Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2008)
Корекция
Kazak_koka (2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. — Добавяне

Глава LV
ОТЛОЖЕНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

Бавно, мълчаливо и невидимо нощното светило се плъзгаше към горящото божество, докато една лека сянка в долния му край показа, че се е докоснало до него.

— Еето го — провикна се Смиджи и сложи далекогледа на окото си. — Те току-що се целууват като двама влююбени. Колко красииво! Не намиирате ли, преелестна Кейт?

— Малко далечна целувка за влюбени, бих казала… някакви си деветдесет милиона мили помежду им…

— Ха-ха, много дообре, много дообре, наистина! В подообни слуучаи разстояянието отнема чаара на среещата. Много по-хуубаво е да бъде чоовек наблиизо, тоочно, както сме виие и ааз. Не намиирате ли, преелестна Кейт?

— Зависи от обстоятелствата…, дали любовта е споделена.

— Споделеена! Да. Щом са зааедно дваамата, какво значеение има.

— Голямо, струва ми се, г. Смиджи. Например, ако аз съм мъж и моята любима ми се муси, както изглежда, че горе луната постъпва с негово величество слънцето, аз ще се държа на разстояние, като че се намирам на деветдесет милиона мили.

Ако в този миг франтът бе махнал далекогледа от окото си, за да се обърне към възлюбената си, би могъл да прочете в погледа й, че нейните думи имат малко по-друго значение от онова, което той им приписа.

— Ха-ха! Много сполучлииво, каазано. Честна дуума. Но трябва да си споомните, че лууната горе има две лиица. В това отношеение тя прилиича на съществаата, нариичани жении. Нейното свеетло лиице е обърнаато към слъънцето и няма съмнеение, че сеега тя се усмиихва на слъънцето, а се мръъщи, вииждате ли, на нас, всиички остаанали хоора, затова прилиича на предаано създаание. Не намиирате ли, преелестна Кейт?

Девойката се принуди да се усмихне и отправи към контето поглед, който можеше погрешно да се изтълкува за възхищение. В сравнението на франта проблесна искра от интелигентност, която изненада Кейт със своята неочакваност. Всъщност погледът издаваше повече удивление, отколкото възторг, при все че Смиджи го счете за възхищение, поне самочувствието му помогна да го изтълкува в своя полза.

Преди креолката да успее да отговори, той повтори въпроса си.

— О, да — съгласи се тя и усмивката постепенно се изгуби от лицето й. — Намирам, че сравнението ви е правилно. Аз мисля, че една жена, която обича предано, не би дарила усмивката си на другиго, освен на оногова, когото люби, и дори ако той е далече, както горе слънцето, тя пак ще продължава да му се усмихва в сърцето си.

Докато говореше, девойката неволно сведе очи, сякаш не наблюдаваше затъмнението.

„Ах, да — продължи тя мислено, — дори и да не им е възможно да се срещнат, тя пак ще продължава да му се усмихва. Ах, да!“

Тя се отпусна за кратко време в безмълвна унесеност. Промяната в тона на гласа й привлече вниманието на Смиджи, който свали далекогледа и се обърна към нея.

Той забеляза разсеяния й вид, който неведнъж бе наблюдавал, и го отдаде единствено на причината, която му подсказваше неговата суетност.

Чувствителната му душа беше в състояние да се разнежи и той, кажи-речи, бе готов да изостави програмата, толкова грижливо подготвена. Но при спомена за красивите слова, които бе репетирал с Томс, и мисълта, че всяко отклонение от първоначалния план ще го лиши от удоволствието да види ефекта, който те неминуемо трябваше да произведат, франтът се въздържа от преждевременно обяснение и замълча.

Все пак в главата му се занизаха неизказани размишления:

„Беедно създаание, яявно страада! Ни разстоояние, ни раздя-яла затъмняяват любоовта и — ни най-маалко. Бога ми, чуувствувам се наполовиина готов да нарууша клетвата и да облеекча страдаанието й. Но не, няяма да го стооря. Налаага се да устооя на изкуушението. Още малко мъъки не ще й навредяят. Състояянието на това създаание напомня послоовицата — «Най-тъъмно е, преди да съъмне». Ха-ха!“

С това въображаемо сравнение милостивият и самопожертвувателен влюбен приключи веригата на съчувствените си мисли, постави отново далекогледа пред окото си и продължи да наблюдава затъмнението.

Като видя франта, погълнат от заниманието си, младата креолка се отдръпна встрани, застана на ръба на канарата и се заоглежда.

Тя нехаеше за слънцето, месеца и звездите, които скоро щяха да затрептят на потъмнялото небе. Очите и мислите й бяха устремени към земята и както полусянката хвърли пурпурната си мантия върху прекрасното лице на природата, така непрозирен облак се спусна на прелестния момински образ.

