Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2008)
Корекция
Kazak_koka (2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. — Добавяне

Глава LIX
ЗАГУБЕНИ И СПЕЧЕЛЕНИ

Почти цялата нощ Хърбърт танцува с еврейката, изоставил посърналия поглед, надянал маската на игрива и безгрижна веселост. Никога Джудит не бе получавала подобно топло внимание от страна на младия англичанин и за пръв път, откакто се познаваха, тя почувствува нещо като ответ на своята пламенна любов. За момент нейното надменно, кораво сърце се размекна от женствена нежност и в извивките на валса, когато тя се въртеше около яката снага на своя кавалер, бузата й опря в рамото му, сякаш се отпусна, за да издъхне в агонията на сладостно блаженство.

Момата не се помъчи да отгатне причината на Хърбъртовата ласкавост. Сърцето й, увлечено от любовта и жадно за взаимност, разкри своите двери, за да приеме страстта без съпротива и придирчивост, без да иска да знае дали тя е истинска или само привидна.

Еврейката би изпитала в същия този миг див ужас, ако можеше да прозре какво става в гърдите на младежа. Тя и не подозираше, че проявената към нея нежност е единствено предназначена да дразни друг. Влюбената и не допускаше, че обичта на момъка към друга е причината за неговата преструвка, която я подведе. За щастие тя не знаеше това и сърцето й бе спокойно.

Тайната бе известна само на Хърбърт. Калейдоскопът продължаваше да върти задъханите танцьори един подир други и неведнъж лицето на Кейт Воуан се мяркаше пред очите на нейния братовчед и неговото пред нейните. Тогава те разменяха крадешком погледи, които издаваха предизвикателно безразличие, тъй като и двамата играеха ролята на засегнати. Хладният привет на Кейт даде повод за поведението на момъка, който и не подозираше същинската първопричина.

Тя почна играта малко по-късно, когато забеляза ласкавото внимание, с което Хърбърт обкръжаваше своята дама. На девойката и през ум не минаваше, че неговата нежност е измамна. Нейното умение да кокетничи, макар и да й помогна да си придаде безразличен вид, не бе достатъчно, за да успее да различни преструвката. Сега и двамата се държаха, като че ли всеки счита любовта на другия за недостижима.

Преди да напуснат танцовата зала, това предположение — колкото и погрешно да беше — получи ново потвърждение. Яви се друго обстоятелство, което го засили до пълно и съвършено убеждение.

Клюките в един претъпкан бален салон разкриват множество тайни. В късната доба, когато шампанското развързва езиците и танцьорите почват да си въобразяват, че другите недочуват, всеки, който се провира или застава неподвижно сред гъмжилото, може да долови не малко преценки, непредназначени за чужди уши и понякога най-малко — за неговите. Не едни неволен подслушвач е ставал жертва на такива злополуки. На Смиджиевия бал се отбелязаха най-малко два подобни случая, и то по отношение на двете лица, от които ние по-особено сме заинтересувани: Хърбърт и Кейт Воуан.

Младият англичанин бе останал за малко сам. Джудит — не защото се бе наситила на своя кавалер, а за да спази навярно привидното благоприличие — танцуваше с другиго. Не беше все пак Смиджи, когото тя избягваше старателно цялата вечер. Еврейката помнеше поражението си от Дяволската канара и се боеше, че ако приеме да танцува с франта, ще се стигне отново да едно подреждане на двойките, каквото се бе получило в деня на затъмнението.

Във всеки случай тя сега не диреше никакъв страничен успех. Тази нощ тя нямаше нужда от повече завоевания. Уверена в победата си над Хърбърт, тя се чувствуваше доволна и не желаеше да дава поводи за разкъсване на щастливата верига, в която тя смяташе, че е оковала любимия си.

Момъкът стоеше сам сред тълпата. Недалече от него разговаряха двама млади плантатори. Те бяха пийнали малко повечко и говореха на висок глас.

