Майн Рид
Ямайски марони (36)

Глава XXXV
КАПИТАН КЮБИНА

След закуската мароните стегнаха кошовете си и се приготвиха за път.

Те одраха глигана и го нарязаха на удобни за носене късове, които натикаха в кошовете.

Куокоу намаза раните по гърба на беглеца с някакъв мехлем. С ръкомахания обясниха на пленника, че трябва да последва дружината. Вместо да възрази, той грейна от радост. От вниманието, което му оказваха, той заключи, че не може да очаква нещо лошо. Каквито и да бяха намеренията на ловците, техният вожд го беше спасил от врагове, чиято нечовешка безсърдечност беше неизличимо отпечатана на кожата му. Той знаеше, че не може да попадне в по-безчувствени ръце от ония, от които бе избягал. Доволен, той виждаше новите си познати в светлината на освободители. Ако той подозираше истинския характер и занятие на мароните, едва ли би се отдал на такива блажени илюзии.

Мароните, от уважение към своя главатар, към когото се отнасяха с покорна почтителност, се оттеглиха на известно разстояние и оставиха капитан Кюбина насаме с английския гост. Последният с пушка на рамо се готвеше да тръгва.

— Вие сте чужденец на острова, нали? — запита ловецът предпазливо. — Предполагам, че не сте живели дълго време у чичо си.

— Не — отвърна Хърбърт. — Не бях виждал чичо си до вчера следобед.

— Crambo! — възкликна капитанът на мароните с известна изненада, — вие значи току-що сте пристигнали. В такъв случай, г. Воуан — аз затова се осмелих и да ви запитам, — вие едва ли ще успеете да намерите обратния път за Гостоприемната планина. Един от моите хора ще ви придружи.

— Благодаря. Мисля, че ще се оправя и сам.

Хърбърт се поколеба дали да признае, че няма намерение да се връща в Гостоприемната планина.

— Пътеката е много объркана — настоя ловецът, — макар и да е достатъчно права за оня, който познава пътя. Не е нужно да отвеждате водача си до голямата къща, въпреки, че г. Воуан, зная, не забранява на нашите хора да влизат в земите му като някои други плантатори. Вие можете да освободите човека, щом се покаже плантацията. Без водач, опасявам се, не ще налучкате пътеката.

— Да си кажа истината, капитан Кюбина — рече младият англичанин, без да се грижи какво впечатление могат да произведат думите му на марона, — аз не държа да намеря пътеката, за която говорите. Аз не отивам в тая посока.

— Не отивате към Гостоприемната планина?

— Не.

Ловецът замълча; по лицето му се изписа озадаченост. „Едва пристигнал вчера — цялата нощ навън в гората, — не желае да се върне назад: има нещо нередно тук!“ Такива мисли бързо минаха през главата на Кюбина. Той беше вече забелязал разсеяния и мрачен вид на чужденеца. На какво можеше да се дължи това? И защо беше закачена светлата панделка на петелката на редингота му?

Капитанът на мароните беше на такава възраст и тъкмо по това време и в такова душевно състояние, че обръщаше внимание на подробности, издаващи някои нежни чувства. А както синята панделка, така и замисленото изражение имаха подобно значение. Ловецът беше донякъде запознат с белите обитатели на Гостоприемната планина и по-добре навярно с нейните цветнокожи жители. Не се ли дължеше на някакво семейно недоразумение странното поведение на младия англичанин?

Маронът мислено сам отговори на въпросите си със заключение, че вероятно нещо подобно се е случило.

А може би капитан Кюбина не правеше само предположения? Той навярно бе дочул вече някоя от сплетните в плантацията, защото едва ли електрическият ток се движеше по-бързо от новините в негърското поселище. Но дори и да имаше някакви подозрения относно действителното положение на своя горски гост, ловецът беше достатъчно внимателен, за да ги не издаде. Напротив, той отмина сгодата, която му се представи с двусмисления ответ на Хърбърт, и каза просто:

— Дори и да отивате другаде, пак ще имате нужда от водач. Тая полянка е обкръжена от непроходима гъста гора. Не се вижда никаква пътека, която да ви отведе на прав път.

— Много сте любезен — отговори англичанинът, трогнат от цветнокожия си домакин. — Искам да отида в Монтего Бей и ако някой от хората ви пожелае да ме придружи до главния път, ще се чувствувам много задължен. Но съжалявам, че за безпокойството му ще мога да го възнаградя само с гола благодарност, защото, да си призная, обстоятелствата тъкмо сега не ми позволяват да сторя нещо повече.

— Господин Воуан — рече маронът, усмихвайки се приветливо, — ако не бяхте чужденец за нас и за нашите нрави бих се засегнал. Вие изглежда забравяте, че само преди час се изложихте на дулата на пищовите, за да защитите живота на един марон — един жалък, отритнат мулат от планините. Но не ви се сърдя. Вие не ме познавате…

— Прощавайте, капитан Кюбина. Уверявам ви…

— Да не говорим повече по тоя въпрос! Ценя английското ви сърце, още неразвратено от предразсъдъците за касти и цвят на кожата. Дано то си остане задълго чисто. Не зная дали ще се срещнем още веднъж, но помнете, че там горе, в сините планини — и ловецът показа към ясночервеното очертание на планинския хребет, който се открояваше точно над върховете на дърветата, — там горе живее един човек, цветнокож наистина, чието сърце е толкова искрено признателно, колкото би могло да бъде и сърцето на най-белия благородник И ако пожелаете да удостоите с посещението си тоя човек, под скромния му покрив ще намерите добър приятел и радушен прием.

— Благодаря — отвърна младият англичанин, развълнуван до сълзи от непринудената проява на приятелство от страна на марона. — Може би ще се възползувам от гостоприемната покана. Довиждане!

— На добър път! — рече мулатът и стисна мъжки подадената от Хърбърт ръка.

— Куокоу — обърна се капитан Кюбина, към своя лейтенант, — заведи тоя млад господар до шосето, което води за града. На добър час, г. Воуан. Всичко най-хубаво!

Не без съжаление младият англичанин се раздели с новия си приятел. Дълго време Хърбърт вървя подир Куокоу, без да престане да размишлява върху обстоятелствата, които го доведоха до това неочаквано запознанство.