Дъглас Престън
Тайният кодекс (14)

14.

Том Бродбент се бе излегнал върху претъпканото канапе в „директорския апартамент“ в Шератон Роял де Сан Педро Сула, изучавайки една географска карта на страната. Максуел бе долетял с целия си товар до град Брус Лагуна на Москитовия бряг, при устието на Рио Патука. И после бе изчезнал. Казаха, че бил преминал реката, което беше единственият път през огромния, пресечен от планини и екзотични пейзажи южен Хондурас.

Той проследи с пръст синята линия на реката върху картата, която минаваше през блата и хълмове, през високи плата, докато накрая изчезваше в мрежа от притоци, които се изливаха от скалите на успоредни планински вериги. Върху картата нямаше отбелязани нито пътища, нито градове; това беше наистина един изгубен свят.

Том откри, че бяха поне със седмица зад Филип и почти с две след Върнън. Беше сериозно разтревожен за братята си. Някой се беше одързостил да убие двама полицаи, при това го беше направил бързо и успешно. Убиецът очевидно беше професионалист. Братята му със сигурност бяха следващите в списъка му.

Сали, увита в хавлиена кърпа, излезе от банята, сумтейки, и прекоси дневната. Лъскавата й мокра коса падаше на вълни по раменете и гърба й. Том я проследи с поглед, докато изчезна в спалнята си. Беше дори по-висока от Сара…

Той се опита да се отърси от тази мисъл.

След десет минути тя излезе облечена в лек костюм, цвят каки, риза с дълъг ръкав, панамена шапка с мрежа за комари, спусната пред лицето и чифт високи ръкавици, цялото това снаряжение бе осигурено при тазсутрешния тур по магазините.

— Как ме намираш? — попита тя и се завъртя на пети.

— Сякаш си в пурдах^[1].

Тя нави нагоре мрежичката против комари и свали шапката си.

— Така е по-добре.

— Трябва да ти кажа, че съм истински заинтригувана от този твой баща. Явно е бил доста ексцентричен тип. — Тя хвърли шапката и ръкавиците си върху леглото.

— Наистина беше.

— Как изглеждаше? Ако, разбира се, нямаш нищо против въпроса ми…

Том въздъхна.

— Когато влизаше някъде, всички обръщаха глави към него. Излъчваше нещо — власт, сила, самоувереност. И аз не знам какво точно. Всяваше страхопочитание у хората, дори у тези, които нямаха представа кой е.

— Познавам този тип хора.

— Където и да отидеше, каквото и да правеше, го следваха тълпи журналисти. Дори по едно време пред портала на къщата го причакваха папараци. Говоря сериозно, трябваше да тръгваме за училище, а проклетите папараци ни преследваха чак до града, сякаш бяхме нещо като принцеса Даяна. Беше нелепо.

— Било е бреме за теб.

— Не винаги. Понякога дори биваше забавно. Женитбите на баща ми винаги бяха голяма новина, време да поклатиш глава, да си почешеш езика. Женеше се за изключително красиви жени, които никой не бе виждал преди — не манекенки или актриси. Майка ми, преди да го срещне, е била секретарка на зъболекар. Той обичаше вниманието, беше горд със себе си. Беше като Онасис, само че по-едър.

— Какво се е случило с майка ти?

— Почина, когато бях четиригодишен. Някаква рядка и скоротечна форма на менингит. Беше единствената от съпругите му, с която не се беше развел — предполагам, че просто не му е стигнало времето.

— Съжалявам.

— Едва си я спомням, по-скоро като чувство. Топлота и любов, нещо такова…

Тя поклати глава.

— Все пак не разбирам. Как е могъл баща ви да ви причини такова нещо.

Том наведе очи към картата.

