Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2008)
Корекция
Kazak_koka (2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. — Добавяне

Глава CXI
ОТВЛИЧАНЕТО

Наблюдавайки от върха на Дяволската канара силно осветените прозорци на Гостоприемната планина, Чакра бе заключил, че в господарския дом има прием. Но изводът на коромантиеца беше погрешен. Подобно явление означаваше наистина празненство в миналото, дори и съвсем неотдавна, до деня, в който пристигна знатният г. Смиджи. Но откак контето стана гост на плантацията, започнаха да палят полилея и свещниците всяка вечер.

Господин Воуан изпитваше удоволствие от тържествеността на осветлението и по време на отсъствието си той на реди на домоуправителя да се поддържа същата празничност. Следователно големият хол със своя огледално лъскав под и своето изобилие от гравиран кристал и сребърни съдове, изложени в бюфетите, бе осветен по обичайному. Нямаше никакви хора, не се очакваха гости с изключение на г. Смиджи, ала той едва ли можеше да се нарече чужд човек. Той по-скоро можеше да мине — временно поне — за домакин на дома, защото кустосът му бе възложил подобна задача.

Единствените лица, които заемаха разкошното помещение, бяха Смиджи и младата господарка на Гостоприемната планина. И двамата не подозираха какво се бе случило по пътя за Савана, не знаеха за страшното събитие, което остави Кейт сираче и същевременно я лиши от гордата титла, която току-що й дадохме.

Прислужницата Йола шеташе нагоре-надолу. От време на време се вестяваше и Томс, за да изпълни някоя заповед на господаря си.

Макар да нямаше гости, франтът бе облечен в празнични вечерни дрехи: жакет, къси панталони, копринени чорапи и скарпинки със сребърни токи. Той бе свикнал да се кипри всяка вечер и спазваше така ревностно своя обичай, че дори и да нямаше в къщи никой освен черните слуги на стопанството, той пак би се явил в напълно светско облекло. Той спазваше повелите на модата с усърдието, с което свят монах съблюдава църковните канони.

Младият господар бе в добро настроение — той бе действително весел, а макар и странно, неговата дама бе по-малко тъжна, отколкото напоследък. Без съмнение нейната бодрост бе повдигнала и неговия дух.

На Смиджи не бе известно защо тя се бе освободила от обичайната си унилост, но той бе склонен да свърже разведряването й с предстоящия приятен обред, който трябваше да се извърши подир няколко дни. След седмица, две най-много можеше да се очаква, че г. Воуан ще се върне и тогава, както се бяха уточнили всички, включително и младото момиче мълком, нямаше да се отлага повече съединението на Гостоприемната планина с Монтагювия замък.

Контето заговори вече за невестинската прикя, за сватбеното пътешествие, което трябваше да ги отведе в голямата метрополия, и понеже по негово настояване Кейт седна пред арфата и по този начин създаде музикална атмосфера, франтът почна да славослави прекрасната „оопера“ с нейните вълшебства, така чаровни и привлекателни за него.

Друг път подобен разговор увеличаваше подтиснатостта на събеседницата му, но чудно — тая вечер той не предизвика подобна неприятна последица. Кейтините пръсти докосваха струните на арфата и изтръгваха от тях тонове, които далече не бяха жални.

Младата креолка всъщност и не слушаше венцехваленията на „меетропоолията“ и на нейната „оопера“, които лондончанинът сипеше с такава щедрост.

Макар и да седеше пред арфата и да дърпаше машинално кордите, девойката бе погълната от съвсем други мисли — мисли, свързани със сведенията, които Йола й предаде и които бяха истинският извор на внезапната радост. С тях се обясняваше и ведрината, която се разля по лицето на младата господарка.

Кейт, и не допускаше, че трупът на баща й, поставен — студен и безжизнен — на носилки и обкръжен от чужди хора се намира в този момент на по-малко от пет мили от господарския дом на Гостоприемната планина и бавно се приближава към останалото без господар имение.

