Майн Рид
Ямайски марони (111)

Глава CX
ТРАУРНО ШЕСТВИЕ

Същата вечер, около половин час преди заник слънце, по Пътя на черния лешояд се показа едно странно шествие, насочило се към Гостоприемната Планина. То напредваше бавно. Сериозните погледи и движения у хората, които го Съставляваха, издаваха, че то е траурно.

Груба носилка, сложена на раменете на Четирима души, Потвърждаваше същото впечатление, особено когато окото се спреше на човешката фигура, опъната на носилото и лесно разпознаваема като тялото на мъртвец въпреки наметалото, което го покриваше.

Десет мъже образуваха погребалното шествие, ако и не Всички да жалееха. Двамина яздеха на коне, малко пред другите. Зад Тях следваха четиримата носачи и накрая идваха четирима други, разделени на две двойки. Предната двойка представляваше двама човека с вързани зад гърба ръце, прикрепени един за друг — ръка за ръка. Очевидно бяха пленници. Последните двама изглежда бяха пазачите.

Лесно е да се познаят участниците в траурната процесия.

Двамата ездачи напред бяха Хърбърт Воуан и капитанът на мароните. Те яздеха конете, с които кустосът и черният му слуга бяха минали предишния ден по същия път. Пленниците бяха испанските ловци на хора. Охраната се състоеше от Куокоу и поменатия прислужник. А четиримата човека, които носеха покойника, бяха роби от Контентовата плантация.

Едва ли е необходимо да се добавя, че неподвижният вкочанен труп бяха тленните останки на знатния кустос Воуан.

Ако трябва да се изразим точно, ни един от участниците в шествието не можеше да се нарече опечален. Никой от тях нямаше основание Да бъде особено наскърбен от съдбата, която сполетя Господаря на Гостоприемната планина. Не жалееше дори собственият му племенник. Въпреки липсата на повод за печал лицата на всички, с изключение на пленниците, изразяваха подобаващо за случая благоприличие.

Може би племенникът щеше да почувствува по-остро загубата, защото сега, когато чичо му бе мъртъв, всяка искра от ненавист угасна; той навярно щеше да тъгува, ако не се явиха известни обстоятелства, които той узна точно сега и които не само подтиснаха в душата му всяка склонност към печал, но и я преизпълниха с радост.

С усилие Хърбърт успяваше да придаде на образа си съсредоточено изражение, подходящо за траурната обстановка.

Независимо от присъствието на смъртта сърцето му в тоя час преливаше от тайно задоволство, толкова приятно, че той не желаеше да го заглушава. Източникът на веселието можеше да се разкрие лесно. Бяха го предизвикали сведенията, които Кюбина съобщи на младия англичанин. По време на пътуването през предишния ден, нощното бодърствуване и бавното, продължително придвижване от сутринта маронът му повери много тайни, които момъкът не знаеше. Между тях имаше и една вест, която му се стори най-интересна измежду всички.

Кой знае дали е нужно да се казва каква беше тя. Лесно можем да я отгатнем, щом си припомним разговора под памуковото дърво, особено в онази част, която засягаше малката Куошеба. Макар сведенията на капитана на мароните да бяха само от втора ръка, те бяха достатъчно определени, за да вдъхнат на Хърбърт нещо повече от надежда, и на това се дължеше скритото му ликуваме, чиято външна проява той с такава мъка успяваше да прикрие.

Кюбина бе заставен на няколко пъти да повтаря всяка дума от разговора си с Йола — всяко слово, отнасящо се до нейната господарка, докато Хърбърт узна всичко така добре, като че ли лично бе присъствувал на срещата. Нищо чудно, че младият англичанин не бе в състояние да се почувствува много нажален от печалната кончина на чичо си, който досега се бе държал с него само високомерно и враждебно.

Капитанът на мароните разкри на момъка и други тайни, включително и сведения за господаря му Джесурън, когото Хърбърт бе почнал вече да подозира и който сега се по каза в истинския си хищен образ. Историята с фулахския принц, неизвестна досега на книговодителя, и собствените Хърбъртови преживелици през последните двадесет и четири часа бяха достатъчни, за да се потвърдят всички съмнения, свързани с чифликчията. Макар и да бе ясно, че двамата пленника, които пазеше Куокоу, не бяха истинските убийци на кустоса, не по-малко явно бе, че те са имали подобен умисъл и само отровата ги бе преварила. Кюбина и Хърбърт бяха убедени, че ги е пратила все същата ръка — ръката на бившия господар на младия англичанин.

Изразът е правилен. Много преди да узнае и половината от разкритията на марона, момъкът бе решил никога да се не връща доброволно в Щастливата долина, още по-малко да подири отново подслон под Джесуръновия покрив.

Ако се наложеше на Хърбърт да се сблъска с евреина, то щеше да бъде по време на обвинението, с което възнамеряваше да потърси възмездие за смъртта на свой сродник. Че Лофтъс Воуан бе жертва на убийство, не се съмняваха за миг ни Хърбърт, ни Кюбина.

Разговорът между магьосника и търговеца на роби, който капитанът на мароните бе подслушал и който той за нещастие не бе ясно разбрал тогава, не беше повече загадка. Оставаха тайнствени единствено подбудите. Случилото се даваше ужасно обяснение на всички недомлъвки.

Младият англичанин и приятелят му не смятаха да оставят нещата да се разминат. Едно събитие с такива страхотни последици налагаше пълни издирвания и те бяха почнали вече подготовката им, като връщаха трупа в Гостоприемната планина, където щяха да бъдат призовани властите, за да се почне съдебното следствие.

Колко различни чувства изпълваха сега Хърбъртовото сърце в сравнение с настроенията при първото му приближаване към дома на неговия надменен роднина! Сега той изпитваше толкова разнообразни и смесени вълнения, че не е възможно те да бъдат описани!