Майн Рид
Ямайски марони (43)

Глава XLII
ЛЮБОВНА СРЕЩА ПОД ПАМУКОВОТО ДЪРВО

Любимият, когото една девойка обича, никога не трябва да остава разочарован. Вярна на дадената дума и точна по отношение на уговорения час, очакваната изгора се появи на полянката.

Тя се приближи към памуковото дърво със срамежлива, но кипра походка и с увереност в изражението на лицето, показваща, че девойката иде, без да се страхува. В тъмните очи се четеше доверие, а леко закачливата усмивка, която играеше на красиво извитата й устичка, говореше за разгоряла се вече страст и същевременно издаваше пълна вяра в разменените любовни клетви.

Кюбина излезе напред, за да пресрещне любимата си, и двамата влюбени застанаха на открито, на известно разстояние от дървото. Държането им показваше, че те не за първи път, а често са се виждали на същото това място.

Присъствието на беглеца, който не се виждаше в скривалището му, не попречи на марона да посрещне изгората си с целувка и да я прегърне за миг в обятията си.

Когато първото опиянение от срещата попремина, двамата се разбъбриха. Момичето заговори първо.

— Кюбина, Йола има да каже на теб новини.

— Ох, сърце, какви вести? Виждаш ми се посърнала. Новините не ще да са много радостни.

— Да, не радостни, лоши вести.

— Я да чуя, сърце. Пак нещо ти е набърборила Синти. Казах ти да не обръщаш внимание какво плещи това момиче.

— Не, Кюбина, Йола никак не обръща внимание какво казва Синти. Йола знае, че Синти лошо момиче. Но сега Синти нищо не говори да ядосва Йола. Господарка Кейт казва.

— Ах, нещо ти е казала госпожица Воуан! Вестите трябва да са лоши, щом идват от нея. Но какво е точно, Йола? В края на краищата може пък да не е толкова страшно.

— Не, Кюбина, страшни вести. Йола плаши нещо не дели нея от теб дълго, дълго време.

— Да ни раздели задълго! Не може да бъде. Госпожица Воуан не би се противопоставила на срещите ти с мене.

— Не, това не. Друго нещо пречи на нас.

— Какво? — запита влюбеният и като видя, че неговата изгора се двоуми да произнесе някоя дума, мисълта за която я кара да се черви, я насърчи. — Хайде, миличка, не се страхувай! Знаеш, че сме сгодени. Помежду ни не трябва да има тайни. Какво искаше да кажеш?

С плах шепот и влюбен погдед момичето промълви:

— Да се оженим.

— О — възкликна маронът с уверен глас, — мисля, нищо не може да се случи, за да ни попречи. Поне за дълго време. Аз вече спестих близо сто фунта и един щастлив лов тая заран ще ми позволи да донатъкмя парите. Сигурен съм, че кустосът не ще поиска повече от сто фунта. Макар че като станеш веднъж моя — продължи момъкът, хвърляйки нежно усмихващ се поглед към любимата си, — всичките богатства на света не биха ме изкушили да се разделя с тебе. Надявам се — добави той шеговито, — че стотина фунта ще бъдат достатъчни, за да станеш моя робиня.

— Твоя робиня, Кюбина!

— Да, Йола, както сега съм твой роб аз.

— Ах, така Йола твоя, твоя завинаги, завинаги!

— Вярвам ти, момичето ми — съгласи се влюбеният, поглеждайки с признателност изгората си. — Аз съм много щастлив, като си помисля, че си моя и че ми принадлежат, както ме уверяваш, сърцето и душата ти. Но, мила ми Йола, докато друг е господар на тялото ти и не в името на правото, а по силата на властта си може да разполага с теб, както пожелае, уви… защото кой е в състояние да спре тия надути плантатори да вършат престъпления, на които те самите са съдии… Ах, Йола, момичето ми, ужасно е да се говори за безчовечните им дела. Тая утрин пак се сблъсках с тяхната жестокост и когато си представя, че се намираш в ръцете на един от тях, всеки час, докато не откупя свободата ти, ще ми се струва безкрайно дълъг. Все ще се страхувам да не би да се случи нещо, което да ни попречи. Тъкмо днес самочувствието ми е повишено — продължи влюбеният, като придружи твърдението си с усмивка на задоволство. — Успях вече да събера почти сто фунта и като се прибави наградата, която очаквам да получа за избягалия роб, когото улових, сумата ще се закръгли напълно.

