Дъглас Престън
Тайният кодекс (20)

20.

От два дни над реката лежеше тъмна, защитна мантия от ситна мъглица. Том и Сали се движеха нагоре по течението на реката, следвайки извивките на каналите, като продължаваха да спазват строго тишина. Пътуваха денем и нощем и спяха на смени. Не разполагаха с много неща за ядене, с изключение на двете захарни пръчки на Сали, които си разпределиха на дажби парче по парче и малко плодове, които Сали бе събрала по пътя. Не забелязаха следи от войниците, които ги преследваха. Том започна да се надява, че са се отказали и са се върнали обратно в Брус, или че са заседнали някъде. Реката беше осеяна с пясъчни дупки, плитчини и заседнали дънери, които можеха да спрат не една лодка. Уаоно беше прав.

На третата сутрин мъглата започна да се вдига и откри от двете страни на реката плътната стена на джунглата, чиято буйна и неудържима зеленина обрамчваше черната река. Не след дълго те забелязаха къща на кокили, построена над водата, с плетени стени и покрив от палмови листа. Зад нея се появи речен бряг с гранитни каменни блокове и стръмен кей — първата суша от дни наред. Имаше пристанищен док точно като този в Брус — неустойчива платформа от бамбукови пръчки, завързани за тънки дървени трупи, потопени в калта.

— Как ти се струва? — попита Том. — Да спрем ли?

Сали се изправи. На платформата стоеше момче с лък и стрела и ловеше риба.

— Пито Соло?

Но момчето ги беше видяло и хукна нанякъде, изоставяйки въдицата си.

— Да опитаме, а? — погледна я Том. — Ако не вземем нещо за ядене, поне ще си наловим малко риба. — И той насочи с пръта лодката към дока.

Стъпиха на платформата, която заскрибуца и се разлюля заплашително. Нестабилно дървено мостче извеждаше до един стръмен, мръсен насип, който излизаше от наводнената джунгла. Не се виждаше никой. Те се изкатериха по хлъзгавия насип, едва пазейки равновесие. Всичко тънеше във влага. Горе имаше малка, отворена колиба и огън, а в протрития хамак седеше старец. Някакво животно се печеше на дървен шиш. Том впери очи в него, надушил приятния аромат на печено месо. Апетитът му поспадна леко, когато осъзна, че това беше маймуна.

— Hola! — поздрави Сали.

— Hola! — отвърна мъжът.

Сали заговори на испански:

— Това Пито Соло ли е?

Последва дълга тишина, мъжът я гледаше объркано.

— Той не говори испански — обади се Том.

— Кой път е за селото? Donde? Къде?

Човекът посочи към мъглата. Последва силен крясък на животно и Том подскочи.

— Тук има пътека — каза Сали.

Тръгнаха по нея и скоро стигнаха до селото. Беше разположено на един хълм над наводнените дъждовни гори, пъстроцветна колекция от направени от плет и измазани колиби с ламаринени и сламени покриви. Около тях се разхождаха кокошки, а иззад стените дебнеха мършави кучета, гледайки ги косо. Минаха през селището, което изглеждаше пусто. То свърши така внезапно, както се бе появило пред тях, със стена от плътна тъмнозелена растителност.

Сали го погледна:

— Ами сега?

— Ще почукаме. — Том избра една врата наслуки и почука.

Тишина.

Дочу шумолене и се огледа. Отначало не забеляза нищо, но после осъзна, че от листака на джунглата в него се взират стотици тъмни очи. Всички бяха деца.

— Иска ми се да си бях взела захарните пръчки — каза Сали.

— Извади един долар.

Сали извади банкнота.

— Ало? Кой от вас иска американски долар?

Чу се радостен възглас и децата наизскачаха от храсталаците като викаха и се блъскаха, протягайки ръце напред.

— Кой говори испански? — попита Сали, вдигнала високо банкнотата.

Изведнъж всички заговориха на испански. От групата се отдели едно по-голямо момиче и пристъпи към тях.

— Мога ли да ви помогна? — попита то със самочувствие и достойнство. Изглеждаше на около тринайсет и беше красива, облечена с тениска и панталони; на ушите й висяха златни обици. Дебели кестеняви плитки се спускаха тежко по гърба й.

Сали й подаде долара. Групата изпусна едно разочаровано „ах“, но явно децата приемаха всичко с хумор. Ледът между тях беше разчупен.

— Как се казваш?

— Марисол.

— Красиво име.

Момичето се засмя.

— Търсим Дон Орландо Окотал. Можеш ли да ни заведеш при него?

