Дъглас Престън
Тайният кодекс (15)

15.

Седнал вдървено пред компютърния екран, заобиколен от ламперията от черешово дърво, Люис Скиба внимателно следеше как се продават акциите на „Лемпе-Денисън Фармасютикълс“ на нюйоркската фондова борса. Инвеститорите продаваха агресивно целия ден, и сега акциите се търгуваха за малко над десет долара. Докато наблюдаваше, цената падна с още осмина пункт до точно десет. Не му се искаше да види как ще слезе под десет долара, затова се отдръпна от екрана. Очите му се извиха към дървения панел, зад който криеше онзи кехлибарен „Макалан“, но беше още твърде рано за него. Прекалено рано. Сега се нуждаеше от ясна глава за разговора.

Носеха се слухове, че работата с флоксатана се е закучила в Комисията по лекарствата. Дребните акционери продаваха бясно — бяха се скупчили на борсата като гмеж от червеи върху труп. Двеста милиона долара за развойни разходи бяха изгърмели заради това лекарство. „Лемпе“ работеше с най-добрите медицински изследователи и учени от три университета в Айви лийг. Контролната група „слепи“ тестове, в които нито оценителят, нито обектът на изследване знаеха кои параметри се контролират, бяха замислени много хитро, резултатите бяха така фризирани, зализани и нагласени, че да изглеждат по възможно най-убедителния начин. Бяха се погрижили и приятелите им от Комисията да са хранени и поени до изнемога, но както вървяха нещата, нищо не можеше да спаси флоксатана. И нямаше значение как са напудрили резултатите, флоксатанът си беше провал. И ето го сега, седнал върху шест милиона акции на Лемпе, от които не можеше да се отърве — случката с Марта Стюарт още беше твърде прясна — както и с два милиона „хартиени“ опции, толкова неизползваеми, че бяха по-безполезни и от тоалетната хартия в мраморната му баня.

Най-много от всичко на тоя свят Скиба ненавиждаше дребните акционери. Те бяха хищниците, червеите, лешоядите на пазара. Какво ли не би дал да види как пазарът се обръща срещу тях и акциите на „Лемпе“ започват да се покачват отново; би се наслаждавал на паниката им, докато се силят да покрият позициите си. Би се опивал при мисълта за всичките онези маргинални обаждания, които щяха да се получават. Щеше да е прекрасно! А когато сложеше ръка на Кодекса и направеше съобщението, това прекрасно нещо щеше да се случи. Щеше да изпържи дребните акционери толкова лошо, че щяха да минат месеци, та дори и години, преди да посмеят да се върнат.

Откъм телефона му върху бюрото дойде лека вибрация. Той погледна часовника си. Разговорът по сателита беше точно по разписание. Наистина мразеше да говори с Хаузър; ненавиждаше този човек и принципите му. Но се налагаше да прави сделки с него. Хаузър беше настоял „да го държи в течение“. И макар, че Скиба проявяваше практицизъм като изпълнителен директор, в този случай се бе поколебал. Беше по-добре някои неща да си останат на тъмно. Но в края на краищата се съгласи, главно за да предпази Хаузър да направи нещо глупаво или незаконно. Когато вземеше Кодекса, го искаше чист.

Той вдигна слушалката:

— Скиба на телефона.

До слуха му достигна гласът на Хаузър. Както обикновено, частният детектив не се разпростря в любезности и започна направо:

— Максуел Бродбент е преминал река Патука с група индианци. По следите им сме. Все още не знаем накъде са се отправили, но предполагам, че е някъде към вътрешните планини.

— Някакви проблеми?

— Един от синовете, Върнън, е натоварил оръжие и се движи пред нас по реката. Струва ми се, че джунглата може да се погрижи и да разреши проблема ни.

— Не разбирам.

— Наел е двама пияни водачи от Пуерто Лемпира и със сигурност ще се изгубят в блатото Миамбар. Малко вероятно е да видят отново слънцето.

Скиба преглътна. Беше получил много повече информация, отколкото би искал.

— Вижте, господин Хаузър, просто се придържайте към фактите и оставете другите да правят заключения.

— Имахме незначително затруднение с другия от синовете, Том. Помъкнал е жена със себе си, аспирантка по етнофармакология от Йейл.

— Етнофармакология? Знае ли за Кодекса?

— Обзалагам се, че да.

Скиба трепна:

— Това е доста неудобно.

— Да, но не е нещо, с което да не мога да се справя.

— Вижте, господин Хаузър — каза той живо, — оставям всичко във вашите опитни ръце. Имам среща и се налага да изляза.

— Някой трябва да се погрижи за онези хора.

На Скиба не му хареса начина, по който разговорът се завъртя обратно към същата тема.

— Нямам представа за какво говорите, пък и не ме интересува. Давам ви картбланш да се оправяте с подробностите.

Отсреща дойде късо хихикане:

— Скиба, знаете ли колко души умират в Африка точно в този момент, само защото им искате по двайсет и три хиляди долара годишно за това ново лекарство, което ви струва сто и десет, а? За това говоря. Когато казвам „някой трябва да се погрижи за тях“, разбирам, че имам намерението да добавя още няколко души към общия сбор.

— По дяволите, Хаузър, това е безобразие! — Скиба прекъсна и се опита да преглътне буцата в гърлото си. Току-що бе позволил на Хаузър да го сръфа. Но това беше само разговор, нищо повече.

— Не, това е прекрасно, Скиба. Ти си искаш Кодекса чистичък и законен, но не ти се иска някой да претендира за право на собственост върху него, нито пък да бъде засегнат. Не се притеснявай, никакъв бял човек няма да бъде убит без изричното ти разрешение.

— Чуй ме внимателно, нямам никакво намерение да убивам никого, независимо дали е бял или не. Този безумен разговор трябва да бъде прекратен! — Скиба направо усети как потта се стича по врата му. Как изобщо бе допуснал Хаузър да поеме контрола върху ситуация като тази? Ръката му несъзнателно започна да превърта ключа. Чекмеджето се отвори.

— Разбирам — дойде отново до слуха му противният глас. — Както вече казах…

— Имам среща — Скиба прекъсна връзката, сърцето му биеше бясно. Хаузър се разхождаше някъде на юг извън всякакъв контрол, без всякакъв надзор и готов на всичко. Този човек беше направо психопат. Той си взе една таблетка, сдъвка я и отми горчивината с глътка „Макалан“, след което седна отново, като дишаше тежко. Огънят в камината гореше весело. Разговорът за убийство го беше възбудил, усети че му прилошава. Впери очи в пламъците, търсейки в тях успокоение. Хаузър бе обещал да иска разрешението му, а Скиба никога не би му го дал. Нито компанията, нито дори личната му участ не заслужаваха предприемането на такава стъпка. Погледът му се премести върху редицата снимки в сребърни рамки на бюрото: оттам му се усмихваха трите му русокоси, синеоки дечица. Пое още веднъж въздух и се опита да регулира дишането си. Разговорът с Хаузър се закучваше, но това не беше нищо друго освен разговор. Никой не се е канел да убива. Хаузър щеше да върне Кодекса, „Лемпе“ щяха да се съвземат и след две-три години той, Скиба, щеше да е събитието на Уолстрийт, задето е изтеглил компанията си от самия ръб.

Той погледна часовника си: пазарът беше затворил. С известно безпокойство и нежелание кликна и екранът оживя. Късните сделки бяха побутнали акциите им нагоре в последните двайсет минути. Бяха затворили на десет и половина.

Скиба изпита облекчение. Май денят не беше чак толкова лош.