Дъглас Престън
Тайният кодекс (12)

12.

Колата бръмчеше на север през пустинята Сан Хуан Бейсин към границата на Юта по една пуста и самотна магистрала между безкрайните прерии от пелин и лавандула. Шипрок се издигаше в далечината, забил тъмния си каменен връх в синьото небе. Том, шофирайки, изпита върховно облекчение, че това вече е зад гърба му — беше спазил обещанието си, беше помогнал на Сали да разбере къде е отишъл баща му. Какво щеше да направи тя после, зависеше само от нея. Можеше или да чака, докато братята му се върнат от джунглата заедно с Кодекса — при условие, че са открили гробницата, — или да се опита да ги настигне. Той, във всеки случай, беше вън от това. Можеше да се върне отново към мирния си, обикновен живот в пустинята.

Той хвърли крадешком един поглед към пасажерската седалка, където тя седеше. Повече от час не беше обелила и дума. Не беше казала какво възнамерява да прави, пък и Том не беше сигурен дали иска да знае. Единственото, което искаше бе да се върне при конете си, към всекидневието в клиниката, към прохладната кирпичена къща, скрита в сенките на дърветата. Беше работил здраво, за да постигне това спокойствие и тази простота и бе решил никога повече да не позволи баща му и налудничавите му планове да променят ситуацията. Ако братята му искат приключения — моля! Можеха да задържат и наследството. След Сара нямаше намерение да скача отново в дълбока вода.

— Значи е заминал за Хондурас — замислено произнесе Сали. — И ти нямаш никаква идея, никакво предположение къде точно може да е отишъл?

— Сали, вече ти казах всичко, което знам. Преди четирийсет години е прекарал известно време в Хондурас със стария си партньор Маркъс Хаузър, търсили са гробници и са брали банани, за да припечелват. Били са изиграни, доколкото съм чувал, купувайки някаква иманярска карта, и са кръстосвали месеци наред из джунглата, като накрая едва не умрели. После нещо са се сдърпали, това е всичко.

— И си напълно сигурен, че не са намерили нищо?

— Това е, което ми е казвал баща ми. Планините в южен Хондурас били необитаеми.

Тя кимна, беше вперила поглед напред, към празната пустиня.

— Е, какво се каниш да правиш? — попита най-сетне Том.

— Мисля да отида в Хондурас.

— Съвсем сама?

— Защо не?

Том не отговори. В края на краищата това беше нейна работа.

— Баща ти имал ли е недоразумения във връзка с ограбването на гробниците?

— Преди години ФБР започна разследване, но го прекрати. Не откриха нищо. Татко беше достатъчно умен. Спомням си веднъж, когато агентите внезапно нахлуха вкъщи и конфискуваха някакви нефритени статуетки, които баща ми тъкмо беше донесъл от Мексико. Тогава бях десетгодишен и се уплаших ужасно, агентите блъскаха долу по вратата. Но не можаха да докажат нищо и трябваше да върнат всичко, което бяха взели.

Сали поклати глава:

— Хора като баща ти са заплаха за археологията.

— Да си кажа честно, не виждам особена разлика между това, което прави баща ми и това, което прави археологията.

— Има обаче голяма разлика — възрази Сали. — Иманярите разбиват обекта. Откъсват нещата от техния контекст. Бяха пребили в Мексико един близък приятел на професор Клайв, докато се опитвал да попречи на местни селяни да ограбят един храм.

— Съжалявам да го чуя, но не можеш да виниш гладуващи хора, че се опитват да нахранят децата си — и да ги противопоставяш на някакви нортамерикано, които идват в държавата им и им казват какво да правят.

Сали сви устни и Том видя, че е ядосана. Колата се носеше с равномерно бръмчене по трептящия от жегата асфалт. Том включи климатика. Щеше да е доволен, когато всичко това приключи. Не се нуждаеше от усложнения като Сали Колорадо в живота си.

Сали разтърси тежката си златна коса и от нея се разнесе нежен дъх на парфюм и шампоан.

— Има и друго, което ме безпокои. Направо не мога да си го избия от главата.

— Какво?

— Барнаби и Фентън. Не ти ли се вижда странно, че непосредствено след започване на разследването на тъй наречения обир на къщата на баща ти, те умират? Има нещо, което е „задействало“ катастрофата, и което не ми се нрави.

Том поклати глава:

— Сали, това е просто случайно стечение на обстоятелствата.

— Не ми изглежда точно така.

— Познавам много добре Ски Бейсин Роуд, Сали. Завоят на Нан е направо адски. Те не са първите, които се убиват на това място.

— И какво, според теб, правят на Ски Бейсин Роуд?

Ски сезонът вече премина.

Том въздъхна:

— Ако това толкова те безпокои, защо не го каза на полицай Хернандес, за да се разбере истината?

— Ще го направя. — Сали извади клетъчния си телефон от чантата и започна да набира. Том чу как я препращаха поне половин дузина пъти от една секретарка на друга, докато най-сетне стигна до Хернандес.

— Обажда се Сали Колорадо — каза тя. — Спомняте ли си?

Пауза.

— Искам да ви попитам нещо, свързано със смъртта на Барнаби и Фентън.

Отново пауза.

— Защо са се изкачили на пътя за ски пистата?

Тишина. Том се улови, че се напряга да чуе, макар да беше сигурен, че това е губене на време.

— Да, наистина е било трагедия — произнесе Сали. — Но къде са се канили да ходят на риболов?

Ново мълчание в слушалката.

— Благодаря.

Сали затвори бавно телефона и погледна Том. Той усети как в стомаха му се събира топка; лицето й бе станало бяло като платно.

— Тръгнали са към ски пистата, за да проверят съобщение за вандализъм. По всяка вероятност фалшиво. Спирачките им отказали по пътя за надолу. Опитали се да намалят скоростта като използват мантинелите, но пътят бил прекалено стръмен и се получил обратният ефект. Когато стигнали ъгъла на Нан, се носели с почти деветдесет мили.

— Исусе.

— След падането от четиристотин крачки височина и експлозията от колата не останало много. Не подозират някаква тъмна игра. Било е особено трагично, тъй като се случило точно в деня, преди да тръгнат да ловят херинги, пътешествието на живота им.

Том преглътна и зададе въпроса, който не искаше да задава:

— Къде?

— В Хондурас. Мястото се казва Лагуна де Брус.

Том намали и погледна в огледалото за обратно виждане, после със скърцане на гумите натисна спирачките и едновременно с това даде газ, обръщайки на 180 градуса.

— Да не си се побъркал? Какво правиш?

— Отиваме до най-близкото летище.

— Защо?

— Защото човек, който убива полицаи, няма да се поколебае да убие и братята ми.

— Мислиш, че някой е разбрал за скритото наследство?

— Със сигурност. — Той ускори към убежната точка на хоризонта. — Изглежда, че ще се наложи все пак да отидем в Хондурас. Двамата.