Девойката не отвърна нищо на думите на възлюбения си, а го погледна безмълвно сякаш с упрек. Нещо подобно той прочете или си въобрази, че се чете във взора й.

— Какво, Йола, не си ли доволна от онуй, което ти съобщих? Упрекваш ме? Наистина, признавам, че не е много почтен тоя начин да събирам парите за откупа ти. Maldito!^[1] Какво да правя? За нас мароните има само един начин да спечелим някой лев: да ловим диви свине и да продаваме пушеното им месо. Но от това едва смогваме да преживеем. Crambo! Никога не бих успял да събера сто фунта по тоя начин. Тъй че не ме кори, скъпа Йола, за онуй, което сторих. Кълна ти се, противен ми е тоя лов на хора. Що се отнася до момъка, когото хванах тая заран, бих рискувал много и пак не бих го върнал, ако не трябваше да откупя свободата ти. За това ми са нужни сто фунта, които, надявам се, ще стигнат, за да се съгласи господарят ти.

— Ах, Кюбина — въздъхна влюбената робиня, — Йола носи на теб лоша вест. Господар не съгласи на сто фунта. Само преди два дни на него предлагат двойно повече за бедна робиня Йола.

— Предложили му за тебе двеста фунта! — възкликна маронът и навъси вежди начаса. — Това ли искаш да кажеш, Йола?

— Да, това — въздъхна отново робинята тежко.

— И кой е той? Кой? — запита бързо влюбеният с тревожен глас. Ревност пламна в погледа му като начупена светкавица в облачно небе. Той знаеше, че никой не би предложил двеста фунта за една робиня, даже за Йола, ако няма някаква долна подбуда. Хубостта на момичето и необикновено високата цена биха накарали да се усъмни дори един незаинтересуван човек. Колко по-подозрителен следваше да бъде пък един влюбен!

— Някой бял човек, нали? — продължи маронът, без да изчака ответ на първия си въпрос. — Има ли нужда от питане? Но кажи ми, Йола, кой е тоя, който се кани да стане по този недостоен начин твой господар. Знаеш кой е, предполагам.

— Господарка Кейт каже всичко на Йола. Евреин, проклет бял човек. Същи, който взема Йола от голям кораб и продава първо на господар Воуан.

— Аха — възкликна гневно влюбеният. — Тоя ли дърт лешояд! Хубаво го казваш: проклет бял човек. Познавам тоя негодник добре! Crambo! Какво може да иска от нея? — прошепна си замислено и разтревожено маронът. — Някаква долна подбуда, положително. О, сигурно!

После, като се обърна към изгората си, момъкът продължи:

— Уверена ли си, Йола, че старият евреин е направил това предложение?

— Така каже господарка.

— Двеста фунта! И господин Воуан не ги приел?

— Господарка Кейт не позволи на господар Воуан да продава Йола. Тя каже никога. Да, млада господарка много добра, много, много добра. Не иска да знай колко пари дава той. Тя никога не продава Йола на проклет бял човек. Тя така каже много пъти.

— Госпожица Кейт? Наистина, тя е добра и великодушна! Това е нейно дело, инак кустосът никога не би отхвърлил такова съблазнително предложение. Двеста фунта! Огромна сума! Добре, ще почна отново! Ще се бъхтя денем и нощем, за да я събера. И тогава, ако откажат да те дадат на мене… ха-ха, какво тогава?

Маронът спря, като че очакваше отговор не от изправената пред него девойка, а по-скоро от себе си.

— Не се тревожи! — продължи той с изражение, пълно с надежда и решителност. — Не се плаши от бъдещето, Йола! И най-лошото да дойде, пак ще бъдеш моя. Ах, скъпа, ти трябва да споделиш моя планински дом, дори и ако го превърна в разбойническо гнездо.

— О — възкликна девойката, стресната леко от дивия поглед и словата на любимия и, като същевременно взорът и се спря в червената локва, където бяха убити кучетата. — Кръв, Кюбина!

— Животинска кръв само: един глиган и две кучета. Току-що тук ги убихме. Не се страхувай! Ти трябва да си храбра, моя Йола, щом ще ставаш жена на марон. Нашият живот крие много опасности.

— С теб Йола не се бои. Тя отива навред, далече в планина, на Дяволска канара, навред, където каже Кюбина да отива.

— Благодаря ти, мила. Може би някой ден ще бъдем принудени да отидем в планините. Да избягаме и ние. Но ще се помъча дотам да не стигаме. Ако не успея, тогава ще избягаш заедно с мене, нали?