Хърбърт не можеше да не чуе какво си разправят, а след като чу, не можеше да не се вслуша напрегнато. Заинтересува го предметът на беседата им, макар и не със своята изключителност, защото темата беше обща за цялата зала и всички я разискваха цялата нощ. Предмет на разговора бе Смиджи и с него се свързваше името на Кейт Воуан.

Когато долови имената, младият англичанин престана да бъде неволен слушател, а наостри уши, за да не изтърве дума. Той не бе чул началото на диалога, но лесно си представи каква е била уводната част.

— Кога, казваш, ще бъде сватбата? — питаше по-малко осведоменият плантатор своя събеседник.

— Денят не е определен. Не са поменали поне такъв. Предполагам скоро.

— Ще има големи пиршества по тоя случай: закуска, обед, вечеря и бал без съмнение.

— Иска ли питане. Кустосът не е човек, който ще пропусне да мине брачната церемония без целия този блясък.

— Сватбено пътешествие след това, нали?

— Естествено. Ще я води в Лондон. Мисля, че там ще останат да живеят. Господин Смиджи не харесва много нашия колониален живот: липсва му операта. Жалко! Една хубава жена на острова по-малко!

— А бе, да си кажа правичката, тоя Лоф Воуан добре продаде негърката си!

— Срамота е да се изразяваш така за една толкова хубава жена като съвършената Кейт! Разочарован съм от тебе, Торндайк!

Имаше опасност Торндайк да получи за своите думи пестник в лицето, но не от своя другар, а от един чужденец, който бе застанал недалече от него.

Хърбърт успя да овладее възмущението си. Кейт нехаеше за него и едва ли би го приела за свой защитник!

Почти по същото време братовчедката присъствуваше на друг, не по-малко мъчителен за нея разговор. Смиджи не можеше да танцува с нея непрекъснато цялата нощ. Много други дами желаеха да го имат за кавалер. За един или два кадрила той я освободи, оставяйки я под ревностната наблюдателност на баща й.

— Кой ли пък е тоя? — питаше една от две прекрасни събеседнички, заплеснали се недалече от младата креолка.

— Млад англичанин. Чух — някакъв роднина на Воуановци от Гостоприемната планина, но, неизвестно защо, кустосът не иска да го признае.

— Тая дръзка мома, изглежда, не се стеснява да го признае. Ами тя коя е?

— Джудит Джесурън се вика. Дъщеря на стария евреин, чифликчията, който върти голяма търговия с роби.

— Пфу, че тя се държи като някоя…

Последната дума бе прошепната ниско и Кейт не я чу.

— Наистина — съгласи се другата събеседница. — Но щом са сгодени, смятам, че си е тяхна, работа, не хорска. Той е чужденец за острова и не знае добре, струва ми се, кой какво представлява. Жалко! Изглежда симпатичен младеж, ала кой какво си постеле, на него ляга. Ха-ха! Ако е вярно, което разказват за госпожица Джудит Джесурън, леглото му не ще бъде от рози. Ха-ха!

Онуй, което развеселява едни, може да натъжи други. Същото се потвърди и по отношение на последните изречени думи. У двете събеседници те предизвикаха смях, а у Кейт те изтръгнаха дълбока и болезнена въздишка.

Тя напусна бала с кървящо сърце.

„Загубен, загубен завинаги!“ — шепнеше си тя и въртеше глава на възглавницата, където сънят отказваше да дойде.

Спечелен! — победоносно възклицаваше Джудит Джесурън, отпускайки величествената си снага в леглото. — Хърбърт Воуан е мой!

„Загубена, загубена завинаги!“ — простена Хърбърт, когато затвори вратата на самотната си стая.

Спечелена! — провикна се сияещ Смиджи, щом влезе в своята елегантна спалня, изоставяйки във възбудата на своето въодушевление провлачения си говор. — Кейт Воуан е моя!