Дъглас Престън
Тайният кодекс (38)

38.

Докато слизаха по планинския склон, дъждовната гора се промени. Теренът стана неравен, пейзажът — прорязан от дълбоки проломи и буйни реки, с високи мостове помежду бреговете. Продължаваха да се движат по отъпканата от животните пътека, но тя беше до такава степен обрасла, че трябваше да си проправят пътя с мачете. Хлъзгаха се и падаха в калта, после се вдигаха и продължаваха.

Дни наред се бореха за всяка стъпка напред. Нямаше подходящо равно място за лагер и затова бяха принудени да нощуват по склоновете, вързаха хамаците между дърветата и спаха през цялата нощ под дъжда. На сутринта джунглата изглеждаше тъмна и мъглива. При трудните дневни преходи сигурно навъртаха по пет мили, затова в края на всеки ден се чувстваха напълно изтощени. Почти не ловуваха и храната вечно не им достигаше. Том никога не бе изпитвал такъв глад през живота си. През нощта сънува пържола с пържени картофки, а през деня си мислеше за сладолед и за омари с масло. Разговорите около огъня се въртяха непрекъснато около храната.

Дните започнаха да се сливат. Нито дъждът спираше, нито мъглата се вдигаше. Хамаците им се покриха с плесен и трябваше да се преплетат наново, дрехите им направо се разпадаха, шевовете на обувките им се разнищиха. Нямаха с какво да сменят облеклото си и както беше тръгнало, джунглата щеше да ги докара до пълна голота. По телата им се виждаха следи от ужилвания, ухапвания, драскотини, струпеи и язви. Върнън беше нахапан така яростно от мравки, че вдигна температура и едва се движеше.

Единствената компенсация на дъждовната гора беше нейният растителен свят. Сали откри изобилие от лековити растения и приготви билкови мехлеми от тях, които, за голямо учудване, помогнаха при раните от ухапване, при обривите и гъбичните инфекции. Пиха дори чай, за който тя твърдеше, че действа антидепресиращо, но той не им помогна да се почувстват по-добре.

Освен това нощем, а дори през деня, те чуваха кашлянето на ягуара и усещаха, че ги дебне. Но никой не говореше за това — Дон Алфонсо го беше забранил — макар тази мисъл да не излизаше от съзнанието на Том. Сигурно в гората имаше други животни, които да задоволят глада му. Какво искаше тогава? Защо ги следваше без да ги напада?

На четвъртата или петата нощ — Том вече бе започнал да губи броя им — те спряха за лагер на върха на едно било. Валеше и от земята се вдигаше пара. Вечеряха рано — варен гущер с корени. След вечерята Сали се изправи и взе пушката.

— Ягуар или не — аз отивам на лов.

— Идвам с теб — каза Том.

Тръгнаха надолу покрай малка речица през дефилето. Денят беше сив и гората наоколо изглеждаше вяла и мръсна, от растенията се вдигаше пара. Звукът на капеща вода се смесваше с глухите крясъци на птиците.

Час и половина им отне спускането по дефилето, осеяно с покрити от мъх камъни и хлъзгави дънери. Скоро пред тях блесна водата на буен поток. Пресякоха го един след друг, обвити от бавните валма на мъглите. Том си помисли, че Сали се придвижва като котка — промъкваше се с безшумни стъпки през храсталаците.

Изведнъж тя спря и вдигна ръка. Свали пушката от рамото си, прицели се и стреля.

Едно животинче тупна и изквича в шубрака, но звуците бързо заглъхнаха.

— Не знам какво е, знам само че е дебело и с козина — поклати глава тя, когато го откриха в храстите, лежащо на една страна, навирило четирите си крачета.

— Някаква порода южноамериканско прасе — каза Том, гледайки го с отвращение. Никога нямаше да свикне с касапската работа.

— Сега ти си на ред — хвърли му Сали усмивка.

Той извади мачетето и се зае да почиства животното. Сали гледаше. Вдигна се пара, докато вадеше още топлите вътрешности.

— Като го попарим, можем да остържем четината — каза Сали.

