Дъглас Престън
Тайният кодекс (22)

22.

Трийсет минути по-късно на пътеката се появи възрастна, наметната с шал жена. Едва пристъпяше. Марисол се втурна към нея, сподавяйки риданието си и двете заговориха бързо на родния си език.

Марисол се обърна към Том и Сали с израз на върховно облекчение.

— Станало е както ви казах. Войниците са стреляли във въздуха, за да ни изплашат. После си тръгнали. Нашите са ги убедили, че не сте идвали в селото и те се върнали обратно по реката.

Когато наближиха колибата, видяха Дон Алфонсо отвън да пуши спокойно лулата си, все едно нищо не се е случило. Лицето му цъфна в усмивка, когато приближиха.

— Кори! Пинго! Елате тук! Излезте и посрещнете новите си началници! Кори и Пинго не говорят испански, а само тауака, но аз ще им викам на испански, за да им покажа моето превъзходство, което можете да направите и вие.

Два великолепни мъжки екземпляра излязоха от вратата на хижата, голи от кръста нагоре, мускулестите им тела лъщяха от олиото, с което бяха намазани. Онзи, когото наричаха Пинго, беше с татуировка тип „уестърн“ върху ръката и с индианска татуировка върху лицето и държеше в юмрук мачете дълго три стъпки. Другият, Кори, бе преметнал през рамо стара винтовка Спрингфийлд, а в ръката си носеше пожарникарска брадва.

— Сега ще натоварим лодката. Трябва да напуснем селото колкото е възможно по-бързо.

Сали погледна Том.

— Както изглежда, Дон Алфонсо има намерение да ни бъде гид.

С викове и жестове Дон Алфонсо ръководеше Кори и Пинго, докато пренасяха провизиите долу до реката. Кануто беше тук, сякаш никога не бе мръдвало. За половин час всичко беше настанено, провизиите бяха натрупани на голяма купчина в средата на лодката и привързани отгоре с брезент. Междувременно на брега се бе насъбрала тълпа и готварските огньове бяха запалени.

Сали се обърна към Марисол:

— Ти си чудесно момиче — каза тя. — Спаси ни живота. Би могла да постигнеш в живота си всичко, което поискаш, знаеш ли го?

— Искам само едно нещо — погледна я твърдо момичето.

— Какво е то?

— Да отида в Америка. — Момичето не каза нищо повече, но продължаваше да гледа Сали със сериозните си, дълбоки очи.

— Надявам се наистина да отидеш в Америка — кимна Сали.

Момичето се усмихна самоуверено.

— Ще отида Дон Алфонсо обеща. Той има рубин.

Брегът гъмжеше от хора. Отпътуването им се превърна в празнично събитие. Група жени готвеха колективен обяд на огъня. Децата тичаха, смееха се и гонеха пилетата. Накрая, когато цялото село се събра, тълпата се разтвори и Дон Алфонсо излезе отпред. Беше облякъл чисто нови панталони и тениска с надпис „Не се страхувай“. Лицето му бе усмихнато, докато се присъединяваше към тях на бамбуковия док.

— Всички минаха да се сбогуват с вас — каза той на Том. — Сами виждате колко обичана личност съм аз в Пито Соло. Аз съм техният единствен Дон Алфонсо Босуас. Виждате доказателството, че сте избрали верния човек, който да ви преведе през блатото Миамбар.

Край тях прелетяха няколко бомбички, последвани от смях. Жените започнаха да раздават храната. Дон Алфонсо хвана Том и Сали за ръцете.

— Да се качваме на лодката!

Кори и Пинго, все така голи до кръста, бяха заели местата си — единият на носа, другият — в задната част, готови всеки момент за отплаване. Дон Алфонсо се настани и се обърна към тълпата. Всички се смълчаха явно Дон Алфонсо се канеше да произнесе реч. Когато тишината стана абсолютна, той заговори на възможно най-официалния испански:

— Приятели мои и съотечественици, преди много години е било предречено, че тук ще дойдат бели хора и ще предприемат дълго пътуване. Те вече са тук. И ние се готвим да тръгнем на опасно пътешествие през блатото Миамбар. Ще преживеем много приключения и ще видим странни и чудесни гледки, невиждани досега от човешко око.

