Майн Рид
Ямайски марони (125)

Глава CXXIV
СИРАЧЕ

Тържествените любовни клетви, които си разменяха двамата братовчеди, бяха прекъснати ненадейно. В нощната тишина и на същото място, където по-рано се бе извършило разбойническото нападение, прокънтяха зловещи звуци.

Пред погледа на Кейт и Хърбърт се разкриваше вече димящата грамада, която нявга беше господарският дом на Гостоприемната планина.

През храстите, които ограждаха пътеката, се виждаха да проблясват остатъци от червена светлина, потреперващи на места със слабо сияние. Докато братовчедите слизаха по склона, прокънтяваха от време на време трясъци от сгромолясващи се греди, повалени от унищожителния огън.

До ушите на двамата бе достигнал и шепот на човешки гласове, какъвто се чува от хора, увлечени в обикновен разговор или поне необхванати от възбуда, която да вещае завършек на онази сцена, която се разигра в плантацията.

Изневиделица относителното спокойствие бе рязко смутено, диалогът на влюбените бе пресечен, разнесоха се звуци от съвършено друго естество: викове на мъже, писъци на жени, изстрели и диви крясъци.

Изглежда цялата олелия идваше от мястото, което само преди няколко часа бе кънтяло от врявата на един хор със също така сатанински тонове.

Кюбина, който вървеше няколко крачки напред, мигновено свърна назад по пътеката и се спря пред влюбените с неспокоен вид.

— Какво ли означава това? — запита Хърбърт, проявяващ също признаци на тревога.

— Разбойниците, господин Воуан! Върнали са се, ако и да не мога да отгатна за какво. Те трябва да са. Познавам този по-дебел от останалите глас. Чувате ли го? То е викът на разбойника Адам. Crambo! Ще го накарам да замлъкне някой ден — не след дълго, може би още тая нощ! О, ето и друг един, още по-силен и див глас. Охо, и него го зная. Това е дяволският рев на Чакра!

— Но защо са се върнали? Те ограбиха всичко, което може да представлява интерес за тях. Какво ги е заставило да се върнат? Няма нищо…

— Има — извика Кюбина с отсечено движение, като че разрешението току-що се е натрапило в съзнанието му. — Там е Йола!

Капитанът на мароните се обърна кръгом, сякаш се готвеше да полети към сражението, чийто шум се бе засилил.

За миг Кюбина се поколеба, макар и не от страх да тръгне напред.

Не! Осени го друга мисъл, която стана причина за неговото двоумение и която той скоро изрази гласно.

— Господин Воуан — обърна се той умолително, — аз ви помогнах да спасите вашата любима. Сега моята е в опасност.

Младият англичанин не се нуждаеше от този призив. Той бе вече освободил ръката си от тази на братовчедка си и се готвеше за действие.

— О, Хърбърт — възкликна младото момиче е израз на силна възбуда, — много е опасно. Не трябва да отивате! О, не ме оставяйте!

Кюбина изглежда почна да съжалява за отправената покана.

— Навярно ще бъде по-добре да не идвате — рече той, без да влага язвителност в думите си. — Има опасност, която вие не бива да делите с мене. Животът ви сега принадлежи на другиго. Не се сетих за това, господин Воуан.

— В очите на този другиго, както и в собствените ми очи — отвърна момъкът, — животът ми не би имал стойност, ако трябва да се покажа страхливец. Храбри Кюбина, сега не мога да ви изоставя. Скъпа ми Кейт, Йола е в опасност, Йола, на която сме задължени и двамата. Ако не беше тя, аз не бих узнал, че ме обичате, и тогава ние двамата…

— Ах, Йола е в опасност! — прекъсна го братовчедка му, у която привързаността към прислужницата заглуши отчасти страха за любимия. — О, Хърбърт, вървете, щом настоявате, ала нека дойда и аз с вас. Ще умра, ако не се върнете. Да, ако смъртта ви споходи, нека тя не пощади и мене. Хърбърт, не ме оставяйте сама.

