Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2008)
Корекция
Kazak_koka (2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. — Добавяне

Глава XL
ЗАГОВОРЪТ НА ЕДИН ДРУГ БАЩА

По същото време в Гостоприемната планина се разиграваше сцена, която изненадващо съответствуваше на току-що описаната. Лофтъс Воуан водеше с дъщеря си разговор, подобен на беседата между Джейкъб Джесурън и Джудит, и темата беше сходна, а подбудите на плантатора бяха също тъй долни като тези на чифликчията.

Смиджи още спеше. В своя „мииличък Лоондон“ той никога не беше познал утринните часове и през целия си живот не беше видял как изгрява слънцето. Обичайният час за ямайската закуска се явяваше прекомерно ранен за него, тъй че, познавайки навиците на госта си, внимателният кустос бе наредил закуската да не се поднася, докато франтът не даде признаци, че си е отспал. Никой нямаше право да смущава сънищата или дрямката му, преди Морфей да е напуснал доброволно стаята му. Чак тогава лакеят Томс, на когото беше поверено отговорното бдение, оповестяваше, че предстои господарят му да се яви лично.

Тая утрин, втората подир пристигането си, контето се излежаваше, както обикновено. Плантаторът и Кейт бяха ходили на разходка още преди няколко часа. Макар и в различни посоки, те бяха излизали и сега се срещаха в големия хол в часа, в който бяха свикнали да закусват. Но на масата не се появи закуска, при все че покривката беше застлана. Закуската щеше да бъде поднесена едва когато знатният гост благоволеше не да слезе, а да излезе от спалнята си, понеже стаята му беше на същия етаж. Младата креолка не се вълнуваше много от промяната на часа на утринното или на кое да е друго ядене. Тя беше още много млада, за да може да се оплаква от придобити навици. Но при г. Воуан нещата стояха другояче. Забавянето на закуската представляваше за него сериозно неудобство. За да го смекчи донякъде, гой бе поискал да му донесат чаша кафе и бисквити, с които се мъчеше да залъже глада си, докато дойде дъщеря му. Случайните полуочаквателни, полунеспокойни погледи, които той отправяше към коридора, откъдето щеше да се покаже Кейт, издаваха някаква цел: той или искаше да чуе или желаеше да направи някакво съобщение. Последното беше по-вероятно, защото при влизането си младата креолка се обърна с въпрос към баща си.

— Викаш ме, татко! Какво? Закуската ли не е готова?

— Не, Катрин — отговори сериозно г. Воуан. — Не те викам за това.

Сериозният тон не беше необходим. Обръщението „Катрин“ беше достатъчно да издаде, че баща й е настроен делово, понеже само в подобни случаи той употребяваше пълното й кръщелно име.

— Седни тук! — каза той и посочи едно кресло срещу себе си. — Седни тук, дъще, и слушай — имам нещо важно да ти съобщя.

Младото момиче изпълни бащината заповед мълчаливо и отчасти с оная неохотна несръчност, която болните проявяват, когато седят пред лекаря, или с която немирно дете се кани да изслуша мъмренето на родителите си.

Природната жизнерадостност на „малката Куошеба“ не се потискаше лесно и при все че изразът на необичайна сериозност у плантатора беше в състояние да я възпре, тържественият тон, с който той заговори, предизвика противоположно въздействие. В двата ъгъла на прелестната й уста пробягна едва скрита усмивка.

Бащата я забеляза, но вместо да се усмихне и той, лицето му се навъси.

— Моля ти се, Катрин — упрекна я той, — извиках те да поприказваме по един важен въпрос. Надявам се, че ще ме изслушаш внимателно, както подобава на предмета, който искам да разгледам.

— О татко, как мога да бъда сериозна, преди да зная за какво ще говорим. Надявам се, че не ти е зле.

— Хм, не. Предметът няма нищо общо със здравето ми, което, слава на провидението, е достатъчно добро, нито с твоето здраве. Става дума не за нашето здраве, а за богатството ни, Катрин.

Той натърти последните думи с поверителна отсянка, сякаш за да събуди интерес у дъщеря си към темата.

— Богатството ни, татко! Дано не се е случило нещо лошо! Да не би да си претърпял загуби?

— Не, миличка — заговори сега с топъл, бащински глас г. Воуан, — нищо подобно. Слава на съдбата и малко може би на собствената ми предвидливост! Не очаквам загуби, а печалби.

— Печалби!

— Да, печалби, малка хитрушо! Печалби, за които и ти можеш да ми помогнеш.

— Аз, татко? Как бих могла да ти помогна, като не разбирам нищо от търговия. Уверявам те, не разбирам нищичко!

— Търговия! Ха-ха! Не се отнася до търговия, Кейт, Ролята, която ти се пада да играеш, е само развлечение, така се надявам поне.

— Моля ти се, кажи ми каква е тая роля, татко? Нали знаеш колко обичам развлеченията. Всички го знаят.

— Катрин — отново стана сериозен бащата, — известно ли ти е на колко си години?

— Разбира се, татко. Поне както ми е казано. Навърших осемнайсет.

— И знаеш ли за какво трябва да мислят и за какво мислят обикновено момичетата на твоята възраст?

Кейт или се престори, че не знае; или действително не знаеше какъв отговор очаква баща й.

