Дъглас Престън
Тайният кодекс (6)

6.

Сградата не беше от стар, потъмнял камък като във филм на Богарт, а чудовище от стъкло и метал, което се издигаше високо в небето над Западна петдесет и седма улица, един грозен седемдесететажен небостъргач. Най-малкото, помисли си Филип, наемът със сигурност е висок. А ако наемът е висок, това означаваше, че Маркъс Аурелиъс Хаузър е преуспяващ частен детектив.

Влизането във фоайето създаваше чувство за влизане в огромен полиран куб от гранит. Мястото лъхаше на препарати за почистване. В един ъгъл растеше хилаво бамбуково дърво. Един асансьор го отнесе за отрицателно време на трийсетия етаж и той се озова пред скъпата врата от черешово дърво, която водеше към офисите на частен детектив Маркъс Хаузър.

Филип влезе. Както и да си беше представял офиса на един частен детектив, този безцветен постмодернистичен интериор от сив аспид, безличен килим и черен полиран гранит, нямаше нищо общо с това. Как изобщо някой можеше да работи в такава стерилна обстановка? Стаята изглеждаше празна.

— Да-а? — долетя глас иззад дъговидната стена от стъклени тухлички.

Филип заобиколи и се оказа зад гърба на мъж, седнал пред празно бъбрековидно писалище, което вместо към вратата на офиса, беше обърнато срещу стена от прозорци, които гледаха на запад към монотонния цинков блясък на река Хъдзън. Без да се обръща, мъжът посочи креслото с ръка. Филип прекоси коридора, седна и започна да изучава Маркъс Хаузър: бивша зелена барета във Виетнам; бивш крадец на гробници; бивш лейтенант от Бюрото по алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви.

В албума на баща си беше виждал снимки на Хаузър като млад, размазани и неясни, облечен в униформа в цвят каки, провесил на хълбок някакво огнестрелно оръжие. Беше усмихнат на всички снимки. Филип се почувства леко объркан, виждайки го най-сетне от плът и кръв. Изглеждаше дори още по-дребен, отколкото си го бе представял: беше облечен прекалено официално в кафяв костюм с игла за яката, елек, златен ланец и джобче за часовника. Човек от работническото съсловие, който се прави на благородник. Около него се носеше мирис на одеколон и малкото му останала коса беше напомадена и накъдрена, всеки кичур индивидуално подреден, за да осигури максимално покритие на лъскавата му плешивина. Върху пръстите му просветваха не по-малко от четири златни пръстена. Имаше добре поддържан маникюр и косъмчетата в носа му бяха подрязани грижливо. Дори плешивината на темето му, блестяща под заслона от коса, който я покриваше, изглеждаше восъчна и излъскана. Филип се зачуди дали това беше същият онзи Маркъс Хаузър, който беше пребродил джунглата с баща му, за да търси изгубени градове и древни гробници. Може би тук имаше някаква грешка?

Той се изкашля деликатно:

— Мистър Хаузър?

— Маркъс — долетя бързият отговор като плющящ удар по топка за тенис. Гласът му беше също тъй объркващ: висок, носов, с работнически акцент. Очите му обаче бяха зелени и студени като очите на крокодил.

Филип се почувства смутен. Кръстоса крака и, без да иска разрешение, извади лулата си и започна да я пълни. Хаузър се усмихна на това, плъзна чекмеджето на писалището си, извади кутия за пури с овлажнител и си взе една огромна „Чърчил“.

— Толкова се радвам, че пушите — каза той, завъртайки пурата между перфектните си пръсти и извади от джоба си златна резачка с монограм. — Не бива да позволяваме варварството да вземе връх. — Когато запали пурата, той се облегна назад в стола си и като го гледаше през облак дим, произнесе бавно: — Какво мога да направя за сина на моя стар партньор Максуел Бродбент?

— Мога ли да се надявам, че разговорът ни ще бъде конфиденциален?

