Майн Рид
Ямайски марони (47)

Глава XLVI
СМИДЖИ ЗАТРУДНЕН ОТ БОТУШИТЕ СИ

Колкото и да беше бързо свличането и черна пропастта, в която пропадна, ловецът не се уби. Дори не се нарани тежко, защото „праханта“, през която се повлече, макар и не достатъчно здрава, за да го задържи, оказа известна съпротива на скоростта на падането и той достигна до дъното постепенно.

Въпреки че не беше нито убит, нито зашеметен, той остана известно време напълно лишен от чувства, сякаш бе мъртъв или в несвяст. Изненадата му отне не само способността да говори, но и да мисли и той стоя доста време неподвижен като човечето на старинен часовник, което, след като е ударило камбанката, се е прибрало отново в къщичката си.

Сетне независимо от ужасната уплаха той почувствува, че не е тежко контузен и съзнанието му почна да се възвръща. Сега той се опита да освободи краката си, защото при пропадането те се бяха подгънали донякъде, както ги свиват при сядане терзиите.

След известно усилие контето успя да измъкне краката си и като забеляза, че отгоре идва светлина, насочи поглед в тази посока.

Нужно му беше известно време, за да определи точното естество на мястото, където се намираше, понеже гъст облак прах се носеше наоколо му. Той не само пречеше на ловеца да вижда, но и беше проникнал в устата и ноздрите му и го караше да киха силно.

Пепелта обаче постепенно се разнесе и Смиджи смогна да определи местоположението си.

Над главата му се виждаше светло кръгло петно, което той знаеше, че е небето, а наоколо му се Издигаше тъмнокафява стена, висока няколко фута над прострените му нагоре ръце. Той схвана, че се намира в кухината на един огромен прав цилиндър с грапава гнила повърхност.

Колкото усещанията на франта се избистряха — а едновременно и атмосферата се изясняваше, — толкова по-определено той разбираше нещастието, което го бе сполетяло. В началото той не го погледна в светлината на нещастие, поне не го счете за много тежка беда. Искаше му се по-скоро да се изсмее на необикновеното приключение.

Чак когато реши да се покатери нагоре, за да излезе, и се опита да го стори, той разбра трудността, която дотогава не бе подозирал и която го изпълни с тревога.

Вторият опит да се измъкне се оказа толкова безуспешен, колкото и първият. Третият има същия изход. Четвъртият не беше по-щастлив. Петият не даде резултат и след шестия Смиджи се отпусна на гнилите отпадъци със свито от отчаяние сърце.

Той можеше да възкликне:

„Facilis descensus Averni, sel revocare gradum“.^[1]

Духът му бе обхванат от неописуем ужас. Той така го притисна, че отне способността му да разсъждава.

Когато си възвърна тази способност, франтът се увери още повече в безизходността на своето положение. Колкото повече си блъскаше главата, толкова по-силно му се натрапваше мисълта за опасността, в която го хвърли прибързаният му скок.

Бедата не беше малка — никакво забавно приключение: отдавна тя загуби този си приятен изглед. Дебнеше го не нещастие, а открита опасност: опасност за живота му!

Да, съвсем сигурно — животът му беше в опасност. Франтът не закъсня да стигне до това убеждение. Веригата от индуктивни съждения, която доведе до подобен извод, беше поразително ясна. Ако ловецът не съумееше сам да се измъкне от клопката, в която чрез своя съдбоносен скок се вкара сам, кой можеше да го спаси?

Да се възлагат надежди на Куоши беше неоснователно. Негърчето остана надире му и щом не се отзова на виковете му, или спеше, или си беше отишло. Но дори и да беше будно, и още в бивака, каква вероятност имаше то да намери господаря си?

Можеше ли момчето да проследи дирите му до дървото? Едва ли Куоши щеше да успее. Смиджи си спомни, че по-голямата част от местността, през която мина, беше покрита с диво гигантско просо, в което нито стъпките, нито колената оставяха някакви следи. Жилавите стебла на тревата се изправяха веднага, щом човек отминеше, и запазваха твърде малко доказателства, че някой е вървял. Навярно подобни дири биха били достатъчни за един опитен ловец, но щяха ли да помогнат на гламавото негърче, просто конярче в плантацията! А ако Куоши не успееше да открие следите му, каква вероятност имаше, че той ще намери ловеца. Никаква — или едно на хиляда само!

