Майн Рид
Ямайски марони (74)

Глава LXXIII
ПО СЛЕДИТЕ НА НОЩНИТЕ ПЪТНИЦИ

На Кюбина бяха достатъчни само няколко мига, за да открие дирята на отминалата двойка.

От мястото, където пътниците бяха напуснали полянката, почваше пътечка, водеща нагоре по склона към Дяволската канара. По нея минаваше добитъкът и тя рядко се използуваше от двукраки същества. Тя бе единственият път в тази посока. Освен това маронът прецени, че нито евреинът, нито спътницата му ще свият наслуки из гъстака, затова заключи, че те са уловили именно пътечката.

Момъкът тръгна по нея бързо и безшумно и скоро забеляза пред себе си мъжа и жената.

Лесът, през който вървяха, бе девствен и сянката на гигантските дървета улесняваше задачата на преследвача, без да има опасност, че ще го видят. Същевременно той бе в състояние да не ги изтървава от очи и вървеше толкова близо подир тях, че чуваше гласовете им.

В момента евреинът бе премного зает с мислите си, за да се сети да се пази от преследвачи, а мулатката изобщо нехаеше дали някой ги дебне или не. Ако все пак знаеше или само подозираше, че по стъпките им върви не друг, а маронът Кюбина, не ще и дума, тя щеше да бъде по-бдителна.

— Изглежда, че отиват към Дяволската канара — каза си капитанът на мароните, когато пътниците пред него почнаха да изкачват стръмнината. — Crambo! Много чудно! Какво смятат да правят там в тая късна доба? Или по никаква доба, бих казал. И кой е този „той“, който я праща да вика Джесурън? Занесла му кошница с храна? От това трябва да се заключи, че е някой беглец. Да оставиш леглото си посред нощ и да извървиш три мили през гората! Затова разправят, че чифликчията не спи много. И на него като на совата любим час е среднощният. Двамата кроят нещо на кустоса, защото това момиче е същински демон. По друго време никак не бих се тревожил за него. И той не е цвете за мирисане! Но точно сега ще ми помогне да спася Йолиния брат. Виж, за дъщерята бих отишъл и на края на света, само заради онова, което ми каза Йола. Кой знае, може пък сега аз да й услужа. Valga me Dios!^[1] Това пък какво е! Спряха!

Евреинът и мулатката, които се намираха на около сто ярда пред марона, спряха внезапно и почнаха да оглеждат пътеката.

Кюбина, прикрит в сянката на храстите, също се закова на място, за да ги изчака да продължат.

Пътниците не се бавиха и отново се разбързаха, ала в друго направление.

— Охо — почуди се преследвачът, — не към Дяволската канара, а към Дупката на призраците! Сега си спомням: тук пътеката се разклонява. Те хванаха пътеката, която отива за Дупката на призраците. Пак нищо не разбирам от държанието им. Caray! Че натам е Дупката на призраците. Нали моите момчета разправят, че напоследък чули оттам да излизат тайнствени звуци. А Куокоу е готов да се закълне, че е видял призрака на стария магьосник Чакра, застанал на ръба на скалите. Там отиват тия приятели! Това е така сигурно, както, че се наричам Кюбина!

С тези догадки маронът излезе от сянката, където се бе скрил, и тръгна по новата пътека.

На някакви си петстотин ярда от мястото на спирането предположенията на момъка се потвърдиха.

Пътниците, по чиито следи вървеше той, достигнаха до края на пропастта, която се спускаше към дупката на призраците, и там спряха.

Кюбина също спря и се притаи в черната сянка на храстите, както преди.

Едва залегна и до ушите му достигна остро изсвирване — не с уста, а с някакъв инструмент: свирка от тръстика или обикновена пищялка. Явно сигнал, даден от Джесурън или Синтия. Кюбина не можеше да определи кой от двамата свирна.

Сигналът не се повтори. Не последва отговор, защото оня сходен звук, който се дочу като далечно ехо от гората, бе само подражателният глас на присмехулника.

Кюбина, свикнал да различава нощните шумове на леса, не се подведе от лъжливата свирня. Цялото внимание на момъка се погълна от двамата странника, които все още стояха на ръба на скалата. Зад тях небето се светлееше и силуетите им се очертаваха съвършено ясно.

След около минута маронът ги видя как се размърдаха, после се изгубиха от погледа му — не изчезнаха във въздуха, а потънаха в пропастта, сякаш се отвори тайнствен капак и ги прие във вътрешността на бездната.

Видяното не смая много Кюбина. Той отгатна, че мъжът и жената слязоха в дупката. Учуди се все пак как се бяха спуснали.

Изненадата му бе краткотрайна. За няколко секунди той се озова на края на стената, точно там, където се скриха евреинът и мулатката. В плетеницата от клони и извити пълзящи растения, които покриваха повърхността на скалата, момъкът забеляза смътните очертания на стъпала. Дори под призрачната светлина на месеца той успя да различи как човешки ръце бяха спомогнали да се направи тази природна стълба.

Кюбина не се бави да я разучава. Един много по-интересен предмет погълна вниманието му. По облата повърхност на вира, осветена от луната, прилична на огледало в рамка от тъмен махагон, се движеше заострен продълговат предмет: ладия.

В средата на лодката се гърбеше една фигура. Човек или бродник?

Имаше вид на демон с човешко тяло: дълги маймунски ръце, гърбица, зъби, лъщящи на светлината на месеца като резците на акула, образ, нямащ нищо човешко за оня, който го зърва за пръв път.

Маронът обаче го бе виждал и преди. За него тези черти, макар и не близко познати, не бяха неизвестни. В лодката се намираше или духът на Чакра, или самият Чакра!