— Естествено.

— Преди шест месеца поставиха диагноза на баща ми „рак“. — Филип млъкна, опитвайки се да открие по лицето на Хаузър дали той е знаел. Но лицето на детектива си оставаше непроницаемо като махагоновото му писалище. — Рак на белите дробове — продължи Филип. — Оперираха го и той проведе химио— и лъчетерапия. Отказа пурите и влезе в ремисия. Известно време изглеждаше, че е победил, но болестта се върна с гръм и трясък. Той започна отново химиотерапия, но я мразеше. Един ден изтръгнал интравенозната система, пребил болногледача и си тръгнал. По пътя за вкъщи си взел кутия с пури Куба Либре и никога не се върнал обратно. Бяха му дали шест месеца живот, това се случи преди три.

Хаузър слушаше, изпускайки кълбета дим.

Филип изчака малко, после попита:

— Свързвал ли се е с вас?

Детективът поклати глава и изпусна ново облаче.

— Не и за последните четирийсет години.

— Миналия месец внезапно — продължи Филип — Максуел Бродбент изчезна заедно с колекцията си. Беше ни оставил един видеозапис.

Хаузър вдигна вежди.

— Това беше неговата последна воля и нещо като завет. В него ни съобщаваше, че е взел всичко със себе си в гроба.

— Какво е направил? — Хаузър се протегна напред, лицето му внезапно се оживи. За момент маската му падна: той беше искрено удивен.

— Взел е със себе си всичко. Пари, произведения на изкуството, колекцията. Точно както са правели египетските фараони. Погребал се е незнайно в кой край на света и ни предизвиква: ако открием гроба му, имаме право да вземем всичко в него. Това, както сам разбирате, е неговата идея да ни накара да си заслужим наследството.

Хаузър се облегна отново назад и започна да се смее силно. Когато най-сетне дойде на себе си, изпрати в пространството още няколко мързеливи облачета от пурата си и когато върху нея се насъбра почти петсантиметрово стълбче пепел, го изтръска в пепелника.

— Такова нещо би могъл да измисли само Макс.

— Значи не знаете нищо за това? — попита Филип.

— Нищо. — Изглежда Хаузър казваше истината.

— Вие сте частен детектив — погледна го Филип.

Хаузър прехвърли пурата от едната страна на устата си в другата.

— Вие сте израснали с Макс. Прекарали сте повече от година заедно в джунглата. Познавате го, знаете, че работи по-добре от всеки друг. Питам се дали бихте пожелали в качеството си на частен детектив да ми помогнете да открия гроба му.

Хаузър изпусна струя синкав дим от устата си.

Филип добави:

— Струва ми се, че това няма да е кой знае колко трудна задача. Една такава колекция не би могла да бъде транспортирана незабележимо.

— Може да е оставена на борда на Максовия „Гълфстрийм“ IV.

— Съмнявам се, че ще се погребе в самолета си.

— Викингите са били погребвани в корабите си. Може Макс да е опаковал съкровището си в херметичен, устойчив на налягане контейнер и да го е зарязал в океана над дълбоководната бездна на Пасифика, където е потънал под две мили вода.

Той разпери ръце и се усмихна.

Филип се опита да каже „не“. Той разтърка челото си, опитвайки се да прогони образа, който го тревожеше — картината на Липи на две мили дълбочина, забита в океанското дъно.

— Не го вярвате, наистина, нали?

— Не казвам, че го е направил. Само ви показвам какво могат да сторят десет секунди размисъл. С братята си заедно ли работите?

— Те са ми полубратя. Не. Реших сам да открия проклетата гробница.

— Какви са техните планове?

— Не знам, пък и честно казано — не ме е грижа. Ще разделя с тях онова, което намеря, разбира се.

— Разкажете ми за тях.