— Хайде — рече г. Воуан шеговито. — Сещаш се какво искам да кажа.

— Уверявам те, татко, че не се сещам. Знаеш, че от тебе нямам тайни. Ти си ме научил така. Ако имах някаква тайна, щях да ти я поверя.

— Зная, че си добро дете, Кейт. Зная. Но подобна тайна не бих очаквал да повериш даже и на мене, твоя баща.

— Моля ти се, татко. Че каква ще е тая тайна?

— Нима не знаеш! На твоята възраст, Кейт, повечето момичета — то е и правилно, и естествено — почват да мислят за някой младеж.

— А, това ли имаш предвид! Тогава мога да ти изповядам, татко, че и аз почнах да мисля за един момък.

— Охо — възкликна плантаторът, приятно изненадан. — Почна значи?

— Да, татко — отвърна Кейт с простодушна невинност. — Почнах да мисля за едного, и то така, че просто не ми излиза от ума.

— Хе-хе — повтори възклицанието си кустосът, малко пообъркан от неочакваната чистосърдечност на признанието. — Откога почна, дъще?

Господин Воуан погледна дъщеря си нетърпеливо.

— Откога ли? — запъна се Кейт замислено.

— Да. Кога почна за пръв път да мислиш за тоя момък?

— От завчера следобед, когато го видях за пръв път, татко.

— На обед, когато го видя за пръв път — поправи дъщеря си бащата. — Няма значение — продължи той и потри радостно ръце, без да забелязва озадачения израз, който се изписа по лицето на Кейт. — Може би не ти е дошло на ум в първия момент на запознанството, Често се случва. Известна срамежливост, която трябва да се превъзмогне. Значи харесва ти вече, Кейт?

— О, татко, можеш да бъдеш сигурен, че да. Повече от всички други, които досега съм срещала, с изключение на тебе, мили татко.

— Хе, сладичката ми, друго е това харесване, съвсем друго. Едното е любов, другото е дъщерна обич. Всяка си има мястото. Сега слушай, понеже си добро момиче, ще ти съобщя нещо приятно.

— Какво, татко?

— Не зная дали да ти го казвам или не — пошегува се плантаторът и погали закачливо дъщеря си по бузата, — поне сега, струва ми се. Ще те ощастливя извънредно много.

— У, татко! Аз ти признах, каквото искаше да узнаеш, и виждам, че си доволен. Не бива сега ти да криеш онова, което казваш, че ще ме зарадва. Какво е?

— Слушай тогава, Кейт — наведе се напред г. Воуан, сякаш искаше да придаде по-голяма внушителност на съобщението, и прошепна, — той отговаря на чувствата ти. Той също те обича.

— Не ми се вярва, татко — промълви младата креолка с тъжен глас.

— Обича те, уверявам те, момиче. Влюбен е до ушите. Зная го. Видях го още в първия миг. Значи един слепец вижда по-добре от една влюбена девойка. Ха-ха!

Кустосът се разсмя продължително на шегата, която пусна така неочаквано, защото в тоя час той беше в най-весело настроение. Най-съкровената му мечта беше на път да се осъществи. Господин Смиджи беше влюбен в дъщеря му. Той го знаеше от по-рано. Сега и дъщеря му беше почти изповядала, че харесва Смиджи. А какво означаваше „харесва“, ако не „обича“?

— Да, Кейт — подхвана той, когато се поуспокои от възбудата, — ти си сляпа, малка глупачке. Иначе щеше да го забележиш. Държането му щеше да ти го покаже.

— Ох, татко, струва ми се, че държането му показва по-скоро обратното: той нехае и за двама ни. Много е горд, за да се интересува от нас.

— Какво! Много горд? Глупости! Такива му са маниерите. Към тебе положително той не се държи високомерно, Кейт.

— Не мога да го упреквам — продължи девойката все със същия тъжен глас. — Не е виновен той. Ти, татко — не ми се сърди, че ти го казвам сега, когато зная всичко, не трябваше да постъпваш така.

— Да постъпвам, така! — извика кустосът със самооправдаващ се, но озадачен поглед. — Какво бълнуваш, дете? Че и да исках, не можех да го посрещна по-добре. Направих всичко възможно да го приема и да го накарам да се почувствува като у дома си. Колкото пък до неговото държане, всичко, Каквото говориш за гордостта му, е безсмислица. Напротив, той през всичкото време се държа очарователно. Не ще и дума, че никой мъж не се е държал по-внимателно от г. Смиджи…

— Господин Смиджи!

— Влизането в същия миг на знатния гост не позволи на г. Воуан да забележи какво въздействие произведе поменатото име: едно съвсем неочаквано въздействие, както се виждаше от изражението, което внезапно доби лицето на Кейт.

Ако не беше прекъсването, възпрепятствувало разяснението, което Кейт щеше несъмнено да направи начаса, едва ли плантаторът би могъл да седне на закуска със значително увеличен апетит.

Гостът погълна цялото внимание на бащата, който бе принуден да прекъсне рязко разговора и изглежда не чу как дъщеря му възкликна, повтаряйки името на Смиджи, нито словата, които тя прошепна, когато се обърна към масата:

— А аз мислех, че става реч за Хърбърт.