Майн Рид
Ямайски марони (103)

Глава CII
ДВОЙНО УБИЙСТВО

Никой от тримата не бе изненадан. Те бяха подготвени за трагичния завършек.

Куокоу изруга невъздържано, Кюбина се почувствува огорчен по различни поводи, а Хърбърт изпита болка, която щеше да бъде много по-силна, ако сродникът му бе достоен за неговата скръб.

Естествено бе да разследват причините за кустосовата смърт. И тримата бяха твърдо убедени, че убийци са испанските ловци на негри, затова почнаха да разглеждат трупа.

О, загадка на загадките! По тялото личаха дванайсетина промушвания от хладно оръжие, без да има следа от кръв. Рани по гърдите, корема и сърдечната област — явно от нож, и все пак никаква съсирена кръв, никакъв кръвоизлив.

— Кой го надупчи? Вие ли, злодеи? — обърна се гневно Хърбърт към Джесуръновите наемници.

— Caramba, защо ще го дупчим? — запита невинно Андрес. — Тоя alcalde бе мъртъв, преди да влезем.

— Испански врели-некипели! — прекъсна го Куокоу. — Я гледай тези ножове! — и той вдигна двете ками. — Те още мокри. Не точно кръв, ама… гледай — извика той и държейки бръмбара над раните приближи един от мечовете към светлината, приляга на дупки като тапа на шише. Тези дупки само от мачете, те правени от вас, изроди.

— В името на света Богородица, сеньор Куокоу — отвърна Андрес, — не сте справедлив. Кълна се в светото евангелие, че не убихме този alcalde, кустоса, искам да кажа. Caramba, не! Останахме не по-малко изумени от вас, когато влязохме и го намерихме мъртъв, точно както е и сега.

От уверенията на негодника лъхаше искреност, която не позволяваше да се повярва, че той и другарят му са истински убийци, при все че техният умисъл за убийство бе явен за Кюбина.

— Crambo, защо го промушихте? — запита той пленниците. — Не можете да отречете, че сте го сторили.

— Сеньор капитан — съгласи се лукавият Андрес, които изглежда вземаше думата във всички деликатни случаи, — не отричаме. Вярно е. Признаваме и се червим, че го сторихме — че прекарахме веднъж или дваж ножовете си през трупа.

— Не веднъж-дваж, а дванайсетина пъти, лешояди такива — поправи го Куокоу.

— Прието, сеньор Куокоу — продължи испанецът. — Не споря за числото. Един-два удара повече или по-малко не са важни. Всичко бе облог между мене и другаря ми Мануел — малък облог.

— Що за облог?

— Ето вижте, господин Хърбърт, пътувахме, както рекох за Савана. Видяхме вързания кон пред това малко rancho и решихме да влезем да видим кой е вътре. Caramba, гледаме един мъртвец на леглото. Santissima Señora^[1], останахме поразени не по-малко от вас.

— Ужасно смаяни, предполагам — подигра му се Кюбина.

— Изгубихме ума и дума, уверявам ви, сеньор.

— Продължавай, злосторнико! — заповяда Хърбърт. — Да чуем какво ще съчиниш по-нататък!

— Да — одобри ловецът на хора и продължи разказа си. — След време превъзмогнахме страха си, както е естествено за всеки човек, нали знаете. Тогава Мануел подхвана: „Андрес!“ — „Какво, Мануел?“ — „Мислиш ли, че ще потече кръв от едно мъртво тяло?“ — „Сигурно не — отвърнах аз, — ни капка.“ — „Обзалагам се на пет песи, че ще рукне кръв“ — предложи моят camarada. — „Прието“ — рекох. И за да решим спора, ние, признавам го, прекарахме нашите ножове през тялото на кустоса. Това, естествено, не можеше да му навреди.

— Чудовища! — възмути се младият англичанин. — Все едно, че сте го убили. Каква страхотия! Ах, негодници! Никакви измишльотини не ще ви помогнат да се спасите от въжето.

— Ох, сеньорито — завайка се Андрес умолително, — нищо не сме извършили, за да го заслужим. Уверявам ви, че много съжаляваме за извършеното. Не съжаляваш ли, Мануел?

— Caray, съжалявам — отговори тържествено Мануел.

— И двамата скърбяхме после — поднови Андрес думите си — и за да закрием стореното, взехме дрехата и завихме почтително тялото, та да може бедният alcalde да лежи в покой.

— Лъжец! — намеси се Куокоу и освети трупа с бръмбара. — Нищо подобно. Вие промушили него през наметало. Я виж тук!

Негърът посочи срязаните места на плата, за да опровергае заблуждаващите твърдения на испанците.

— Caray! — заекна обърканият престъпник. — Вярно, че има едно-две срязани места. Аха, сега си спомних. Първо го затулихме, сетне се хванахме на бас. Нали така беше, Мануел?

Мануеловият отговор не можа да бъде чут, защото в този миг проехтя конски тропот и пред колибата се изправиха сенките на двама ездачи.

Връщаше се от Контентовата плантация черният слуга заедно с управителя на стопанството.

След малко пристигнаха и няколко негри пешаци с носилка.

Идваха да отнесат болника в Контентовия дом. Обстоятелствата обаче наложиха да се промени характерът на тяхното задължение.