Околовръст зацари дълбока тишина. За няколко мига всичко се промени. Горският концерт секна. Птичите песни замряха внезапно: гласовете, които долитаха от време на време, се превърнаха в тревожни писъци. Насекоми и влечуги се спотаиха, потиснати от страх. Единствено тъжните звуци — шумоленето на листата и ромонът на далечния водопад — продължиха да се косят във въздуха.

Преобразената природа припомни на Кейт Воуан промяната, която настъпи в сърцето й. Не по-малко бързо се бе развихрила и тя: само за няколко дни, едва ли не за няколко часа. Безгрижната преди девойка посърна и стана мълчалива. Нейните мисли бяха подобни на горските акорди. Жизнерадостните напеви бяха замрели, останали бяха само печалните стонове.

Обратът се дължеше на повод, който не се различаваше много от причината, която Смиджи бе отгатнал, ала предположенията на франта за предмета на страстта бяха изградени на погрешна основа. Неговата самомнителност го бе довела до едно съвсем лъжливо заключение. Ако той можеше да прочете мислите, които в този час преминаваха през главата на хубавата му спътница, би се излекувал напълно от недоразумението, че той лично е виновникът за нейната горест.

Господарският дом на Гостоприемната планина се усмихваше посред кичестите горички. Но не към него бяха насочени очите на младата креолка, а към един мрачен хълм, засенчен от исполински памучни дървета, който се намираше в съседната долина. Сърцето й следваше погледа.

— Щастлива долина — говореше си тя и тих шепот се ронеше от устните и, — наистина щастлива за него. Там той намери прием и дом, отречени му от ония, чийто дълг беше да му ги предложат. Там чужди го посрещнаха като свой и там също…

Младото момиче замълча, като че не смееше да изрази с думи болката, която терзаеше душата му.

— Не — продължи то, безсилно да се бори с мъчителната мисъл. — Не бива да затварям очи пред истината. Всичко, което ми предадоха, е вярно. Положителна съм. Там той намери една, на която да дари сърцето си… Въздишка на дълбока мъка последва словата.

— Ех — възкликна Кейт, завършвайки монолога си, — той ми обеща крепка десница и вярно сърце, случи ли ми се да изпадна в неволя. Ах, обет, споменът за който сега е още по-горчив, защото не може да го удържи. А панделката, която той толкова ценеше, с какво блаженство ме изпълни, когато ми го каза! Едно неспазено обещание в повече! Беден малък спомен! Сигурно отдавна е захвърлен и забравен като мене самата.

Нова въздишка прекъсна монолога. След малко девойката подхвана.

— Може би не ще се срещнем никога вече! Тия бяха последните му думи. По-добре да не бяхме се срещали никога. По-добре, отколкото да го срещна с нея. Джудит Джесурън негова жена — негова съпруга, ох!

Възклицанието се изтръгна високо, с нескрита болка. Смиджи го чу и подскочи, изпускайки далекогледа от ръцете си.

Той се огледа и забеляза как спътницата му се бе отделила настрана, без да му обръща внимание, както и той я бе пренебрегнал. Главата й бе леко отпусната, очите й — вперени надолу към скалата, по лицето й се четеше изразът на горест, която събудиха размислите й.

Смиджиевото сърце се разтопи. Той знаеше Кейтиното страдание — знаеше и цяр за него. Лекарството беше в ръцете му. Справедливо ли беше да го задържа още? Една думичка от негова страна и на това тъжно лице щеше на часа да грейне усмивка. Да каже ли думичката или да забави изповедта?

Да каже! Налагаше го човещината! Да каже! — пригласяше милозливото момково сърце. — Да! По дяволите развръзката и връхната точка на успеха! По дяволите красивите речи и репетициите с Томс! По дяволите всичко — само и само „да се облеекчи скъпото създаание от агоонията, която изживяява“!

Тласнат от тази благородна подбуда, самоувереният обожател направи крачка напред към своята възлюбена, от която остана на около три фута. Движенията му бяха на човек, който пристъпва към изпълнението на церемония с върховна важност и тържественост, а за контето така бе и в действителност.

Погледът на настръхнало смайване, с което младата креолка го посрещна, нито го спря, нито се отрази на величествената сериозност, която внезапно доби ликът му.

Той опря коляно на камъка, където бе изтървал далекогледа, постави лявата ръка върху сърдечната област, изправи дясната на около шест инча над напомадената си глава и се приготви да издекламира словото, което бе разучил за случая и бе запаметил, след като го бе репетирал повече от дванайсет пъти пред Томс. Той се гласеше да предложи на Кейт Воуан ръката, сърцето, любовта и имението си, когато точно в този решителен миг на ръба на скалата се показаха главата и раменете на млад мъж, а зад него се мярна черна боброва шапка, украсена с пера, засенчваща лицето на красива жена.

Хърбърт Воуан! Джудит Джесурън!