Дъглас Престън
Тайният кодекс (61)

61.

Маркъс Аурелиъс Хаузър бръкна в джоба си, напипа една пура „Чърчил“ и я завъртя между палеца и показалеца си, преди да я извади. Мина през тайнството на отрязването, навлажняването и запалването й и я протегна в тъмното, така че да може да се полюбува на дебелия горящ край, докато ароматът на фин кубински тютюн го обгръщаше като пашкул от елегантност и задоволство. Пурите, размишляваше той, сякаш винаги ставаха по-хубави, с по-богат и по-дълбок вкус в джунглата.

Хаузър беше добре скрит на стратегическо място над висящия мост в гъсталака от папрати, където имаше добър изглед към моста и войниците в малката каменна крепост отсреща. Той отстрани няколко клона и вдигна бинокъла към очите си. Имаше силното предчувствие, че тримата Бродбент се канят да преминат моста тази нощ. Те нямаше да чакат; не можеха да чакат. Трябваше да се докопат до гробницата, преди да го е направил той, ако искаха да спасят нещичко от шедьоврите за себе си.

Той изпусна със задоволство едно кълбо дим, връщайки се отново към мислите си за Максуел Бродбент. Беше домъкнал тук картини и антики на стойност половин милиард долара, по някаква прищявка. Колкото и скандално да беше това, то бе напълно в характера му. Макс беше човек на жеста, на зрелището, на шоуто. Беше живял нашироко, така и беше умрял.

Хаузър си спомняше онзи решаващ петдесетдневен преход в джунглата, онези съсипващи дни, които никога нямаше да забрави, докато беше жив. Бяха чули, че някъде тук, в Серос Ескондидос, в гватемалските равнини, има храм на маите. Петдесет дни и петдесет нощи си проправяха път през обраслата с жилава растителност пътека, нахапани, нажилени, надрани, умиращи от глад и болни. Когато, залитайки, стигнаха в онова село, селяните не бяха никак словоохотливи. Храмът беше някъде там, добре. В това нямаше съмнение. Но местните си мълчаха. Хаузър тъкмо бе предразположил едно момиче към разговор, когато се появи Макс и му попречи. Насочи оръжие към главата му, животното, обезвреждайки го. Това беше разривът, пукнатината, която никога не зарасна, последната капка, която кара чашата да прелее. Макс заповяда на Хаузър да се маха, като на куче. Какъв избор имаше? Тръгна си, трябваше да се откаже от търсенето на изгубения град и се прибра вкъщи — докато Макс продължи да търси Белия град. Ограби една богата гробница там… и тази гробница, четирийсет години по-късно, стана негов гроб.

Кръгът беше пълен все пак, нали?

Хаузър всмукна с наслада от пурата. В годините си на битки той бе научил нещо важно за хората: когато нещата се закучат, никога не можеш да кажеш кой крив, кой — прав. Наперените военни рейнджъри в тяхната група с изсечени лица и напомпани като на Арнолд Шварцнегер мускули, които много приказваха, понякога се разпадаха като преварено месо, докато слабаците в компанията, учените момчета и електронните загубеняци се оказваха истинските оцелели. Така че човек никога не знае. Така бе станало и с братя Бродбент. Трябваше да им го признае. Добре се бяха справили. Сега щяха да бият последния сервис и с това да приключат.

Той се заслуша. Долови неясно бухане, далечни викове и крясъци. Вдигна бинокъла. Далече отляво на каменната крепост видя сноп от стрели, които изплуваха от джунглата. Една от тях уцели с далечно съскане един прожектор.

Индианците нападаха, Хаузър се усмихна. Това беше диверсия, разбира се, предназначена за отвличане на вниманието на войниците му от моста. Видя подчинените си, струпани зад каменните стени, с готови оръжия, със заредени гранатомети. Надяваше се да могат да ги отблъснат. Най-малкото имаха задача да симулират онова, в което бяха най-добри: поражение.

От гората изплуваха още стрели, последвани от друго изригване на смразяващи кръвта крясъци. Войниците му отвърнаха с панически огън. Една граната се понесе към гората и там избухна с трясък и искри.

Веднъж и тези тъпанари да направеха нещо както трябва.

Сега Хаузър знаеше точно какво ще направят Бродбент и как щяха да се развият нещата. Беше предопределено като серия от принудителни ходове в шаха.

И ето ги тук, точно като по разписание. Той отново вдигна бинокъла. Тримата братя и индианският им водач тичаха надолу през откритото пространство зад войниците, към моста. Колко ли за умни се мислеха, тичайки сърцато право към капана!

Хаузър не можа да не се изсмее.