— Всичко, което правеше и което притежаваше, трябваше да бъде изключително и необикновено. Това се отнасяше и за нас. Но ние не станахме такива, каквито той искаше. Да изчезне и да се погребе с парите си е било последното му издихание, опит да ни принуди да направим нещо, с което да обявим представлението за завършено и да спуснем завесата. Нещо, което би го накарало да се гордее. — Той се усмихна горчиво. — Ако пресата надуши, ще настане нещо невъобразимо. Съкровище от половин милиард долара, заровено в гроб някъде из дебрите на Хондурас. Цял свят ще се стече там, за да го търси.

— Сигурно е трудно човек да има такъв баща.

— Така е. Не знам колко тенис мача съм изиграл, когато той си тръгва рано, защото не искал да ме гледа как губя. Беше безмилостен шахматист — но ако разбереше, че се очертава да бие някого от нас, веднага зарязваше играта. Не можеше да понесе да ни види губещи, дори от него. Когато идваше краят на годината и получавахме бележниците си не казваше нищо, но разочарованието в очите му личеше. Всяка оценка, по-ниска от отличен беше за него като катастрофа, за която не би понесъл да говори.

— Завършвал ли си някога с пълно отличие?

— Само веднъж. Тогава сложи ръката си на рамото ми и ме прегърна нежно. Това беше всичко. Но то каза много.

— Съжалявам, колко ужасно…

— Всеки от нас си намери някакво убежище. Моята първа страст беше колекционирането на останки от динозаври — мечтаех да стана палеонтолог — а после да се занимавам с животни. Те не те съдят. Не искат от теб да бъдеш нещо друго. Конете те приемат такъв, какъвто си.

Том усети тишината. Изненада се колко го боли като си спомня за детството си, дори сега, трийсет и три годишен.

— Съжалявам — прошепна Сали. — Не исках да любопитствам.

Том махна с ръка.

— Не му се сърдя. Все пак той посвоему беше добър баща. Може би ни е обичал прекалено много.

— Да-а-а — каза Сали след малко и се изправи. — В този момент обаче ние се нуждаем от водач, който да ни преведе през река Патука, а аз нямам идея откъде да започнем. — Тя взе телефонния указател и започна да го прелиства. — Никога не съм се занимавала с подобно нещо преди. Питам се дали тук има списък с разни агенции от рода на „Приключенски пътувания“.

— Имам по-добра идея. Трябва да открием местната кръчма за чуждестранни журналисти. Те са най-информираните пътници в света.

— Едно на нула за теб.

Тя се наведе напред, извади чифт панталони и му ги подаде. В следващия момент ги последваха риза, чифт чорапи и леки туристически обуща, които образуваха малка купчинка пред него.

— Най-после можеш да свалиш от краката си тези каубойски ботуши.

Том събра всичко и отиде в стаята си, за да се преоблече. Повечето от дрехите изглеждаха торбести. Когато най-сетне се показа, Сали го погледна отстрани и каза:

— След няколко дни в джунглата може би няма да изглеждаш толкова глупаво.

— Благодаря. — Том се приближи към телефона и потърси рецепцията. Журналистите, както изглежда, висяха в бар, който се казваше „Лос Чаркос“.

 

 

Том се изненада, когато видя, че барът не беше някаква долнопробна дупка, както си беше представял, а елегантно, облицовано с дървена ламперия място във фоайето на красив стар хотел. Имаше климатик и въздухът бе с температура малко над арктическата, изпълнен с аромата на скъпи пури.

— Предлагам аз да говоря — каза Сали. — Моят испански е по-добър от твоя.

— Освен това изглеждаш по-добре.

Сали се намръщи.

— Не намирам шеги от този род за много забавни.

Те седнаха на бара.

— Hola! — поздрави Сали бодро бармана, мъж с тежки клепачи. — Търся човека от „Ню Йорк Таймс“.

— Господин Сюъл? Не съм го виждал откакто мина урагана, senorita.

— А как стои въпросът с репортера от „Уолстрийт Джърнъл“?

— Няма такъв тук. Ние сме бедна страна.

— Добре тогава, откъде има репортери?