— Направо нямам търпение — измърмори Том. Той довърши почистването, отряза един клон и свърза краката ведно. После прокара клона през тях и го вдигнаха на раменете си. Не тежеше повече от трийсетина паунда, но от него щеше да стане хубаво ядене, а останалото месо щяха да опушат на огъня.

Не бяха изминали повече от двайсет ярда, когато бяха спрени от ягуара, застанал в средата на пътеката, точно срещу тях. Стоеше и ги гледаше с жълто-зелените си очи, а краят на опашката му се полюляваше.

— Назад — произнесе Том. — Внимателно и спокойно. — Но докато те отстъпваха, ягуарът направи стъпка напред, после още една, скъсявайки с меките си лапи разстоянието между тях.

— Помниш ли какво каза Дон Алфонсо?

— Не мога да го направя — прошепна Сали.

— Стреляй в главата.

Сали вдигна дулото и изстреля няколко патрона.

Звукът отекна странно в мъглата и гъстата растителност. Ягуарът потръпна, но с нищо друго не показа, че беше чул, просто продължи да се взира в тях, въртейки ритмично опашка.

— Ще се наложи да го заобиколим — каза Сали.

Те изоставиха пътеката и навлязоха в гората. Животното не се помръдна да ги последва, но не сваляше от тях златните си очи. Скоро го изгубиха от поглед. След няколкостотин ярда Том сви към билото. Не след дълго дочуха отново познатото кашляне. Бяха изминали четвърт миля и по техните сметки дефилето с потока би трябвало да е някъде тук, но не се виждаше нищо подобно.

— Трябва да се движим по-наляво — каза Том.

Завиха. Гората беше станала много по-гъста и по-тъмна, дърветата — по-ниски и разположени по-близо едно до друго.

— Това място изобщо не ми е познато.

Спряха да се ослушат. Джунглата сякаш бе обхваната от зловеща тишина. Не се чуваше никакъв звук, освен барабаненето на капките, които се стичаха от клоните.

Зад тях се чу ниска, глуха кашлица.

Сали се обърна гневно.

— Махай се оттук — изкрещя тя.

Те продължиха, засилвайки крачка, Том — отпред, проправяйки пътя през храсталаците. От време на време чуваха отляво котката, която продължаваше да ги следва, издавайки мъркащи звуци. Но това изобщо не беше приятелски звук: звучеше ниско и плътно и напомняше повече на рев. Вече знаеха, че са се изгубили, че не са тръгнали в правилната посока. Не осъзнаваха, че са ускорили до такава степен ход, че почти тичат.

След което с внезапен огнен проблясък той изплува от мъглата пред тях. Стоеше върху един нисък клон, изопнал тяло.

Спряха за миг, но се съвзеха и започнаха да отстъпват бавно, докато животното ги гледаше с неподвижен поглед. После с плавно, грациозно движение то сякаш прелетя от едната им страна и с три подскока се настани на един клон зад тях, блокирайки пътя им за връщане.

Сали се прицели, но не стреля. Те гледаха животното и то ги гледаше.

— Мисля, че вече е време да го убиеш — прошепна Том.

— Не мога.

Кой знае защо, но точно този отговор му се искаше да чуе. Той самият никога не бе виждал толкова витално, толкова грациозно, толкова величествено животно.

После, пак така внезапно, както се бе появил, ягуарът се обърна и се отдалечи, скачайки пъргаво от клон на клон, докато изчезна в гората.

Те стояха мълчаливо. Сали се усмихна:

— Казах ти, че просто е любопитен.

— Да бе. Ужасно любопитство го гони, щом се мъкне след нас цели петдесет мили. — Том се огледа. После затъкна мачетето в колана си и вдигна пръта с убитото прасе. Чувстваше се объркан и неспокоен. Все още не беше свършило.

Не бяха сторили и пет крачки, когато ягуарът скочи изневиделица върху тях с оглушителен рев, стоварвайки се върху гърба на Сали с глух звук. Пушката изхвърча, напълно безполезна. Сали се извъртя, докато падаше; рухнаха на земята едновременно, но силата на сблъсъка оттласна ягуара назад, макар и преди това да успя да разкъса ризата й.