— Том е единственият, за когото човек трябва да си отваря очите. Той е най-малкият. Когато бяхме деца, беше най-буйният. Беше детето, което първо би скочило във водата от високата скала, което първо би хвърлило камък в гнездото на осите. Изключиха го от няколко училища, но оправи поведението си в колежа и оттогава е направо образцов.

— А другият, Върнън?

— В момента е в някаква псевдобудистка секта, ръководена от бивш професор по философия от университета Бъркли. Винаги е бил загубен. Опита всичко — наркотици, секти, гурута, групови терапии. Когато беше малък, мъкнеше вкъщи осакатени котки и кучета, премазани от автомобили, паднали от гнездата малки птичета, ей такива неща. Всичко, което донасяше вкъщи, умираше. В училище децата непрекъснато се заяждаха с него. Изключиха го заради слаб успех и така и не се задържа на никаква постоянна работа. Той е сладур, но… така и не успя да порасне.

— И какво правят те сега?

— Том замина за ранчото си в Юта. Последното, което чух е, че се е отказал да търси гроба. Върнън каза, че има намерението да търси сам, че не желае да участвам.

— Някой друг знае ли за това освен братята ви?

— Две ченгета от Санта Фе видяха видеолентата и знаят цялата история.

— Имената им?

— Барнаби и Фентън.

Хаузър си отбеляза нещо. Лампичката на телефона светна веднъж и той вдигна слушалката. Слуша доста дълго, говореше меко и бързо; набра някакъв номер, после друг, след него трети. Филип усети раздразнение, че Хаузър се занимава с друга работа пред него и му губи времето.

След миг детективът прекъсна телефонния разговор.

— Някакви съпруги или любовници в картинката?

— Пет бивши съпруги: четирите живи, една починала. Няма любовници, за които си струва да говорим.

Устните на Хаузър се разтегнаха в колеблива усмивка.

— На Макс винаги му е вървяло с жените.

Отново настъпи тишина. Хаузър изглежда размишляваше. После вбеси допълнително Филип като набра някакъв телефонен номер и заговори тихо. Най-сетне остави слушалката на вилката.

— А сега, Филип, кажи ми ти какво знаеш за мен.

— Само това, че сте бил партньор на баща ми в експедиция в Централна Америка в продължение на няколко години. И че после сте се скарали.

— Точно така. Прекарахме две години в Централна Америка, търсейки гробници на маите. Това беше в началото на шейсетте, когато това беше повече или по-малко законно. Открихме няколко неща, но едва след като си тръгнах Макс направи големия си удар и забогатя. Аз заминах за Виетнам.

— А караницата? Татко никога не говореше за това.

Настъпи тежка пауза.

— Макс никога не е говорел за това?

— Не.

— Сега ми е трудно да си спомня. Знаете как е, когато двама души са заедно дълго време, накрая започват да си лазят по нервите. — Хаузър остави пурата си в кристалния пепелник. Пепелникът беше голям колкото чиния и вероятно тежеше десетина килограма. Филип се запита дали не беше направил грешка, идвайки тук. Хаузър изглеждаше като борец лека категория.

Телефонът просветна отново и той вдигна слушалката. Това беше последната капка, за да прелее чашата. Филип се изправи:

— Ще мина пак, когато не сте толкова зает — произнесе той хладно.

Хаузър му махна с окичените си в злато пръсти да почака, изслуша онова, което му казваха в слушалката, след което я окачи.

— Е, Филип, кажете ми: кое му е толкова специалното на Хондурас?

— Хондурас? Какво общо има Хондурас?

— Защото това е мястото, където се е отправил Макс.

Филип впери очи в него.

— Значи все пак сте били в играта?

— Съвсем не. Това беше същността на телефонния разговор, който проведох току-що. Почти четири седмици, откакто пилотът му го е превозил с пълен самолет товари до град Сан Пиедро Сула, Хондурас. Оттам е взел военен хеликоптер за едно място, наречено Брус Лагуна. А после е изчезнал.