— Той замина с yanquits преди повече от седмица.

— Какви yanquits?

— Високият сърдит гринго с изпохапаното от комари лице и другия, усмихнатия, със златните пръстени на всеки пръст.

Том преглътна и погледна Сали.

— Изглежда, че Филип ни е изпреварил и е взел гида ни. — Той се обърна отново към момичето: — Казаха ли къде отиват?

— Не.

— Има ли някакви възрастни в града? Искаме да минем през реката и ни трябва гид.

Момичето кимна:

— Ще ви заведа при моя дядо, Дон Алфонсо Босуас, който е главатарят на селото. Той знае всичко.

Те я последваха. Около нея се носеше аура на спокойствие и вещина, подсилена от изправената й стойка. Когато минаваха през лабиринта от килнати колиби, до ноздрите им достигна миризма на готвено, което без малко да доведе Том до припадък от глад. Момичето ги поведе към най-лошата, както им се стори, колиба в селището, наклонена купчина от колци, в пукнатините на които почти не бе останала кал. Беше построена близо до широко разкаляно пространство, което очевидно изпълняваше ролята на селски площад. В центъра на площада се виждаха група омърляни лимонови и бананови дървета.

Момичето застана отстрани на вратата и ги пропусна да влязат вътре. В средата на колибата седеше възрастен мъж на толкова ниско столче, че кокалестите му колене стърчаха от панталоните, сякаш имаше опасност да пробият в тях дупки. От оплешивяващия му череп стърчаха няколко бели кичура във всички посоки. Той пушеше лула от царевичен кочан, която бе изпълнила колибата със смолист дим. До него лежеше мачете. Беше дребен човек и носеше очила, които уголемяваха очите му и му придаваха вид на изненадан. Беше невъзможно човек да си го представи като вожд на селището; по-скоро имаше вид на най-големия селски бедняк.

— Дон Алфонсо Босуас? — попита Том.

— Кой? — извика старецът, вдигна мачетето и го размаха — Босуас? Този мошеник? Няма го. Изгониха го от селото отдавна. Този негодяй живя твърде дълго, само седеше, пушеше лула по цял ден и заглеждаше момичетата, които преминават покрай колибата.

Том погледна смаяно мъжа, после се извърна към момичето. То стоеше на прага, сподавяйки хихикането си. Старецът остави мачетето на пода и се засмя.

— Влезте, влезте. Аз съм Дон Алфонсо Босуас. Сядайте. Аз съм просто един старчок, който обича да си прави шеги. Имам двайсет внука и шейсет правнука, а те никога не ме посещават, така че се налага да разправям шегите си на чуждите хора. — Той говореше официален, старомоден испански.

Том и Сали седнаха на разнебитените столове.

— Аз съм Том Бродбент — представи се той, — а това е Сали Колорадо.

Възрастният човек се изправи, поклони се официално и седна отново на мястото си.

— Търсим гид, който да ни преведе през реката.

— Хм. Не разбирам какво става, изведнъж всички янки се побъркаха да минават реката, явно мечтаят да се загубят в блатото Миамбар и да нахранят анакондите. Защо?

Том се поколеба, смутен от неочаквания въпрос.

— Опитваме се да намерим баща му — притече му се Сали на помощ. — Максуел Бродбент. Минал е оттук преди около месец с група индианци. Били са с канута. Вероятно са носели много сандъци.

Човекът погледна Том, мигайки.

— Ела насам, момче. — Той протегна твърдата си ръка и сграбчи дланта на Том като в менгеме, придърпвайки го по-близо. След което се взря в него през стъклата с уголемените си очи.

Том имаше чувството, че старецът вижда направо в душата му.

След като го разглежда внимателно няколко минути, той го пусна.

— Виждам, че ти и съпругата ти сте гладни. Марисол! — извика й той на индиански. Но момичето си беше отишло. Той се извърна отново към Том: — Значи онзи, който мина оттук е бил баща ти, а? Не ми изглеждаш побъркан. А обикновено побърканите бащи имат побъркани синове.

— Майка ми беше нормална — каза Том.

Дон Алфонсо се засмя гръмогласно и плесна с ръце коленете си.

— Това е добре, това е добре. И ти си шегаджия, значи. Да, минаваха оттук и спряха, за да си купят храна. Белият мъж приличаше на мечок, а като говореше гласът му се чуваше на половин миля. Казах му, че е полудял, щом иска да премине през блатото Миамбар, но той не послуша. Сигурно е някакъв голям началник от Америка. Прекарахме една хубава вечер заедно с големи майтапи и той ми даде ето това.

