Дъглас Престън
Тайният кодекс (51)

51.

— Татко още е жив?! — извика Филип.

— Да.

— Смяташ, че все още не е погребан?

— Разказах ви историята. След като татко останал една година с Тара, майка ми ме родила. Но татко, той говорел все за Белия град, губел се там с дни, понякога и със седмици. Вождът казвал, че това е забранено, но татко не слушал. Търсел злато. После намерил гробниците, разбил гробниците, където древните Тара погребвали царете си и ги ограбил. С помощта на лоши мъже от Тара той избягал по реката със съкровището и изчезнал.

— И оставил майка ти с бебе — произнесе Филип саркастично, — точно както направил и с останалите си съпруги.

Борабей се обърна и погледна Филип:

— Аз разказвам историята, братко, забрави ли?

Том имаше чувството, че това вече се е случвало. Погледна този чудноват, татуиран, с удължена мека част на ухото, полугол индианец. Беше дошъл на края на земята и какво да открие? Брат си.

— Никога не бях виждал баща си — досега. Майка ми умря преди две години. Малко след това дойде татко. Огромна изненада. Много се радвах, че го виждам. Каза, че умира. Че съжалява. Каза, че ще върне съкровището, което е откраднал от народа на Тара. В замяна искаше да бъде погребан в гробница на индиански цар със съкровище на бял човек. Говори с Ках, вожда на Тара. Ках каза „да“, добре, ние ще те погребем в гробница. Ти ще се върнеш със съкровището, а ние ще те погребем като древен цар. И татко си тръгна, а по-късно дойде отново с много сандъци. Ках изпрати мъжете до брега да донесат сандъците.

— Татко помнеше ли те? — попита Том.

— О, да. Беше много щастлив. Ходихме да ловим риба.

— Наистина, сега? — попита Филип, очевидно раздразнен. — Да ловите риба? И кой улови най-голямата риба?

— Аз — каза Борабей гордо. — С копие.

— Браво на теб.

— Филип — опита се да го спре Том.

— Ако татко беше прекарал известно време с Борабей — поклати глава Филип, — щеше да го намрази точно така, както намрази нас.

— Филип, знаеш, че татко не ни мрази — намеси се отново Том.

— Почти бях умрял тук. Бях измъчван. Знаеш ли какво е да разбираш, че умираш? Това е татковото наследство за мен. И изведнъж в този момент се пръква отнякъде този изрисуван индианец, този наш първороден брат, който ходи да лови риба с татко, докато ние умираме в джунглата.

Борабей каза:

— Ще спреш ли да се ядосваш, братко?

— Никога няма да спра да се ядосвам.

— И татко много се ядосва.

— Можеш да го кажеш отново.

— Ти най-много приличаш на татко.

Филип завъртя очи:

— Ето нещо ново, индианец от джунглата в ролята на психоаналитик.

— Понеже приличаш най-много на татко, ти го обичаш най-много и си най-много засегнат от него. А сега се сърдиш и затова, че не си първородният. Аз съм най-големият.

За миг настъпи тишина, след което Филип се изсмя рязко.

— Това е вече твърде много. Как бих могъл да се чувствам в съперничество с един неграмотен, татуиран индианец?

След кратка пауза Борабей каза:

— Сега продължавам историята.

— Заповядай!

— Ках приготви всичко за смъртта на татко и за погребението му. Когато настъпи денят, имаше голямо погребално пиршество за татко. Много голямо пиршество. Всички от Тара дойдоха. И татко също. Татко се радваше на собственото си погребение много. Раздаде много подаръци. Всеки получи тенджери за готвене и тигани, и ножове.

Том и Сали се спогледаха.

— Би му харесало — каза Филип. — Направо виждам как старият се разпорежда на погребението си.

— Ти си прав, Филип. Татко харесва това. Той яде, пие много, смее се, пее. Татко отваря сандъците, така че всеки да види свещените съкровища на белите хора. Всички харесват Света Богородица, която държи Исус. Белият човек има хубави работи.

— Липи! — извика Филип. — В добро състояние ли беше? Запазила ли се е при пътуването?

— Най-красивото нещо, което съм виждал, братко. Когато я погледнах, видях в белия човек нещо, което не бях виждал преди.

— Да, да, това е едно от най-изящните неща, които е правил Липи… И да му хрумне да го напъха в някаква влажна гробница!

Борабей продължи:

— Но Ках изигра татко. Накрая на погребението той трябваше да даде на татко специална отровна напитка, за да бъде безболезнена смъртта му. Но Ках не го направи. Даде на татко нещо, което само го приспа. Но никой не знаеше това, освен Ках.

— Съвсем като по Шекспир — каза Филип.

— Така, както спи, пренесоха татко в гробницата със съкровището. Затвориха вратите и го заключиха. Всички мислехме, че е мъртъв. Само Ках знаеше, че не е мъртъв, че само спи. Така че по-късно той се събуди в тъмна гробница.

— Чакай, чакай малко — каза Върнън. — Не можах нещо да разбера.

— Аз пък разбрах — произнесе Филип студено. — Те са погребали татко жив.

Тишина.

— Не „те“ — каза Борабей. — Ках. Хората не знаят нищо за тази измама.

Филип каза:

— Без храна и вода… Мили боже, колко ужасно!

— Братя — каза Борабей, — според традициите на Тара в гробницата се слагат много храна и вода за отвъдния живот.

Том усети, че го полазват тръпки, когато до съзнанието му достигна смисълът на чутото.

— Значи ти мислиш, че татко е още жив, но е заключен в гробницата?

— Да.

Всички мълчаха. Един бухал се изсмя мрачно в тъмнината.

— От колко време е затворен в гробницата? — попита Том.

— От трийсет и два дни.

Том усети, че му призлява. Това беше немислимо.

Борабей каза:

— Това е ужасно нещо, братя.

— Но, защо, по дяволите, Ках е направил това? — попита Върнън.

— Ках е ядосан, че татко е ограбил гробниците преди години. Тогава Ках е бил момче, син на вожда. Татко е унижил бащата на Ках с този обир. И сега Ках си отмъщава.

— Как можем да спрем това?

— Не знам какви са по-нататъшните планове на Ках. Аз се опитвам да спася татко. На входа на гробницата има огромна каменна врата. Аз не мога да я отместя. Ках разбра, че аз отивам в Сукиа Тара да спася татко. Той много се ядоса. Затвори ме и искаше да ме убие. Той каза, че съм мръсен човек, полутара, полубял. После дойде луд бял човек с войници и хванаха Ках, отведоха го в Белия град. И аз избягах. Като чух, че войниците говорят за вас, се върнах и ви намерих.

— Как разбра, че сме тук?

— Чух какво говорят войниците.

Огънят пропука. Нощта обгърна петимата. Думите на Борабей сякаш останаха да витаят във въздуха още дълго, след като ги бе изрекъл. Очите му се спираха върху всеки от тях.

— Братя, ужасно е да се умре по такъв начин. Това е смърт за плъх, не за човешко същество. Той ни е баща.

— Какво можем да направим? — попита Филип.

Борабей заговори след дълга пауза. Гласът му бе нисък и ясен:

— Ще го спасим.