Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2008)
Корекция
Kazak_koka (2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. — Добавяне

Глава LXXXIII
ЗАГАДЪЧНОТО ОТСЪСТВИЕ

Краткият разговор между Джесурън и управителят се водеше шепнешком, понеже евреинът не желаеше той да бъде подслушван от другиго, особено от кустосовия племенник, който — както предполагаше чифликчията — спеше в люлката на някакви си десетина крачки.

Койката обаче не се виждаше от главното стълбище, защото бе закачена в онази част от трема, която се намираше по протежение на другата страна на къщата.

Щом Рейвънър се отдалечи, евреинът реши да изпълни първоначалното си намерение — да се стегне за през деня.

Грижите за утринния тоалет не траяха дълго и след малко търговецът на роби излезе от стаята си, облечен в същия син сюртук с външни джобове, същите бричове и същите високи ботуши, които носеше всекидневно. Той бе закопчал догоре палтото си, наложил бе на главата си белезникавокафявата боброва шапка и нагласил на острата гърбица на носа си зелените очила. Очевидно се готвеше да върви нейде по работа, тъй като отново бе взел в ръка чадъра, който бе изтървал по време на съня си. Подпрял се на дръжката му, той застана на горната стълбищна площадка, сякаш се канеше да тръгва вече.

Къде щеше да върви? Каква работа го гонеше толкова рано?

Полугласно промълвените думи издадоха намеренията му:

— Трябва да се жвърши вшишко днеш. Да, трябва да се оженят още днеш, преди да се ражнесе новината. Вещта за кущосовата жмърт може да обърка вшишките ми жметки. Кой жнае как ще му поражнат ушите на младежа, щом науши какъв къжмет му се е паднал. Вшъщнощ май, ше Жудит не е съвжем сигурна в него. Тя загатна нещо подобно нощеш. Хм, още днеш трябва да свършим вшишко. Няма жмисъл да ходя при енорийшкия пащор. Той е приятел на плантатора и може да ми направи някакви въртели. Не, при него не бива в никакъв слушай. Ще отида при другия. Той е сиромах и много няма да го усуква. И от него склюшеният брак не би могъл да се ражтрогне по-леко, отколкото, ако го е ижвършил ямайшкият епишкоп. Той ще ги бракосъшетае, а ако и той не е съгласен, жная едного, който ще шклони за пари, да, само за пари.

След горния монолог Джесурън стъпи на едно от стъпалата с намерение да слиза, когато нова мисъл го осени. Той обърна гръб на стълбището и повлече предпазливо нозе по галерията към онази част от верандата, където висеше люлката.

— Предполагам, ше младият гошподар още шпи. Гошподар наищина! Той е веше такъв или ще щане, кога си легне довешера да шпи. Е, щом е гошподар, не бива да го бешпокоя. Богатите гошподари не обишат да жмущават съня им. Ах!…

Възклицанието се изплъзна от устата на евреина, когато той заобиколи ъгъла на пруста и съзря койката.

— Пражна! Нима! Много рано щанал! Трябва да е в щаята си.

Без заобикалки чифликчията продължи по коридора, докато стигна до стаята на своя книговодител. Там той спря и погледна вътре.

Вратата бе открехната, почти отворена. През нея се виждаше по-голямата част от вътрешността на стаята, а останалата част можеше да се огледа през жалузите. Вътре нямаше никой — ни седнал, ни прав, нито пък някой се движеше из стаята.

— Гошподин Вожан, къде ще?

Търговецът на роби постави въпроса по-скоро, за да се увери в истинността на наблюденията си, защото не забеляза никого вътре.

— Къде ще, гошподин Вожан? — повтори той запитването си в обърнат ред и същевременно надникна в стаята, за да разгледа всичко. — Гошподи, пражна е като люлката! Трябва да е ижлязъл. Да. Шапката му не е тук. Няма го палтото му. Не виждам и пушката му. Той държеше оръжието си винаги тошно тук. Как е минал покрай мене, беж да шуя щъпките му? Аш шпя така, ше мога да шуя, кога котка се промъква. Дали изобщо е жлязъл преш щълбището? Сигурен съм, ше не. Гошподи, тук има жледи. Някой ще е шкошил преш перилата в градината. Гошподи, ей неговата диря. Никой друг не я е ощавил. Само той. Какъв дявол го е прихванало тая заран. Дано не е нещо нередно.

В началото отсъствието на младия англичанин не разтревожи господаря му. Неговото протеже бе излязло вероятно да поскита малко из горите. Момъкът бе взел със себе си и пушката, за да се прицели в някоя ранобудна птица, тръгнала да дири храна призори. Той го бе вършил и друг път, макар и да не бе потеглял в такава утринна доба.

