Дъглас Престън
Тайният кодекс (57)

57.

Професор Джулиан Клайв вдигна краката си и се облегна в стария стол, сложил ръце на тила си. Беше бурен майски ден, вятърът виеше и късаше листата на чинара отвън. Сали бе тръгнала преди повече от месец. И оттогава нямаше и дума от нея. Не че бе очаквал да се обади, но дългото мълчание му се струваше обезпокоително. Когато Сали заминаваше, двамата очакваха, че Кодексът ще възвести поредния академичен триумф в живота на Клайв. Но след като мисли по въпроса седмица-две, той промени мнението си. Беше професор в Йейл, с цяла поредица награди, академични отличия и публикации, които повечето професори не можеха да съберат през целия си живот. Фактът беше, че едва ли се нуждаеше от друго академично отличие. Това, от което се нуждаеше — да си го кажем направо — бяха парите. Ценностите в американското общество бяха направо сбъркани. Истинската награда — финансовото богатство — не отиваше при онзи, който го заслужаваше най-много, при интелектуалните двигатели: мозъчният тръст, който контролира, ръководи и обучава тъпанарите. Кой вземаше парите? Всякакви спортисти, рок звезди, актьори и шефове на корпорации. Да вземем самия него, върхът в професията си, който изкарва по-малко от един водопроводчик. Беше унизително. Беше несправедливо.

Където и да отидеше, хората го търсеха, стискаха ръката му, възхищаваха му се. Всички богаташи от Ню Хейвън искаха да се познават с него, канеха го на вечери, колекционираха го и го показваха като доказателство за добрия си вкус, сякаш беше картина на стар майстор или сребърна антика. Това бе не само отвратително, но и унизително, а отнемаше и твърде много време. Почти всички, които той познаваше, имаха повече пари от него. Няма значение с какви почести го бяха окичили или какви награди бе получил, нито пък какви монографии бе публикувал, щом не бе в състояние да поеме сметката в един наистина добър ресторант на Ню Хейвън. Вместо това те плащаха сметката. Те го имаха в къщите си. Те го канеха на благотворителните си вечери и плащаха за масата, отблъсквайки лицемерните му опити за компенсация. И когато всичко свършеше, той се връщаше в апартамента си с две спални — отвратителен етаж от сграда близнак в академичното гето, докато те се прибираха в обширните си, щедро осветени имения.

Сега, най-накрая, той възнамеряваше да направи нещо по въпроса. Погледна календара. Беше 31-ви май. Утре трябваше да пристигне първата вноска от двата милиона от огромната швейцарска фармацевтична компания „Хартц“. Кодираното имейл потвърждение би трябвало да дойде от Каймановите острови скоро. Той, разбира се, трябваше да изнесе парите от Щатите. Щеше да ги вложи в една удобна вила на Костиера Амалфитана; един милион за вилата и още един за други разходи. Равело изглеждаше подходящо местенце за тази цел. Той и Сали можеха да прекарат медения си месец там.

Мислите му отново се върнаха към срещата с изпълнителния директор и борда на „Хартц“, толкова сериозни, толкова до мозъка на костите швейцарци. Бяха скептични, разбира се, но когато видяха страницата, която Джулиан вече бе превел, старите им уста се напълниха със слюнка. Кодексът щеше да им донесе милиарди. Повечето фармацевтични компании разполагаха с изследователски отдели, които оценяваха местните лекарства — но тук ставаше въпрос за основната медицинска книга и Джулиан беше единственият човек в света, освен Сали, който можеше да я преведе точно. „Хартц“ освен това би трябвало да се споразумеят с Бродбент, но като най-голямата фармацевтична компания в света, те бяха в състояние да платят. А без преводаческите му умения за какво им е на Бродбент Кодексът? Всичко трябваше да бъде направено коректно: компанията, разбира се, настояваше за това. Швейцарците си бяха такива.

Той се запита как ли ще реагира Сали, когато разбере, че Кодексът ще изчезне в търбуха на някаква гигантска мултинационална корпорация. Като я знаеше каква е, нямаше да го приеме добре. Но като започнеха да се наслаждават на двата милиона, които „Хартц“ щеше да им плати за откриването на Кодекса — да не говорим за щедрите възнаграждения, които той очакваше да получи за превеждането му — бързо щеше да й мине. А той щеше да й покаже, че това е правилният начин за действие, че „Хартц“ са в най-добра позиция да развиват тези нови лекарства и да ги произвеждат. Това беше правилният начин. За да се създаде ново лекарство са нужни пари. Никой няма да го направи безплатно. Печалбата върти света.

Що се касае до него, бедността дори е полезна за няколко години, докато човек е млад и идеалист, но става нетърпима като минеш трийсетте. А професор Джулиан Клайв почти наближаваше трийсетака.