Дъглас Престън
Тайният кодекс (25)

25.

— Buenos tardes — промърмори Окотал, докато сядаше до Филип край огъня.

— Buenos tardes — отвърна Филип, изваждайки изненадано лулата от устата си. Това беше първият път от началото на пътуването им, когато Окотал го заговаряше.

Стигнаха до голямо езеро на края на блатото и спряха за къмпинг на пясъчен остров, който всъщност имаше плаж. Комарите и всичките там досадни твари бяха изчезнали, въздухът беше свеж и за първи път от седмица се виждаше на повече от двайсет стъпки в една посока. Единственото неприятно нещо беше, че водата, която окръжаваше брега беше с цвят на черно кафе. Както обикновено Хаузър беше излязъл на лов с двама от моряците, докато другите се бяха скупчили край огъня и играеха карти. Въздухът караше на сън заради горещината и златистозелената светлина на късния следобед. Общо взето мястото беше приятно, помисли си Филип.

Окотал рязко се наведе напред и каза:

— Подочух какво си говореха моряците нощес.

— И? — вдигна въпросително вежди Филип.

— Не реагирай на това, което ще ти кажа. Канят се да те убият. — Той произнесе това толкова тихо и бързо, че Филип в първия момент си помисли, че не е чул добре. Седеше слисан и се опитваше да проумее думите.

Окотал продължи:

— Канят се да убият и мен.

— Сигурен ли си?

Окотал кимна.

Обхванат от паника, Филип се опита да мисли конструктивно. Можеше ли да се има доверие на Окотал? Възможно ли беше да не е разбрал правилно? Защо Хаузър ще го убива? За да открадне наследството? Беше малко вероятно. Хаузър не беше мистър Роджърс. С периферното си зрение забеляза, че моряците продължават да играят карти, оръжията им бяха скупчени около едно дърво. От друга страна това му се виждаше невъзможно. Като във филм. Тъй или иначе Хаузър щеше да изкара един милион долара. Не убиваш хора просто ей така, нали?

— Какво смяташ да правиш?

— Да открадна една лодка и да избягам. Ще се скрия в блатото.

— Имаш предвид сега?

— Искаш да изчакаш?

— Но моряците са до нас. Никога не можем да избягаме. Какво те накара да мислиш, че се канят да правят такова нещо? Може би просто не си разбрал.

— Чуй ме, глупак такъв! — изсъска Окотал. — Няма време. Аз тръгвам сега. Ако ще идваш, идвай! Ако ли не — adios.

Той се изправи спокойно, лениво и тръгна по брега, където бяха вързани канутата. Изпълнен с ужас, Филип местеше очи от него върху моряците и обратно. Те продължаваха да играят карти, заплеснати изцяло в заниманието си. От мястото, където седяха, до дънера на дървото, те не можеха да видят лодките.

Какво трябваше да направи? Усети, че паниката го парализира. Бяха му натрапили да взема важно решение, без никакво предупреждение или подготовка. Беше лудост. Можеше ли Хаузър да е наистина толкова студенокръвен? Или самият Окотал се опитваше да го притисне?

Окотал се тътреше флегматично по плажа, поглеждайки от време на време към дърветата. Спря до една лодка и с коляно, бавно и без да се вижда какво прави, започна да я изтиква във водата.

Нещата се развиваха много бързо. Наистина, всичко се определяше от факта що за човек е Хаузър. Беше ли способен на убийство? Определено не беше мил човек, така е. Но имаше нещо около него, което не беше наред. Филип внезапно си спомни удоволствието, което детективът беше изпитал, докато обезглавяваше агутито, усмивката му, когато видя петното кръв върху ризата на Филип и начина, по който беше казал: „ще видиш много скоро“.

Окотал вече беше изкарал лодката във водата и спокойно, без да бърза, влезе в нея и вдигна пръта, готов да отплава. Филип бързо се спусна надолу по брега. Окотал вече се отдалечаваше от сушата, забивайки дълбоко пръта, готов да поеме по канала. Но изчака Филип да прегази и да се прехвърли вътре. След което със силно натискане на мускулите на гърба заби пръта в пясъчното дъно и тихо оттласна кануто в блатото.