Той вдигна някакви сгънати дрехи от грубо платно, порови измежду тях и протегна ръка. Дланта му стискаше нещо. В този миг слънцето го прониза и то проблесна ярко като кръв на гълъб с безукорно звездно сияние. Мъжът го сложи в ръката на Том.

— Звезден рубин — ахна Том. Това беше един от скъпоценните камъни в колекцията на баща му, струващ цяло, и то не малко, състояние. Внезапно усети, че емоциите го завладяват: това беше толкова характерно за баща му — да прави екстравагантни подаръци на хора, които харесва. Веднъж например беше дал на един просяк пет хиляди долара, защото човекът му се беше видял много забавен и остроумен.

— Да. Рубин. С него внуците ми смятат да отидат в Америка. — Той грижливо го прибра отново между парцаливите дрехи.

— Защо го прави баща ти? Беше толкова уклончив, когато се опитах да разбера.

Том погледна Сали. Как би могъл да й го обясни?

— Опитваме се да намерим баща ми. Той е… болен.

При тези думи очите на Дон Алфонсо се разшириха. Той свали очилата си, избърса ги с един мръсен парцал и отново ги сложи на носа си, по-мръсни отпреди.

— Болен? Заразно ли е?

— Не. Както вие казвате, той е малко побъркан, това е всичко. Става въпрос за игра, която иска да играе със синовете си.

Дон Алфонсо помисли малко, после поклати глава.

— Виждал съм янките да правят толкова странни неща, но това е повече от странно. Тук има нещо, което не ми казвате. Ако ще ви помагам, трябва да ми кажете всичко.

Том въздъхна и погледна към Сали. Тя кимна.

— Той умира. Тръгнал е по реката с цялото си имущество, за да се погребе с него и ни предизвиква — ако искаме наследството си, трябва да открием гроба му.

Дон Алфонсо кимна, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Да, да, това е нещо, което ние, индианците тауака, сме правели някога. Погребвали сме се заедно с имуществото си, което е разгневявало синовете ни. Но после дойдоха мисионерите и обясниха, че Исус ще ни даде каквото ни е необходимо на небето, така че няма защо да заравяме всичко с мъртвите. И тогава спряхме да го правим. Но все си мисля, че старият начин беше по-добър. Пък и не съм сигурен, че Исус има толкова много нови неща, които да раздава на хората, когато умрат. На картината, на която го видях, личи, че е беден човек — няма нито тенджери, нито прасета, ни кокошки, ни обувки, нито дори жена. — Дон Алфонсо подсмръкна шумно. — Така че може би е добре човек да взема всичко със себе си, когато умира, за да попречи на синовете си да се карат. Ами че те се карат, още преди човек да е умрял, камо ли след това. Затуй и аз дадох всичко, каквото имах на синовете и дъщерите си и сега живея като окаяник. Това е, което трябва да се направи. Сега синовете ми няма за какво да се карат, и което е по-важното, няма за какво да искат смъртта ми.

Той завърши речта си и пъхна отново лулата в устата си.

— Идвали ли са и други бели хора? — попита Сали.

— Преди десет дена спряха две канута с четирима мъже, двамата бяха планински индианци, а другите двама — бели. Помислих си, че по-младият може да е Исус Христос, но в мисионерското училище казаха, че бил само от онези хора, дето им викат хипита. Останаха един ден и продължиха. После, преди седмица, пристигнаха четири канута с моряци и двама гринговци. Наеха Дон Орландо да ги води и заминаха. Затова се питам: Защо всичките тези побъркани американци се втурнаха към блатото Миамбар? Те всичките ли търсят гробницата на баща ви?

— Да. Това са двамата ми братя.

— Защо не се обединихте?

Том не отговори.

Сали побърза да се намеси:

— Споменахте за планински индианци, които са дошли с първия бял мъж. Знаете ли откъде са?

— Те са истински диви индианци от високите планини, от онези, дето се боядисват в червено и зелено. Те не са християни. Тук си падаме малко християни в Пито Соло. Не много, само дотолкова, че да вземаме храната и лекарствата, които мисионерите носят от Северна Америка. После пеем и пляскаме с ръце за прослава на Исус. По този начин получих новите си очила. — Той ги свали и ги подаде на Том да ги види.

— Дон Алфонсо, нуждаем се от гид, който да ни преведе през реката, както и от продоволствия и оборудване. Можете ли да ни помогнете?

Дон Алфонсо изпусна няколко кълбета дим, след което кимна.