— Тук е например репортерът Роберто Родригес от „Ел Диарио“.

— Не, не, не ме разбрахте, аз търся американец. Някой, който познава страната.

— Англичанин върши ли работа?

— Чудесно!

— Ей там е — измърмори той, сочейки с брадичка напред. — Дерек Дън. Пише книга.

— За какво?

— За пътешествия и приключения.

— А писал ли е нещо друго? Знаете ли някое заглавие?

— „Бавна вода“, тъй се казваше последната му книга.

Сали остави една двайсетдоларова банкнота на плота и тръгна към Дън. Том я последва. „От това може и да излезе нещо“, помисли си той. Мъжът седеше сам пред чаша в едно сепаре и работеше нещо. Имаше плътно, червендалесто лице и руса коса. Сали спря и възкликна:

— Кажете, вие сте Дерек Дън, нали?

— Да, аз отговарям на това име — каза той. — Носът му и бузите се наляха в още по-плътно червено.

— О, колко вълнуващо! „Бавна вода“ е една от най-любимите ми книги! Обожавам я!

Дън стана, разкривайки едър ръст и добре поддържана стройна фигура. Беше облечен в избелели панталони цвят каки и проста памучна риза с къси ръкави. Беше красив мъж, имперски тип.

— Наистина много ви благодаря — каза той. — А вие сте?

— Сали Колорадо. — Тя разтвори ръце, усмихвайки се.

„Виж я само, вече го накара да се хили като идиот“, помисли си Том. Той се чувстваше глупаво в новите си дрехи, които миришеха на магазин за мъжко облекло. Дън, наопаки, изглеждаше като човек, който е бил до края на земята и се е върнал обратно.

— Ще ми направите ли компания с едно питие?

— За мен би било чест — почти извика Сали.

Дън я поведе към близката пейка.

— Ще пия каквото и вие пиете — каза тя.

— Джин и тоник. — Дън махна с ръка към бармана и после погледна Том. — Разбира се, заповядайте и вие.

Том седна, без да каже нищо. Първоначалният му ентусиазъм бе започнал да намалява. Той не приличаше на червендалестия господин Дън, който изглеждаше изцяло погълнат от Сали — и не само от лицето й.

Барманът пристигна и Дън заговори на испански:

— Джин и тоник за мен и за дамата. И…? — Той погледна към Том.

— Лимонада — произнесе Том кисело.

— Y una limonada — добави англичанинът, като тонът му съвсем точно издаваше какво мисли за избора на Том.

— Толкова се радвам, че попаднах на вас — каза Сали. — Какво стечение на обстоятелствата!

— Значи сте чели „Бавна вода“ — усмихна се Дън.

— Една от най-хубавите книги за пътешествия, която някога съм чела.

— Съвсем определено — обади се и Том.

— И вие ли сте я чели? — обърна се мъжът към него с очаквателен поглед.

Том забеляза, че онзи вече е видял сметката на половината от питието си.

— Има си хас! — усмихна се Том. — Особено много ми хареса онази част, където се подхлъзвате и падате върху слонско лайно. Беше описано много живо.

Дън направи пауза.

— Слонско лайно?

— Не беше ли във вашата книга?

— В Централна Америка няма слонове.

— О! Сигурно бъркам с някоя друга книга. Моля за извинението ви.

Том видя, че Сали беше вперила в него зелените си очи. Не можеше да прецени дали му беше бясна, или се опитваше да сдържи смеха си.

Англичанинът завъртя стола си и застана с гръб към него, отдавайки вниманието си на Сали.

— Може би знаете, че работя над нова книга?

— Колко вълнуващо!

— Ще се казва „Москитови нощи“. В нея се разказва за Москитовия бряг.

— О, точно там се каним да отидем! — Сали плесна екзалтирано с ръце като малко момиче. Том отпи от лимонадата, съжалявайки за избора си на напитка. Трябваше да поръча нещо по-силно, за да има сили да издържи това изпитание. Не биваше да се съгласява Сали да говори.