— Само за минутка, Кейт. Ще се върна скоро. Не се страхувайте. Щом правото е на наша страна, сърцатият Кюбина и аз ще сразим двайсетина от тези черни разбойници. Ще се върнем, преди да смогнете да преброите до сто. Тук! Скрийте се в тези храсти и ни чакайте да дойдем. Ще ви повикам. Зад това прикритие ще бъдете в безопасност. Ни дума, ни движение, докато не ме чуете да ви викам по име!

След тези наставления самоотверженият младеж нежно насочи братовчедка си към гъстака. Той я накара да се свие в едно засенчено скривалище, целуна я бързо по челото, сетне, разделяйки се припряно, последва Кюбина към сражението.

За няколко мига двамата другари дотърчаха до градинската стена, минаха през вратичката, която намериха отворена, прекосиха градината и се насочиха направо към мястото, откъдето им се стори, че бе дошла пукотевицата.

Доста странно — виковете на мъжете, писъците на жените, изстрелите и дивите крясъци стихнаха също така внезапно, както и бяха избухнали.

Като по даден знак всичко се умълча, сякаш земята се разтвори и погълна не само шумотевицата, а и ония, които я предизвикаха.

Без да обръщат внимание на промяната, Хърбърт и Кюбина продължиха, отминаха димящите останки на жилището и се озоваха на площадката пред него.

Там те спряха.

Догарящите греди лумваха на промеждутъци, но лунните лъчи бяха достатъчни, за да осветят една толкова многозначителна, колкото и потресна картина.

Недалече се намираше носилка, на която лежеше тялото на бял човек, открито наполовина, с бледност, характерна за смъртта. Близо до покойника се търкаляха още три мъртвешки трупа, само че те бяха на чернокожи.

Хърбърт лесно позна първия мъртвец. Беше го съпровождал през целия ден, тъй като беше отровеният му чичо.

Кюбина без труд различи другите трупове. Бяха момчета от дружината му, марони, оставени от Куокоу да пазят пленниците.

А пленниците? Къде бяха те? Избягали?

На Кюбина не бе необходимо много време, за да намери отговор на загадката. За опитното око на човек, който често бе връзвал бегълци, не бе мъчно да разчете оставените следи.

Купчинка въжета и пръти издаде приспособленията, с Които Куокоу бе завързал пленниците. Сега и въжета, и пръти се търкаляха захвърлени на утъпканата земя.

Ловците на негри бяха избягали. Грабителите бяха дошли да ги освободят.

Твърде облекчени от това предположение, което скоро се превърна в убеждение, Хърбърт и Кюбина се приготвиха да се върнат на мястото, където бяха оставили младата креолка, смятайки, че тя ги очаква там.

Те обаче не бяха взели предвид обстоятелството, че любовта придава смелост и безстрашие.

Когато се обърнаха към тъмния планински склон, видяха женска фигура, прилична на силфида в бяла премяна, да се плъзга между дърветата и да се спуска към градинската стена. Тя се замярка над нея, като се показваше и се скриваше, сякаш беше снежнобяла чайка, която се носи над морските вълни.

Двамата младежи познаха женската фигура с развяващата се въздушнобяла дреха.

Любовта не бе в състояние да понася дълго време неизвестността. Девойката бе изоставила скривалището си, за да сподели опасността с оногова, когото обожаваше.

Преди някой от двамата приятели да успее да се намеси, за да предотврати бедата, Кейт мина през вратичката — един път, по-добре познат на нея, отколкото на тях, — прекоси градината и стигна до полянката, където бяха застанали.

Девойката нададе радостен възклик, когато видя, че любимият и е невредим.

Бърз като ехо, от устните й се изтръгна втори вик — но със съвършено различен отглас. Това бе вопъл на най-болезнена горест — стон на същество, което ненадейно узнава, че е сираче. Кейтиният поглед се бе отправил към трупа на баща й.