— Ще ви взема.

— О, не! — възпротиви се Том, като гледаше немощния старец с тревога. — Не за това ви питах. Не можем да ви отведем далеч от селото, където имат нужда от вас.

— От мен? Имат нужда от мен? В селото мечтаят най-много да се отърват от стария Дон Алфонсо.

— Но нали вие сте техният началник!

— Началник? Пфу!

— Това ще е дълго и трудно пътуване — продължи Том, — не е подходящо за човек на вашите години.

— Все още съм силен като тапир! Достатъчно млад съм да се оженя отново. Всъщност, трябва ми една шестнайсетгодишна, която да се настани на празното място до мен в хамака и да ме прегръща и целува за лека нощ.

— Дон Алфонсо…

— Една шестнайсетгодишна, която да ме гъделичка и да прокарва език по ушите ми, за да ме буди сутрин и да ставам с птиците. Не се безпокойте: аз, Дон Алфонсо, ще ви преведа през блатото.

— Не — каза Том категорично. — Няма да го правите. Трябва ни по-млад гид.

— Не можете да отхвърлите предложението ми. Сънувах, че ще дойдете и че аз ще тръгна с вас. Така че е решено. Говоря английски и испански, но предпочитам испанския. Английският ме плаши. Звучи като затлачен.

Том погледна към Сали, изкаран от търпение. Този старец беше невероятен.

В този момент се появи Марисол с майка си. Всяка носеше по една дървена табла, покрита с палмови листа, върху които бяха натрупани още горещи тортили, пържени банани, печено месо и ядки, както и пресни плодове.

Том си помисли, че никога през живота си не е бил толкова гладен. Той и Сали се нахвърлиха върху храната, подканяни от Дон Алфонсо, докато Марисол и майка й ги гледаха доволно. Докато се хранеха, всички разговори замряха. Когато най-сетне свършиха, жената вдигна чиниите им и ги напълни отново, след което още веднъж и още веднъж.

Не остана и троха. Дон Алфонсо се облегна и избърса устата си.

— Вижте — подзе Том, опитвайки се да звучи безкомпромисно, — сънували или не, вие няма да дойдете с нас. Трябва ни по-млад мъж за водач.

— Или жена — каза Сали.

— Ще взема със себе си двама млади мъже — Кори и Пинго. Аз съм единственият, освен Дон Орландо, който знае пътя през Миамбар. Без водач ще умрете.

— Налага се да отхвърля предложението ви, Дон Алфонсо.

— Не разполагате с много време. Войниците са по петите ви.

— Бяха ли тук? — попита Том с тревога в гласа.

— Дойдоха тази сутрин. Но ще се върнат отново.

Том погледна първо Сали, после Дон Алфонсо.

— Не сме направили нищо нередно. Ще ви обясня…

— Няма нужда да ми обяснявате. Войниците са зли хора. Трябва да започнем да се приготвяме незабавно. Марисол!

— Да, дядо?

— Ще ни трябват мушами, кибрити, горивна смес за двутактов двигател, оръжия, тиган, тенджера, сребърни предмети и манерки за вода. — Той продължи да изрежда списъка с доставки и храни.

— Имате ли лекарства? — попита Том.

— Имаме някакви североамерикански лекарства, благодарение на мисионерите. Наложи се доста да попляскаме с ръце, за да ги вземем. Марисол, кажи на хората да дойдат със стоките си, които могат да продадат изгодно.

Марисол хукна с развети плитки и след по-малко от десет минути се върна, водейки група стари мъже, жени и деца, всеки от които носеше нещо. Дон Алфонсо остана в колибата, настрана от низшия акт на продаване и купуване, докато Марисол се занимаваше с тълпата.

— Купете каквото искате и кажете на другите да се разкарат — викна момичето. — Те ще ви кажат цената. Не се пазарете; не е прието при нас. Само кажете „да“ или „не“. Цените са изгодни.

Тя се сопна на дрипавата редица от хора и те се потътриха едновременно и минаха по-напред.

— Тя май се кани да става началник на това село — каза Том на Сали, като гледаше подредените в редица хора.

— Вече е.

— Готови сме — обади се Марисол. Тя посочи първия мъж в редицата. Той пристъпи напред и протегна пет стари дрипави торби.

— Четиристотин.

— Долара?

— Лемпирас.

— Колко прави в долари?

— Два.

— Вземаме ги.

Следващият предложи голяма торба с боб, торба ронливи сухи зърна и неподдаващи се на описание очукани алуминиеви тиган и капак. Оригиналната дръжка липсваше и на нейно място стоеше красиво издялано парче дърво.