— Има повече от петстотин квадратни мили тресавища и плата с дъждовни гори в източен Хондурас, които все още са напълно непроучени. Някои области дори не са картографирани по въздух.

— Представа нямах!

Том отмести лимонадата и се огледа за келнер.

— Книгата ми разказва за пътуване, което направих по протежението на Москитовия бряг, минавайки през лабиринт от лагуни, където джунглата среща морето. Бях първият бял, направил подобно пътуване.

— Невероятно! Не са много онези, които могат да се похвалят с такова нещо.

— С моторница. Единственият способ за придвижване по тези места, като се изключи пешеходството.

— И кога направихте това вълнуващо пътешествие?

— Преди осем години.

— Осем години?

— Имах проблеми с публикуването. Когато искаш да напишеш хубава книга, не можеш да бързаш, вероятно сама разбирате. — Той пресуши чашата си и махна с ръка за втора. — Тук се живее трудно.

— Наистина ли?

Дън явно го възприе като подканване да продължи. Той се облегна назад.

— За начинаещите, обичайните за тези места комари, кърлежи, черни мухи и стършели са направо напаст. Е, няма да умреш от тях, но могат да направят живота ти достатъчно гаден. Веднъж по челото ме ужили стършел. Мястото започна да се подува и да се зачервява. Болеше дяволски силно. Месец по-късно се проби и една почти двусантиметрова ларва започна да се гърчи и тупна долу. Ужили ли те такова нещо, най-добре е да оставиш да премине от само себе си. Ако се опиташ да го изчовъркаш, само ще замърсиш мястото още повече.

— Надявам се това да не е засегнало мозъка ви — обади се саркастично Том.

Дън не му обърна внимание.

— Другото, което може да ти се случи, е да се разболееш от болестта Чагас.

— Болестта Чагас?!

— Tripanosoma cruzi. Пренася се чрез ухапване от насекоми, както и чрез екскрементите им, в които живеят паразитите. Когато започнеш да чешеш ухапаното място се инфектираш. Не чувстваш нищо нередно — докато не минат десет-дванайсет години. Отначало забелязваш, че стомахът ти се подува, после ти е трудно да дишаш, не можеш да преглъщаш. Накрая сърцето се разширява и се пръсва. Не е известно лечение.

— Прекрасно — каза Том. Най-сетне келнерът го беше удостоил с внимание. — Уиски. Нека бъде двойно.

Дън продължи да гледа Том, по устните му заигра тънка усмивка.

— Близки ли сте с копиеносната змия?

— Не бих казал. — Както изглежда, ужасяващите истории за джунглата бяха запазената марка на Дерек Дън.

— Повечето отровни змии са познати на човека. Кафяво-жълтият кротал, например. Местните го наричат barba amarila. Когато е малък живее по дърветата и клоните. Слиза долу, ако се почувства застрашен. Ухапе ли те такова нещо, сърцето ти спира на трийсетата секунда. Тук се среща и бушмастерът, най-голямата отровна змия в света. Дълга дванайсет стъпки и дебела колкото човешко бедро. Не е чак толкова отровна, колкото копиеносната. Ако такава те ухапе, може и да изкараш двайсетина минути.

Дън се изкиска и отпи от питието си.

Сали промърмори нещо от рода на колко ужасно звучи това.

— Чували сте за кандиру^[2], нали? Само че това не е история за пред дами. — Дън погледна някъде над главата на Том и примигна.

— Хайде, разкажете я. Сали не е чак толкова префинена.

Сали го погледна с гневен блясък в очите.

— Живее в тукашните реки. Да кажем, отивате за едно освежаващо сутрешно гмуркане. Не подозирате нищо, радвате се на живота, а това коварно същество се насочва право към слабините ви, пуска безброй иглички и се закотвя точно в пикочния ви канал.