Още по-малко тя подозираше, че докато забавлява Смиджи, от друго направление към жилището се придвижват зверове в човешки образ, че техните тъмни сенки, устремени към светлината на прозорците, ту се спират, ту се промъкват крадешком напред и прилазват все по-близо и по-близо до стените на къщата.

Младата креолка не виждаше тези зловещи, подобни на адски изчадия същества, не предполагаше, че те дебнат от вън, дошли за грабеж и похищение, а при нужда и за убийство.

Нито господарката на дома, нито Смиджи, нито някой друг от Гостоприемната планина забеляза или предугади тайното приближаване на злодеите, които сполучиха да се прилепят до къщата безпрепятствено.

На седящите в големия хол не бе казана дума, не бе даден знак за предупреждение и изведнъж в него нахлу с див рев и се отдаде на насилие половин дузина дяволски чудовища, хора с потресаващ вид, едни с черни маски, други с открити лица, кои го бяха още по-страшни за гледане.

Един изверг с исполински ръст, маскиран и загърнат с широко кожено наметало, недостатъчно да прикрие уродливостта на гърбицата му, се спусна направо към мястото, където седеше красивата арфистка. Той блъсна арфата настрана и преди младото момиче да смогне да скочи от стола, го хвана за китката.

— Въф — чу се високо носово възклицание под маската. — Улових най-подир моя малка Куошеба! След толкова години желание. Квартеронка, нейна майка се изплъзна от мои ръце и се подигра с мене, но сега ще се погрижа да се не повтаря същото и с щерка. Идвай с мене!

При тези слова похитителят повлече своята жертва през помещението към стълбището.

Плахата намеса на Смиджи не помогна. С един замах на дългата си, прилична на бухалка ръка, хищникът с кожената дреха блъсна контето и го търкулна на пода.

Изплашеният франт не помисли повече да се съпротивлява. След като попълзя по лъскавия паркет, той успя най-после да се изправи на крака и без да чака да получи втори удар, изхвръкна през отворената врата. С няколко скока той се свлече по каменните стъпала и изчезна в тъмнината.

Междувременно тревогата се предаде долу в кухнята и обхвана цялата къща. Виковете на изненада се замениха с писъци на ужас. Отвсякъде дотърчаха слуги, но за да ги сплашат, черните разбойници дадоха един-два изстрела с мускетите и пищовите и пръснаха гъмжилото, което заедно с Томс побягна към захарните работилници и разположеното отвъд тях негърско село.

За някакви си двайсетина секунди Адам с шайката си стана пълен господар на жилището.

Не се изискваше много време, за да се разбият бюфетите и шкафовете и да се измъкне най-ценното от тях. Черните бандити свършиха „работата“ си за по-малко от четвърт час и се приготвиха да тръгнат.

Докато съучастниците му бяха заети с обира, Чакра увърза жертвата си на долната стълбищна площадка, където остана да изчака неспокойно приключването на грабежа. Макар и решен да получи своя дял от плячката, той се интересуваше по-малко от нея и напираше повече да задоволи сатанинската страст, която се бе вселила от толкова време в животинското му сърце и която досега не бе имал възможност да удовлетвори.

Въпреки нетърпението да осъществи демоничното си желание магьосникът не бе изгубил усета си за предпазливост. Щом Адам и хората му се показаха, натоварени с плячката, коромантиецът повери пленницата на един от разбойниците и правейки знак на останалите да го последват, бързо изкачи стълбището и отново влезе в ограбеното помещение.

За невероятно кратко време арфата, столовете, диваните и другите леки мебели бяха натрупани накуп в средата на хола. Жалузите бяха откачени от прозорците и също хвърлени на грамадата, сетне всичко бе подпалено.

Сухото като прахан дърво пламна и след пет минути огънят обхвана разкошния господарски дом.

Малко по-късно нападателите се оттеглиха бавно, прикривайки се внимателно в сенките, неогрети от червената заря на пожара, която осветяваше ярко далечните полета. Шестима от злодеите бяха натоварени с лъскави съдове, които отразяваха сиянието на горящата постройка, а седмият, най-зловещият от всички, носеше в ръцете си съвършено друг предмет: тялото на една прелестна жена — припадналата малка Куошеба.