— Един долар.

— Вземаме ги.

Мъжът ги остави долу и отстъпи, докато следващият се приближаваше, хванал две тениски, два чифта мръсни къси панталони, шофьорска шапка и чисто нов чифт Найки.

— Тук е моментът да си сменя дрехите — каза Том. Той огледа маратонките. — Точно моят номер. Само като си помислиш — да откриеш чисто нов чифт на Еър Джордан чак тук.

— Те ги правят тук — каза Сали. — Спомняш ли си какви скандали се вихреха около предприятията, които експлоатират местните?

— И още как!

Процесията на стоки продължи: торби с боб и ориз, сушено и пушено месо, което Том реши да не проверява от твърде близо, банани, петдесет и пет галонови туби с бензин, пакет сол. Няколко души бяха донесли кутии с изключително силен „Райд“, който Том отказа.

Изведнъж тълпата се смълча. Том чу глухия шум на извънбордов двигател.

— Последвайте ме в гората. Бързо! — нареди момичето.

Множеството се пръсна мигновено и селото опустя. Марисол ги поведе хладнокръвно по една пътека към гората, почти невидима за неопитното око. Между дърветата се носеше дрезгава мъглица. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше само тресавище, но пътеката се виеше по такъв начин, че стъпваха винаги на твърда почва. Звуците на селото останаха някъде далеч и булото на гората ги обви отвсякъде. След десетина минути бърз ход водачката им спря.

— Ще чакаме тук.

— Колко време?

— Докато войниците си заминат.

— А какво ще стане с лодката ни? — попита Сали. — Няма ли да я познаят?

— Не се тревожете, вече я скрихме.

— Е, това наистина е било добра идея. Благодарим ви.

— Вие сте добре дошли при нас. — Хладнокръвното момиче извърна тъмните си очи надолу към пътеката и се заслуша, все така тиха и кротка, като елен.

— Къде ходиш на училище? — попита след малко Сали.

— В баптисткото училище надолу по реката.

— Мисионерското?

— Да.

— Християнка ли си?

— О, разбира се — извърна към нея сериозното си лице момичето. — Ти не си ли?

Сали се изчерви.

— Ами… да, родителите ми бяха християни.

— Това е добре — засмя се Марисол. — Не бих искала да отидете в ада.

— Марисол — каза Том в настъпилата неловка тишина, — любопитен съм дали в селото, освен Дон Алфонсо, някой друг знае пътя през блатото Миамбар.

Тя поклати глава мрачно:

— Той е единственият.

— Толкова ли е трудно да се пресече това блато?

— Толкова.

— Защо той толкова много иска да ни помогне?

Тя поклати глава:

— Повярвайте ми, не знам. Сънувал е и е имал видения, и това е било едно от тях.

— Той наистина ли е сънувал, че идваме?

— О, да. Когато пристигна първият бял човек, той каза, че синовете му много скоро ще дойдат. И ето, че наистина дойдохте.

— Вярно предположение — произнесе Том на английски.

Прозвуча далечен изстрел, последван от втори. Проехтя като гръм, подет и странно изопачен от джунглата и заглъхна бавно. Беше страшно да се види какъв ефект произведе това върху Марисол. Тя пребледня, разтрепери се и се олюля. Но не каза и не направи нищо. Том се ужаси.

— Не са застреляли някого, нали? — попита той.

— Не знам.

Очите й бяха пълни със сълзи, но тя не показа никаква друга емоция.

Сали хвана ръката на Том.

— Може да разстрелват хора, за да си отмъстят на нас. Трябва да отидем и да се предадем.

— Не — възрази остро момичето. — Може да стрелят във въздуха. Не можем да направим нищо, освен да чакаме. — Една самотна сълза се отрони и се плъзна по гладкото й лице.

— Не би трябвало да стоим тук — каза Сали, преминавайки на английски. — Нямаме право да излагаме тези хора на опасност. Том, трябва да се върнем в селото и да се срещнем с войниците.

— Права си — съгласи се Том и се обърна, понечвайки да тръгне.

— Ще ни убият, ако се върнете — извика момичето. — Ние сме безсилни.

— Не мисля, че ще тръгнат да се разправят по такъв начин. — Гласът на Сали трепереше. — Ще се оплача в американското посолство. Тези войници ще бъдат наказани.

Марисол не каза нищо. Остана мълчалива, притихнала отново като елен, само раменете й потръпваха от време на време. Дори сълзите й бяха спрели.