— И вие разбрахте това току-що?

Хаузър произведе нов голям облак дим.

— Аз съм частен детектив.

— И не лош, както виждам.

Хаузър емитира поредния медитативен облак.

— Когато говоря с пилота, ще знам повече. Като например що за товар е бил пренесен и колко е тежал. Баща ви не е положил кой знае какво усилие, за да прикрие следите си до Хондурас. Знаехте ли, че с него заедно сме били в Хондурас? Не съм изненадан, че е отишъл там. Това е голяма държава с най-непристъпния ландшафт в света — гъста джунгла, необитаема, планинска, прорязана от дълбоки дефилета и затворена от Москито коуст.

— Изглежда правдоподобно.

След миг Хаузър добави:

— Поемам случая.

Филип усети раздразнение. Не си спомняше да му е предлагал работата. Но човекът вече бе показал своята компетентност и понеже така или иначе знаеше историята, вероятно би могъл да продължи.

— Не сме говорили за хонорара ви.

— Трябва ми капаро. Очаквам разходите по случая да са доста високи. Когато тръгнете да правите бизнес в лайняна държава от Третия свят се налага да плащате на всеки Томас, Рико и Орландо.

— Аз имах предвид само непредвидените разходи — побърза да каже Филип. — Ако открием колекцията, тогава вие ще вземете, да кажем, един малък процент. Мисля, че ви бях споменал, че планирам да разделя всичко с братята си. Така ще е честно.

— Непредвидените разходи са за адвокатите, които се занимават с автомобилни катастрофи. Аз се нуждая от капарото веднага. Ако успея, ще има допълнителна фиксирана такса.

— Капаро? Колко?

— Двеста и петдесет хиляди долара.

Филип едва не се изсмя.

— Какво ви кара да мислите, че имам толкова пари?

— Аз никога не мисля нищо, мистър Бродбент. Аз знам. Продайте Клее.

Филип усети, че сърцето му спира за миг.

— Какво?!

— Продайте големия акварел на Паул Клее, който притежавате, „Синята църква“. Хубава е. Бих ви дал четиристотин за нея.

Филип избухна:

— Да я продам? Никога! Тя е подарък от баща ми.

Хаузър вдигна рамене.

— Впрочем откъде знаете за тази картина?

Детективът се усмихна и разтвори гладките си бели китки като две лилии.

— Вие май искате да скриете най-доброто, така ли е, мистър Бродбент?

— Да, но това е изнудване!

— Нека ви обясня как работя — наведе се напред Хаузър. — Лоялен съм преди всичко на случая, не на клиента. Когато поемам случай, аз го разрешавам независимо от последиците за клиента. Задържам капарото. След като успея, вземам допълнителна такса.

— Този разговор е неуместен. Не продавам Клее.

— Понякога клиентът изпуска нервите си и иска да се откаже. Понякога се случват лоши неща на добри хора. Целувам дечицата, ходя на погребения и продължавам да вървя напред, докато разреша случая.

— Не очаквайте, че ще продам това платно, мистър Хаузър. Това е единственото стойностно нещо, което имам от баща си. Обичам тази картина.

Хаузър го гледаше по начин, който го накара да се почувства странно. Очите на детектива бяха празни, лицето му — спокойно, лишено от каквито и да било емоции.

— Помислете си го по този начин: картината е жертвата, която трябва да направите, за да откриете наследството си.

Филип се колебаеше:

— Смятате ли, че ще успеем?

— Смятам.

Филип го погледна. Какво пък, винаги можеше да откупи картината обратно.

— Добре, ще продам Клее.

Очите на Хаузър потъмняха. Той изпусна още едно кълбо дим, после извади пурата от устата си и заговори:

— Ако успея, хонорарът ми ще бъде един милион долара. — После добави: — Нямаме много време, мистър Бродбент. Вече съм резервирал билети за нас до Сан Педро Сула, тръгваме още другата седмица.