Ала кой друг можеше да открие контето, ако не негърчето? Кой друг? Кой би минал по тези места?

Ни жива душа! Дървото, което бе погълнало човека, се намираше в един див участък сред самотна гора, Смиджи не бе срещнал ни път, ни пътека наоколо. Той можеше да остане в тъмницата си с месеци, без човешко същество да се приближи до дънера, а само една седмица стигаше, за да престане да живее клетникът. Да, за седмица, даже за по-малко той щеше да умре от глад. Мисълта беше смразяваща. Тя така го зашемети, че той се отпусна вцепенен от отчаяние.

Все пак не е естествено за един жив човек да се отдава на безпределно униние, преди да е направил някакво крайно усилие. Инстинктът за самозапазване, присъщ на най-низшите животни, е в състояние да стресне и най-немощния човешки дух. Духът на Монтагю Смиджи не беше измежду най-силните и контето клюмна още при първото сътресение, но след време настъпи реакция, която го подтикна да се опита отново да спаси живота си.

Още веднъж той се изправи на нозе и се помъчи да се изкатери по стените, които го обкръжаваха. И сега опитът завърши както преди с поражение.

При последното усилие обаче франтът откри, че неговите опити са значително затруднени от редица impedimenta — обременителни предмети: тесните панталони от еленова кожа, които, овлажнени от потта, бяха полепнали плътно към краката, ботушите и преди всичко щрайфелките, които притегляха панталоните към чизмите.

Начаса съобрази, че трябва да се освободи от тези пречки, и изпълнението на взетото решение му се стори твърде леко.

Но когато ловецът се помъчи да отстрани досадните предмети, оказа се, че всичко е много трудно.

В тясната дупка, в която се намираше, той не можеше да се наведе, за да достигне до щрайфелките и да ги откопчи, а докато те не се освободяха, немислимо бе да се извадят ботушите. Той можеше да клекне и да приседне като терзиите с кръстосани крака, както беше го направил при пропадането си, но в това положение кожените каишки се опъваха толкова, че ставаше невъзможно откопчаването им. Нежните пръсти на контето не бяха пригодени за подобно усилие.

„Неволята учи човека.“ Народната мъдрост се оказа вярна и в Смиджевия случай, защото точно сега му хрумна, вместо да откачва щрайфелките на панталоните, да освободи презрамките и да изуе начаса панталоните и ботушите.

Когато се изправи, той бе осенен от една по-щастлива мисъл: да изреже кожените си панталони точно над колената и така да се освободи наведнъж от ботуши, щрайфелки и копчетата на панталона.

Франтът бе оставил ловния си нож до манерката с ракия, където бе закусвал. За щастие той носеше в джоба на жилетката си малко ножче, което беше още по-подходящо за целта. Той го извади и изпълни решението си.

Той лесно преряза панталоните точно над колената, сетне, натискайки последователно с пръстите на краката в тока на ботушите, той измъкна едновременно чизмите, отрязаните крачоли и каишките. Господин Смиджи остана по чорапи.

Той не стоя дълго време в бездействие. Опасността го тласна да прояви силите си и той се опита наново да изкачи стените на дървото затвор.

Уви, след много усилия и неколкократни несполучливи катерения той стигна до ужасяващото заключение, че е невъзможно да се спаси.

Той се изкачваше на около четири фута от отвора, където откритата повърхност, изложена дълго време на атмосферните влияния, се беше изгладила и не бе възможно човек да се закрепи. При всяко усилие да се задържи за гнилото дърво затворникът губеше равновесие и се сгромолясваше на дъното.

Всяко свличане зашеметяваше ловеца и го оставяше без дъх. Той падаше от твърде високо, от десет-дванайсет фута, и ако отдолу не беше меката гнила дървесина, която умъртвяваше ударите при всяко сгромолясване, едно-единствено падане щеше да бъде достатъчно, за да го осакати за цял живот.

Още веднъж г. Смиджи изпадна в униние. Още веднъж отчаянието го потисна.