— Сигурно се питате защо се налага да правим това. Ще ви кажа. Тези американци са дошли тук, за да спасят баща си, който е загубил разсъдъка си и е изоставил съпруга и семейство, вземайки със себе си цялото си имущество, като ги е оставил в пълна мизерия. Бедната му съпруга изплаква по него очите си всеки ден, без да е в състояние нито да изхрани семейството си, нито да го опази от дивите зверове. Домът им се руши, сламеният покрив гние и дъждът прониква вътре. Никой не иска да се ожени за сестрите им и те скоро ще бъдат принудени да започнат да проституират. Племенниците им са се пропили. Този млад мъж, този добър син е решил да изцери баща си от лудостта и да го върне в Америка, където да изживее достойно живота си и да завърши дните си в собствения си хамак, без да причинява по-нататъшно безчестие и мизерия на семейството си.

Селото беше омагьосано от речта. Дон Алфонсо, помисли си Том, определено го биваше да разказва.

— Много отдавна, приятели мои, сънувах, че ще ви оставя по начин, по който го правя сега — че ще тръгна надалеч, на голямо пътешествие до края на земята. Сега съм на сто двайсет и една години и най-сетне този сън се сбъдва. Не са много мъжете, които могат да направят такова нещо на моята възраст. Но във вените ми има достатъчно кръв и ако моята Розита беше още жива, щеше да се усмихва всеки божи ден.

— Сбогом, приятели, вашият обичан Дон Алфонсо Босуас напуска селото със сълзи на тъга в очите. Помнете ме и разказвайте историята ми на децата си, като им кажете те на свой ред да я разказват на своите деца, на внуците си, и тъй до свършека на времената.

Чуха се одобрителни възгласи. Няколко бомбички изгърмяха и кучетата се разлаяха. Някои от възрастните мъже започнаха да чукат заедно с пръчки в сложен ритъм. Лодката беше изтласкана по течението и Кори запали двигателя, след което запориха напред по водата. Дон Алфонсо продължаваше да стои прав и да маха с ръце, раздавайки целувки на въодушевената тълпа, още дълго след като направиха първия завой и се скриха от очите им.

— Чувствам се така, сякаш току-що сме излетели с балон заедно с Вълшебника от Оз — каза Сали.

Най-сетне Дон Алфонсо седна, триейки сълзите от очите си.

— А-ах, сами видяхте колко обичат те своя Дон Алфонсо Босуас. — И той се сгуши в купчината от провизии и оборудване, изваждайки лулата си от царевичен кочан. Търпеливо, без да бърза я напълни с тютюн и запуши със замислено изражение върху лицето.

— Наистина ли сте на сто двайсет и една години? — попита Том.

Старецът вдигна рамене.

— Никой не знае на колко години е.

— Аз знам на колко години съм.

— Значи сте броили всяка година от раждането си насам?

— Не, другите са броили вместо мен.

— Е, значи вие не знаете наистина.

— Знам, разбира се. Това е написано на свидетелството ми за раждане, подписано от лекаря, който ме е изродил.

— Кой е този лекар и къде е сега?

— Представа нямам.

— И вие вярвате на някакво нищожно парче хартия, подписано от някакъв непознат?

Том погледна стареца, сразен от налудничавата му логика.

— В Америка имаме професия за хора като вас — каза той. — Наричаме ги адвокати.

Дон Алфонсо се разсмя гръмко, пляскайки коленете си.

— Хубава шега. Ти си като баща си, Томасито, който наистина беше много забавен човек. — Той продължи да се подсмихва, пафкайки с лулата.

Том извади картата на Хондурас и се наведе над нея.

Дон Алфонсо й хвърли критичен поглед, след което я измъкна от ръцете му. Огледа я внимателно, поклати замислено глава, после отново се взря в нея.

— Какво е това? Северна Америка?

— Не, югоизточен Хондурас. Това е река Патука, а това тук — Брус. Пито Соло би трябвало да е ето на това място, но не е отбелязано. Както и блатото Миамбар.

— Значи според тази карта ние не съществуваме, както не съществува и Миамбар, а? Внимавай много да не намокриш тази много важна карта. Кой знае, може да ни се наложи да запалим огън някой ден. — Дон Алфонсо се засмя на шегата си, сочейки Кори и Пинго, които разбраха какво се иска от тях и започнаха да се смеят заедно с него, въпреки, че не разбираха и дума от онова, което беше казал. Дон Алфонсо продължи да се смее гръмогласно, шляпайки се по бедрата, докато му потекоха сълзи.

— Започнахме добре — каза той, когато дойде на себе си. — Това означава, че ще има много майтапи и веселби по време на пътуването ни. В обратен случай блатото ще ни докара до умопомрачение и ще загинем.