— Каквото прави Кюбина, Йола прави същото. Където отива Кюбина, отива и Йола.

Пламенната клетва бе запечатана с една целувка, подир която последва миг на свещено мълчание.

— Доста сме говорили — поде момъкът, нарушавайки мълчанието. — Това ще бъде последният ни изход. Но да се надяваме на нещо по-добро. Съдбата може да се умилостиви. Момчетата ми са верни и биха ми помогнали, ала, уви, всички са бедни ловци като мене. Ще мине време, преди да посмея да те нарека моя без боязън пред лицето на всички. По-дълго време, отколкото предвиждах. Но няма значение. Ще се срещаме често. А сега, драга, слушай какво ще ти кажа. Слушай и го запомни добре! Ако някой бял негодник се опита да те оскърби, сещаш се какво искам да кажа; ако си изложена на подобна опасност, както си била, ако старият Джесурън беше станал твой господар; уви, никой не знае как, кога и къде може да ти се случи това премеждие, избягай веднага тук на тая полянка и ме чакай. Ако не дойда аз, друг ще дойде. Аз всеки ден ще пращам по едного от моите хора да идва тук. Не се страхувай да избягаш. При все че не бих желал да си създавам главоболия за един обикновен роб, за теб ще рискувам и ще те защитя. Да, сърце мое!

— О, Кюбина — извика момичето с пламенен възторг. — Храбър, красота Кюбина! Тебе не плаши опасност.

— Тук няма голяма опасност — отвърна капитанът на мароните самоуверено. — Ако наумя да избягам с тебе, лесно ще те отведа там, където не могат ни стигна преследвачи. В Черните полета ще живеем, без да се плашим от тиранията на белите хора. Но не бих желал да бъда гонен като дива свиня. Иска ми се да станеш моя по почтен начин, като те откупя, както възнамерявам да постъпя. Тогава ще се установим недалече от плантациите и ще живеем без страх. В края на краищата кустосът може пък да не бъде така непреклонен за мене. Кой знае. Господарката ти е блага. Навярно ще ни помогне да се осъществят мечтите ни.

— Истина, Кюбина. Господарка мене обича. Тя каже никога не дели от Йола.

— Това е добре. Тя иска да каже, че никога няма да се раздели с тебе против волята ти. Но ако аз предложа да те откупя, ще бъде друго. Ти може да й разкажеш всичко полека-лека по-нататък. Но първо искам да узная някои подробности и дотогава не й казвай нищо. Запази тайната ни за по-дълго време, мила ми Йола. А сега — продължи момъкът, като смени тона и се обърна към памуковото дърво — улових нещо, което искам да ти покажа. Виждала ли си беглец?

— Беглец! — рече девойката. — Не, Кюбина, никога.

— Ето, сърце, недалече оттук има един. Оня, за когото поменах, че съм го хванал недавна — тая сутрин. Искам да ти кажа защо го задържах тук. Стори ми се, че ти прилича, Йола.

— Прилича на Йола?

— Да. И затова изпитвам към нещастника състрадание. Той принадлежи на оня коравосърдечен евреин. Доколкото мога да преценя, трябва да е от вашето племе. Любопитен съм да узная какво ще ти разкаже за себе си.

— Той фулах, мислиш? — запита африканското момиче с очи, светнали от радост при мисълта, че ще срещне някого от родния си край.

— Да, почти съм сигурен. Той сам се назова на няколко пъти фулах, при все че не мога да разбера какво говори. Ако е от вашето племе, ще можеш да си поприказваш с него. Ей го!

Кюбина беше отвел междувременно любимата при дървото откъм страната, където между два корена се беше сгушил беглецът.

Робът се беше свил в ъгъла близо до стеблото на памуковото дърво. Когато двамата влюбени се приближиха до него и беглецът зърна лицето на момичето, той скочи на крака с вик на дива радост.

Йола повтори същия вик като ехо и, произнасяйки няколко бързи слова на непознат език, се хвърли към него. Двамата се прегърнаха.

Кюбина остана закован на място. Изненадата го накара да изгуби ума и дума. Една само мисъл мина през главата му:

„Тя го познава! Дали не е любимият и от родината?“

Остра болка на ревност придружи тази негова мисъл. Тя продължи да трови гърдите на момъка, докато Йола, изтръгвайки се от сладката прегръдка, посочи избягалия роб и изрече успокоителните думи:

— Брат ми!