Дъглас Престън
Тайният кодекс (81)

81.

Хаузър стоеше по средата на моста и мозъкът му се мъчеше да приеме факта, че един снайперист — няма съмнение, че това бе русокосата жена, която беше дошла с Том Бродбент — го държи на мушка. „Една безполезна ловджийска пушка“, бяха му казали войниците. „Така.“ Беше изпратила куршум в краката му. Мисълта, че сега го държи под око не беше особено приятна. Дори нещо повече.

Той погледна бутилката, вързана за въжето. Разстоянието до нея беше по-малко от сто крачки. Снайперът беше стрелял от повече от триста ярда. Мостът се люлееше от силното въздушно течение. Би било трудно да улучи движеща се мишена. Всъщност, почти невъзможно. За десет секунди би могъл да стигне бутилката, да я откъсне от въжето и да я хвърли в пропастта. Ако се обърнеше и хукнеше към другия край на моста, щеше да бъде движеща се мишена, която бързо щеше да излезе извън обхвата на стрелеца. Какъв бе шансът да го улучи? Отгоре на всичко беше жена. Явно добре стреляше, но никоя жена не може да е чак толкова добра в стрелбата.

Да, всичко можеше да се направи бързо, преди Бродбент да избягат, и тя да не успее да улучи никога нито него, нито алуминиевата бутилка. Никога.

Той се приведе и хукна към бутилката с бяла газ.

Почти в същия миг чу изсвистяването на куршум пред себе си, последван от гърмеж. Продължи да тича и тъкмо понечи да хване бутилката, когато до ушите му долетя втори гръм. Отново му се размина. Оказа се лесно. Стисна бутилката, когато чу пук! — и видя избухването на светлина пред себе си, последвано от пърлеща топлина. Залитна назад, размахал ръце, изненадан от вида на сините пламъци, които се катереха по него, пълзяха по ръцете, по гърдите, по краката му. Той падна и се претърколи, блъскайки панически с ръце, но беше като един огнен Мидас и всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в огън. Риташе, крещеше, търкаляше се — докато внезапно се почувства като ангел, който се рее в пространството върху криле от въздух; затвори очи и последва едно дълго, хладно, възхитително падане.