Нито часът сам по себе си, нито обстоятелството, че Хърбърт е скочил през парапета изненадаха Джесурън. Книговодителят навярно бе забелязал, че собственикът на дома спи в креслото близо до стълбището, и за да не го безпокои, бе предпочел да мине отдругаде. В това нямаше нищо подозрително.

Евреинът не би и помислил нещо друго по този повод, ако не се натъкна на подробности, които го накараха да предположи, че може би не всичко е съвсем невинно.

Най-напред Хърбърт, при все че бе взел пушката си, бе оставил патрондаша и рога с барут. Те висяха закачени на окачалката в стаята му. Острият поглед на чифликчията не пропусна това и той почна веднага да прави заключения.

Ако младият човек бе отишъл на лов, защо бе забравил оръжието си?

Възможно бе да е зърнал някакъв дивеч близо до къщата и за да не го изпусне, бе хукнал набързо, разчитайки на двойния заряд на пушката си. В подобен случай той щеше да е из околността и след някоя и друга минута трябваше да се прибере.

Но минаха няколко минути и след тях други, докато се търкулна пълен час, а книговодителят не бе открит, макар че господарят му прати да го дирят хора, които претърсиха цялото имение на четвърт миля разстояние околовръст от оградата на чифлика.

Джесурън, който отложи утринното си посещение на пастора заради случилото се, почна да се безпокои.

— Шудно — каза той на дъщеря си, която бе вече станала и никак не изглеждаше весела, — шудно, ше е ижлязъл, беж да се обади ни на тебе, ни на мене.

Джудит не отговори, ако и мълчанието й да не бе в състояние да скрие болката, която явно я измъчваше. Еврейката имаше навярно по-голямо основание и от баща си да очаква, че не всичко е в изправност.

Сигурно предишния ден между нея и Хърбърт бе възникнала някаква неприятност, най-малко някакво спречкване. Думите й го бяха вече подсказали, а най-вече държанието й през изтеклата нощ и сега издаваше смесица от тъга и трудно прикривано раздразнение.

Нейното лошо настроение не се разсея и когато прислужницата, която отвързваше люлката, където младият англичанин бе спал, съобщи, че е намерила два предмета, необичайни за това легло: един кокосов орех и една лула.

Лулата не можеше да принадлежи на момъка, защото той никога не пушеше с лула. Що се отнася до кокосовия орех, той бе несъмнено откъснат от кокосовата палма, която се извисяваше до къщата. Стеблото на дървото бе ожулено, като че някой се бе катерил по него, а на върха му се виждаше да стърчи дръжката на откъснатия плод.

Какво можеше да търси Хърбърт Воуан на върха на палмата и защо ще седне да хвърля орехи в собственото си легло?

Все по-загадъчни обстоятелства почнаха да обкръжават необяснимото му отсъствие. Един от говедарите, който бе пратен да дири книговодителя, се върна и предаде една още по-важна подробност. В калта извън градинската стена той бе открил Хърбъртовите следи, които водеха към хълма, и близо до тях, по същата пътека, стъпки от друг човек, прекосил мочурището два пъти — и на отиване, и на връщане.

Говедарят, макар и чернокож, умееше да налучква дири и на думите му можеше да се хване вяра.

Бащата и дъщерята повярваха на думите му, които произведоха у тях неприятно впечатление — едно впечатление, което ставаше все по-тягостно с всяка измината минута. А младият англичанин все още не се вестяваше.

Търговецът на роби пушеше и нервничеше, дори почна да се заканва. Момъкът му бе длъжник не само за щедрото гостоприемство, но и за даденото му в предплата възнаграждение. Нима той щеше да прояви неблагодарност? Или щеше да завлече парите?

Паричната загуба имаше твърде малко общо с мъката, която сега глождеше Джесуръновото сърце. Още по-малко допирни точки имаше тя с тревогата, която — като вълните на бурно море — бушуваше в Джудитините гърди, където най-незначителният повод, подобно на лих вятър, развихряше вече ярост и бяс.

Синия Дик се завърна. Той се бе справил майсторски с възложената му задача. Кустосът бе заминал; тръгнал бе точно призори.

— Добре — рече Джесурън. — Ала Къде е племенникът му?

Синия Дик се бе видял и със Синтия и бе й прошепнал две думички на ухото, както бе заръчал управителят. Робинята щеше да дойде в чифлика веднага, щом успее да се измъкне от Гостоприемната планина.

— Хубаво — одобри евреинът. — Но къде е младият Вожан. Къде се е дянал?

— Къде, къде? — блъскаше си главата Джудит, когато обедното слънце огря черните облаци, които помрачаваха челото и.