Том се хвърли на гърба му, заклещи го между краката си като мустанг и заби палци в очите му, опитвайки се да ги извади; но преди да е успял да го направи, той усети масивното тяло под себе си огънато и напрегнато като стоманена пружина. Животното отново нададе рев, извъртайки се във въздуха, и в тоя миг Том успя да измъкне мачетето. После звярът неочаквано се озова над Том, задушливата, гореща козина се стовари върху него и насоченото мачете; Том усети, че плътта поддава; усети, че острието хлътва навътре. Ягуарът се извиваше и надаваше ужасени ревове, но той впрегна цялата си сила и натисна. Ножът сигурно бе пронизал белите дробове, защото ревът премина в задъхано хриптене. Животното се отпусна. Том се освободи от него и издърпа мачетето. Ягуарът ритна конвулсивно още веднъж, после притихна.

Том се втурна към Сали, която се опитваше да се изправи. Тя извика, когато го видя:

— Господи, Том, добре ли си?

— А ти добре ли си?

— Какво ти направи? — Тя протегна ръка към лицето му и той внезапно разбра.

— Тази кръв не е от мен, от него е — каза той със слаб глас, навеждайки се над нея. — Дай да погледна гърба ти.

Тя се обърна по корем. Ризата й беше на парцали. Виждаха се четири резки, които минаваха от единия до другия край на плешките. Той свали онова, което бе останало от ризата й.

— Ей, добре съм — произнесе тя глухо.

— Тихо. — Том съблече ризата си и натопи единия й край в близката локва. — Ще те заболи.

Тя стенеше тихо, докато той почистваше раните. Слава богу, не бяха дълбоки — опасността беше преди всичко от инфекция. Той събра малко мъх и направи лапи, които превърза върху раните. После й помогна да седне.

Тя вдигна очи към него и потрепери:

— Мили Боже, целият си прогизнал от кръв. — Обърна се към ягуара, опънат на земята в цялото си златно великолепие, очите му бяха полуотворени. — Убил си го с мачетето?

— Бях извадил мачетето, когато той скочи отгоре ми. Всъщност, сам се наниза… — Том обви ръка около нея. — Ще можеш ли да се изправиш?

— Разбира се.

Тя залитна леко, докато й помагаше да се изправи, но после се съвзе.

— Дай ми пушката.

— Аз ще я нося.

— Не, просто ще я прехвърля през другото си рамо. Ти носи прасето.

Не му се спореше. Върза по-здраво прасето към пръта, повдигна го на рамо и се обърна да погледне за последен път ягуара. Той лежеше в локва кръв, вперил неподвижните си очи в небето.

— Ще има какво да разказваш на коктейлните партита, когато се измъкнем оттук — произнесе Сали с усмивка.

В лагера Дон Алфонсо и Върнън изслушаха историята в пълна тишина. Когато Том най-сетне свърши, Дон Алфонсо сложи ръка на рамото му, погледна го в очите и каза:

— Ти си един побъркан янки, Томасито, знаеш ли го?

Том и Сали се оттеглиха в колибата и Том се зае да обработва раните й с някои от нейните билкови антибиотици. През това време седнала по турски на пода, свалила останките от ризата си, тя я кърпеше с направена от Дон Алфонсо нишка от дървесна кора. Тя гледаше Том с крайчеца на окото, опитвайки се да потисне усмивката си. Най-сетне не издържа и каза:

— Благодарих ли ти вече, че ми спаси живота?

— Няма нужда да ми благодариш. — Том се опита да скрие почервенялото си лице. Не за пръв път я виждаше без риза — отдавна бяха зарязали претенциите за усамотеност — но този път почувства силна еротична възбуда. Той забеляза червенината, която бе плъзнала между гърдите й, щръкналите й зърна. Дали и тя чувстваше същото?

— Да, има нужда. — Тя пусна на пода ризата, която кърпеше, огледа се, протегна ръце и ги обви около врата му, след което го целуна нежно по устните.