Чашата на Том замръзна по средата на пътя към устата му.

— Блокира пикочния канал. Ако не намерите хирург адски бързо, пикочният ви мехур се пръсва.

— Хирург? — попита със слаб глас Том.

Дън се облегна назад.

— Точно така.

Том усети, че гърлото му пресъхва.

— И какво точно трябва да направи хирургът?

— Ампутация.

Питието най-после стигна до устата на Том и той загълта бързо парливата течност.

Англичанинът се засмя силно.

— Сигурен съм, че сте чували за пирани, електрически змиорки, анаконди и неща от този род. — Той махна пренебрежително с ръка — Опасността от тях силно се преувеличава. Пираните преследват само ако усетят кръв, а анакондите се срещат толкова рядко на север и не ядат хора. Блатата в Хондурас обаче имат едно предимство: в тях няма пиявици. Но си отваряйте очите за маймунски паяци, въпреки че…

— Много съжалявам, но ще трябва да оставим паяците за някой друг ден — прекъсна го Том, поглеждайки часовника си. Той осъзна, че този господин Дерек Дън беше протегнал ръката си под масата и стискаше коляното на Сали.

— Да не си намислил нещо, старче? Тази страна не е за мамини синчета.

— Не, не — възрази Том. — Отнася се до онова, което чух за неочакваната ви среща с онази странна риба.

Дерек Дън погледна Том без всякакъв намек за усмивка.

— Това е по-скоро изтъркана шега, приятелю.

— Чудесно! — каза Сали живо. — Сам ли сте правили пътешествието? Защото си търсим гид и се питах дали не можете да ни препоръчате някого.

— Накъде се каните да отцепите?

— Брус Лагуна.

— Отклонявате се от туристическия маршрут. — Очите му внезапно потъмняха — Да не би да сте писателка, а?

Сали се засмя.

— О, не-е, аз съм археоложка, а той е ветеринарен лекар. Но тук сме като туристи. Просто обичаме приключенията.

— Археоложка? Наоколо няма кой знае колко старини. В блатата не се строи. А по тези планински чукари никога не са живели цивилизовани хора. По-нагоре пък, в Сиера Азул, са най-гъстите дъждовни гори на планетата, а възвишенията са толкова стръмни, че не е възможно да изпълзите до горе и да слезете. Няма едно равно място, където може да се разпъне палатка. Трябва да си проправяш пътя и ще си направо късметлия, ако успееш да се придвижиш за един ден с миля. А проправената с мачете пътека само след седмица вече е толкова гъста, че не личи къде е била. Сали, защо не тръгнете към Копан? Може би ще успея да ви разкажа нещо повече след вечеря.

Ръката му все още стискаше коляното й.

— Добре — каза тя. — Може би. Да се върнем отново на гида. Бихте ли ни препоръчали някого?

— Гид? О, да. Човекът, който ви трябва е Дон Орландо Окотал. Индианец тауака. Напълно надежден. Няма да ви измами както другите. Познава страната като пръстите на ръката си. Придружаваше ме при последното ми пътуване.

— Как да го открием?

— Живее над река Патука, мястото се казва Пито Соло, последното истинско селище на реката, преди големите блата във вътрешността. На четирийсет, може би петдесет мили от Брус нагоре по течението. И карайте по главното русло, иначе няма да излезете живи оттам. По това време на годината горите са наводнени, има безброй странични корита и всяко води в различна посока. Тази страна всъщност е неизследвана, като вземеш блатата през целия път покрай Сиера Азул надолу до река Гуаямбре. Четиридесет хиляди квадратни километра terra incognita.

— Наистина не сме решили все още накъде да се отправим.

— Дон Орландо. Той е вашият човек. — Дерек Дън завъртя стола си и обърна към Том едрото си изпотено лице. — Но… Да кажем, че малко ми е изтънял джобът — чакам хонорар по пощата, знаете как е… Та се питах дали бихте уредили сметката.