Майн Рид
Ямайски марони (92)

Глава XCI
СТРАННО РЕШЕНИЕ

Известно време, след като се махна Смиджи, Кейт Воуан не помръдна от мястото, където той я остави, безмълвна и неподвижна като изваяните мрамори до нея. Ниоба бе наблизо и сякаш случайно очите на младата креолка се обърнаха към статуята на плачещата дъщеря на Диона.

— Ах — прошепна девойката, осенена от някаква странна мисъл, — злочеста майка на убити рожби! Ако твоята болка е била така трудно поносима като моята, наказанието ти трябва да е било наслада. Дано и аз да мога да се превърна в камък. Аз, горката!

Кейт въздъхна дълбоко и втренчи безжизнен поглед в статуята.

След малко мислите на младото момиче взеха друго направление и то престана да гледа статуите и парка. Неговият поглед се устреми нагоре към планината и се спря на върха й — Дяволската канара, която сега блестеше под пълното сияние на слънчевия светлик.

— Там — заговори си шепнешком девойката, — на тая скала и само на нея, изживях свиден час на истинско щастие — онова блаженство, за което бях чела в романите, без да вярвам, че е възможно, и което сега зная, че съществува: блаженството да гледаш в очите любимия си и да смяташ, както аз тогава повярвах, че любовта ти е споделена. Ах, какво щастие; какво блаженство!

Споменът за кратката среща с братовчеда; защото Кейтините думи се отнасяха до нея, завладя съзнанието на влюбената креолка и потисна възклицанията й за миг. Тя замълча, сетне отново подхвана:

— Какво говоря? Час ли? Ах, минутка, само минутка трая сладката измама, но ако зависеше от мене, бих предпочела да изживея тая минута още веднъж срещу всичкия си досегашен и срещу бъдещия си живот.

Кейт пак прекъсна монолога си, ала продължи да се взира в чуката, чието лъскаво чело изглежда нарочно се натрапваше на погледа й, като че за да ободри сърцето и със сладостния спомен, който събуди.

— Ох, чудя се — изохка най-после младото момиче, — чудя се какво ли ще стане, ако можех отново да се озова там. Да застана на мястото, където стоях. Да си представя Хърбърт, като тогава, до мене. Да събудя погледите, които той ми отправи. Да възродя собствените си усещания, когато отвърнах на неговия взор. Ох, това ще бъде чаровен сън!

Вълнението накара Кейт да замълчи, но скоро от устните и се изтръгна нов шепот.

— А защо да не се изкача горе? От какво мога да се плаша? Нима споменът ще направи болката ми по-силна от сегашната мъка, която ме души. Не, не бива да се боя! Защо ще се страхувам от изпитанието? Трябва да рискувам. Начаса ще се изкача и ще застана на същото място. Ще призова миналото и ще дам пълен простор на спомените и на въображението. Никакво колебание! Не ще имам никакви свидетели освен небето над главата си. Нека види то разрухата на моето разбито сърце, пожертвувано в изпълнение на дъщерен дълг!

Младото момиче престана да шепти; възбудено и нервно нагласи на разкошните си плитки бяла батистена кърпа, която държеше в ръка. Сетне то зави зад къщата, но не свърна встрани, за да влезе вътре или да се обади на някого за внезапното си решение, а с притичване достигна до задната част на градината.

Там се намираше вратичка от редки летви, която водеше за горската пътека, криволичеща змиевидно по склона.

По същата пътека девойката бе минала, за да отиде да наблюдава слънчевото затъмнение, ала как се различаваха мислите, които сега вълнуваха нейните гърди, от настроението й в оня паметен ден. Наистина тя и тогава не бе крачила с леко сърце, но все пак надежда крепеше духа й. По онова време тя още не знаеше, че братовчед й е безразличен към нея и че е увлечен в по-щастливата и съперница. Подробностите, които Кейт научи по-късно, на които тя сама присъствува, слуховете, които достигнаха до нейните уши и чиято истинност се потвърди — всичко допринесе да угаснат плахите колебливи искри на упованието.

Тая утрин в ума и заседна нова мисъл, предназначена да увеличи тъгата и да засили подтиснатостта й.

Разкритията, които баща и направи, преди да потегли на път, признатата малоценност на нейния произход и социалното неравенство, които кустосът не можа да скрие, угнетиха напълно квинтеронката.

Тя не можа да се въздържи да не се запита дали Хърбъртовата студенина не се дължи на тези обществени различия. Нима бе възможно братовчед й да я избягва заради тези предразсъдъци? И той ли се срамува от нейната смесена кръв? Младата креолка поставя многократно горните въпроси, без да може да реши какъв отговор — положителен или отрицателен — Трябва да им даде.

И за какво тръгна тя сега? Да възкреси в душата си спомена от един честит миг, да стегне още по-безнадеждно около сърцето си клупа, който застрашаваше да го удуши, да доразруши щастието на целия си живот. Уви, то бе безвъзвратно отлетяло. Сега вече нищо не я плашеше, никаква опасност не я стряскаше.

По лъкатушната пътека, която тя изкачваше с нехайна стъпка и смел поглед, моминската лъчезарна фигура блестеше като метеор сред тъмнозеления листак на гората.