го погребем и да тръгваме.

Върнън отиде да копае гроб, а Том и Сали се присъединиха към него. Разчистиха едно местенце зад къмпинга, отрязаха корените с помощта на брадвата на Кори и започнаха да копаят в пръстта. За двайсет минути в твърдата глинеста почва беше изкопан плитък гроб. Сложиха тялото на Учителя в него, натрупаха глина догоре и запълниха гроба с гладки камъчета от речния бряг. Дон Алфонсо, Кори и Пинго бяха вече в лодките, раздразнени, нямащи търпение да потеглят.

— Всичко наред ли е? — попита Том и прегърна брат си.

— Взех решение — каза Върнън. — Няма да се връщам. Ще дойда с вас.

— Върнън, всичко вече е уредено.

— При кого да се върна, какво имам? Напълно съм разорен, нямам дори кола. В ашрама пък съвсем не мога да се върна.

— Помисли малко и ще разбереш.

— Вече разбрах. Идвам с вас.

— Не си в състояние да пътуваш с нас. Ти беше почти умрял, когато те намерихме.

— Трябва да го направя — каза Върнън. — Вече съм добре.

Том се поколеба, питайки се дали брат му наистина е добре.

— Моля те, Том.

Гласът му беше толкова умоляващ, че Том се изненада и дори усети леко задоволство. Той сграбчи раменете на брат си:

— Добре. Ще го направим заедно, точно както татко искаше.

Дон Алфонсо плесна с ръце.

— Не се ли наприказвахте? Хайде да тръгваме!

Том кимна и Дон Алфонсо даде знак да потеглят.

— Сега имаме две лодки — каза Сали. — Ще взема и аз един прът.

— Ха! Това е мъжка работа.

— Дон Алфонсо, вие сте сексистко прасе!

Старецът смръщи вежди:

— Сексистко прасе? Що за звяр е това? Обиждате ли ме?

— Определено — каза Сали.

Дон Алфонсо натегна пръта и лодката се плъзна напред. Той се ухили:

— Тогава съм щастлив. Да те обиди красива жена винаги е чест.