Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2008)
Корекция
Kazak_koka (2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. — Добавяне

Глава XCVII
БОЛНИЯТ ПЪТНИК

След като напусна земите на собственото си имение и повървя известно време по един черен път, известен под името Кариън Кроу Роуд — пътят на черния лешояд, г. Воуан излезе на шосето, което тръгваше на север от Монтего Бей и водеше за Савана-ла-Мер, на южната страна на острова.

На шосето плантаторът взе посока на юг към Савана-ла-Мер, където възнамеряваше да завърши пътуването си на кон. Оттам щеше да продължи по море до Кингстън или Олд Харбър, или някое друго пристанище, от което можеше лесно да се стигне по море до столицата.

За да се отиде от Монтего Бей до Спаниш Таун по суша, най-често се използуваше пътят, който минаваше вдясно от Фалмутското пристанище, сетне покрай залива Сейнт Ан и прекосяваше напреко острова.

Понякога се прибягваше и до южния път, който не стигаше до Савана, а пресичаше Лъковия и Сейнт Илизъбет. Кустосът обаче предпочете по-лекия начин на пътуване — с кораб. Той знаеше, че от Савана тръгват постоянно ветроходи за пристанищата по южното крайбрежие на острова, затова очакваше, че леко ще стигне до Кингстън. Тази бе една от причините, които насочиха стъпките му към Савана.

Но г. Воуан имаше и едно друго съображение. Както поменахме, в Савана-ла-Мер се намираше седалището на окръжния съд на западната област на острова, другояче казано, на Корнуолския окръг, включващ под своята подсъдност петте големи общини: Сейнт Джеймз, Ханоувър, Уестморланд, Трелоуни и Сейнт Илизъбет, следователно и Монтего Бей. Съдът в Савана разглеждаше всички по-важни процеси, а делото, което г. Воуан възнамеряваше да заведе срещу евреина, можеше да се решава само от окръжен съд в пълен състав. Обсебването на двадесет и четири роба не бе дребно престъпление и за него наказанието бе много по-тежко, отколкото за някаква обикновена злоупотреба.

Лофтъс Воуан още не бе се спрял на какво основание да изгради обвинението, но тъй като Савана беше не само седалище на окръжния съд, а и център на правните познания в окръга, кустосът очакваше да намери там вещи съветници.

Такава беше главната причина, която накара плантаторът да тръгне за Спаниш Таун през Савана-ла-Мер.

За краткото разстояние, което можеше да се измине за един-единствен ден, не бе необходима многобройна прислуга. Ако г. Воуан бе потеглил за столицата по суша, нещата щяха да бъдат различни. Според островните обичаи, блестяща кавалкада и разкошна свита от слуги щяха да съпровождат знатния кустос.

Денят се оказа един от най-жежките, особено след пладне. Палещите слънчеви лъчи бяха напекли бялото варовиково шосе, по което бе принуден да язди конникът, и правеха пътуването не само неприятно, но и изтощително.

Плантаторът не се чувствуваше добре още в къщи, ала сега с всеки изминат час му ставаше все по-зле. Въпреки зноя на два пъти го втресе. Силни студени тръпки бяха последвани от противоположната крайност — изгаряща температура, придружена от неутолима жажда. Пристъпите се съпровождаха от гадене и начални тетанични гърчове.

Пътникът би спрял много преди да се стъмни, стига да срещнеше гостоприемен покрив, под който да се подслони. В ранните часове на деня плантаторът мина през по-разработените участъци в този край, където имаше многобройни стопанства, но тогава той не се чувствуваше още така зле и реши да продължи пътя, обаждайки се само на едно-две места, за да се освежи и за да му налеят вода в гюмчето, което носеше слугата.

Едва късно следобед признаците на болестта почнаха да стават особено обезпокоителни. Тогава обаче друмниците преминаваха през една необитаема местност, един див кът от Уестморландското землище, където с мили не можеше да се зърне къща покрай шосето.

По-нататък, на няколко мили от пътя, бе разположена Контентовата голяма захарна плантация. Господин Воуан разчиташе да намери там радушен прием, защото собственикът на стопанството не само се славеше със своето щедро гостоприемство, но бе и негов личен приятел.

Още преди да потегли, конникът бе решил първият етап от пътя му да бъде Контентовия дом, където щеше да нощува. Той не желаеше да се откаже от първоначалното си намерение и продължи да се насилва, макар че крайното изтощение, което го обхвана, правеше ездата непоносимо мъчителна. Той бе така отпаднал, че се принуждаваше от време на време да спира коня и да си почива, дорде посъбере сили.

Пътникът напредваше бавно и когато се показа Контентовото имение, слънцето клонеше на залез. Господин Воуан зърна плантацията от един хълм, на чийто връх той излезе точно когато огненото кълбо се готвеше да се гмурне в Карибско море, отвъд вдадената във водата суша на Пойнт Негри. В нозете си, сред тучна долина, залята с пурпурната омара на здрача, кустосът видя господарското жилище, обкръжено от просторни захарни работилници и живописни редици негърски колиби, толкова наблизо, че се долавяше шумът от вечерната суетня и човешката глъч, носещи се в свежия въздух, и се забелязваха очертанията на мъже и жени в леко пъстробагрено облекло, плъзнали безредно из дворовете.

Господин Воуан наблюдаваше картината със замъглен поглед. Звуците достигаха до ушите му неясно. Той се взираше в Контентовата плантация така, както претърпял корабокрушение моряк вижда земя, ала няма надежда, че ще успее да се добере до сушата. За болния пътник бе все едно, че стопанството се намира на стотици мили далеч, на другия край на острова. Той нямаше никакви изгледи да се добере до гостоприемния дом, освен ако го отнесат там с носилка. Кустосът не можеше повече да язди. Не бе в състояние дори да се крепи на седлото. Той се отпусна и залитна в ръцете на слугата си.

Недалече от пътя, полускрита сред дърветата, се виждаше колиба с оградено дворче, в което някога някой негър навярно бе садил зеленчук. Колибата и градинката бяха изоставени — хижичката бе почнала да се руши, а дворът буренясал и обрасъл с дива растителност, която в тропическите почви избуява само за един сезон.

В този бордей прислужникът отведе или по-право отнесе господаря си, защото г. Воуан не бе способен да се движи.

В един ъгъл на колибата се намираше бамбуков одър — негърското легло на бившия и обитател, което почти никога не се разваля, когато жилището бъде напуснато.

Слугата постла на нара един чул, положи отгоре кустоса и го зави с връхната му дреха.

След като даде на господаря си да пие, той — по заповед на самия болен — яхна коня си и препусна в галоп към Контентовата плантация. Лофтъс Воуан остана сам.