Майн Рид
Ямайски марони (38)

Глава XXXVII
ЕДИН ЯМАЙСКИ МИРОВИ СЪДИЯ

Знатният господин Джесурън раздаваше правосъдие на верандата на своето разнебитено жилище, където вече го видяхме да присъствува на едно по-различно зрелище. Сега той бе седнал пред покрита със зелена чоха масичка, върху която беше поставена златна кутия за емфие, мастилница, пера и няколко листа хартия. На масата бяха сложени и една-две книги, едната от които беше, както се виждаше от надписа на корицата, „Ямайският сборник от закони“. Тя беше подвързана с черна кожа, цвят — достатъчно символичен за главната материя, която се разглеждаше, защото повечето от четири пети от законите и правилниците, които съдържаше, се отнасяха до чернокожи същества.

Съдията беше облечен официално, както налагаше случаят; той бе сложил най-хубавия си син сюртук с позлатени копчета, бежови плътно прилягащи панталони и високи ботуши. Бялата боброва шапка бе поставена встрани на масата, тъй като светостта на правораздаването повеляваше съдиите да заседават гологлави. При съдията Джесурън това задължение се свеждаше единствено до снемане на шапката. Бялото памучно кепе продължаваше да покрива черепа му, понеже правораздаването в Ямайка не беше чак толкова строго, че да изисква непременно и то да се свали. С добре нагласени очила на носа, с тясно лице, надуто и важно, знатният господин Джесурън, седнал зад зелената маса, се готвеше да открие заседанието.

Той заседаваше сам, но в случая се водеше само предварително следствие. За да може да се съди един бял престъпник въз основа на тежкото обвинение, под което бе подведен Хърбърт Воуан, се изискваше пълен състав: най-малко трима съдии, и то единият от тях да бъде кустос.

Джесурън имаше само власт да нареди обвиняемият да бъде предварително задържан, докато се образува и разгледа наказателното дело.

Хърбърт бе изправен пред съдийската маса, а стражата — околийският началник и един-двама от доброволния отряд — застана отдире му. Вдясно се яви Рейвънър и зад него двамата испански ловци на хора, но сега без своите неразделни кучета.

Куокоу оставиха на двора без охрана, защото против него всъщност нямаше никакво обвинение.

На съдебното заседание присъствуваше и един друг зрител — дъщерята на съдията. Като при всички важни случаи, прелестната Джудит и сега вземаше участие, но този път не така явно. Тя бе седнала на един прозорец, който гледаше към верандата. Красивото й лице оставаше полузакрито зад мрежестата плетка на завесите. Избраното положение й позволяваше да наблюдава какво става, без тя самата да се излага на погледите на другите. Все пак ликът и не се закриваше и бялото й блестящо чело и тъмните искрящи очи, които пламтяха през прозрачния муселин, изглеждаха още по-примамливи. Държането на еврейката показваше, че тя не възнамерява да остане незабелязана. В отряда, който придружаваше околийския началник, имаше няколко момъка с приятна външност — галантни кавалери, забрани наслуки по пътя и жадни за зрелища. От момента, в който те влязоха в двора, хубавата стопанка на господарския дом беше почти непрекъснато на прозореца.

Но едва когато всички се събраха в галерията, тя седна зад завесата и заразглежда изпитателно момците. Това развлечение не бе траяло дълго, когато по лицето й се изписа промяна. Първоначално очите й се местеха от образ на образ с израз на предизвикателна подигравателност, какъвто еврейката умееше добре да влага в погледа си. Изведнъж обаче той се закова в една точка и високомерната усмивка постепенно отстъпи място на съсредоточеност. Ако се проследеше посоката на очите, можеше да се установи, че погледът на съдийската дъщеря се бе устремил в „задържания под стража“.

Какво означаваше нейният взор? Симпатия към обвиняемия?

Джудит знаеше за какво съдят момъка. Рейвънър беше докладвал на баща й за случилото се и тя беше чула разказа на управителя. Нима благородно състрадание към изпадналия в беда младеж вълнуваш в тоя час гърдите на красавицата и точа съчувствие предизвика внезапната промяна в израза на лицето? Едва ли нейната душа беше способна за подобно чувство!

Положително все пак беше, че тя се ръководеше от някакви изключителни подбуди; по време на съдебното заседание тя престана да наднича скритом зад завесата, а дръпна настрани пердето и впери настойчиво поглед в чужденеца, без да се интересува какво впечатление ще направи с поведението си. Баща й, който седеше с гръб към нея, не виждаше нищо, ала другите не можеха да не забележат държанието й; Рейвънър изпита изглежда неприятно чувство.

Младият англичанин, макар и малко разположен да се спира в момента на каквото и да е, несвързано пряко със собственото му объркано положение, не можеше да не обърне внимание на чаровния образ, който се изпречи пред взора му, нито да не забележи съсредоточеността, с която го гледаха моминските очи.

Нима старецът, пред когото го бяха изправили да го съдят, беше баща на прелестното създание на прозореца? Такъв беше ходът на Хърбъртовите мисли, когато въпросително гледаше двата лика. Ако двамата бяха действително баща и дъщеря, враждебният вид на бащата беше в изненадващо противоречие с нежните, приветливи погледи, които дъщерята отправяше към момъка. Младият англичанин не можа да се въздържи да не направи тази съпоставка.

Управителят надълго описа пред съда случилото се и формулира обвинението си. Когато той свърши, дадоха думата на подсъдимия.

— Млади шовеше — обърна се съдията, — шухте какво говори тоя жвидетел против ваш? Какво ще кажете за жвое оправдание? И най-напред как ви е името?

— Хърбърт Воуан.

Джесурън нагласи очилата си и изгледа обвиняемия изненадано. Присъствуващите — флегматичният околийски началник и всички останали — трепнаха, поразтревожени. Куокоу, чиято исполинска снага стърчеше над оградата в дъното, възкликна гласно от задоволство, когато чу името на младия човек, което той не знаеше досега — едно всемогъщо име в целия окръг, защото го носеше и властният кустос.

Имаше едно лице, у което името предизвика сякаш не само чиста изненада. В тъмните очи на еврейката заиграха гневни пламъци, когато тя чу то да се произнася, и погледът на симпатия угасна начаса. Явно — самото име й беше ненавистно.

— Хърбърт Вожан? — повтори съдията. — Да не би да ще роднина на гошподин Вожан от Гощоприемната планина?

— Негов племенник — последва кратък отговор.

— Ах, негов племенник! Гощподи! Ищина ли?

Съобщението произведе очевидно неочакван смут в духа на евреина. От малкото, което беше известно за тайната му омраза към съседа му от Гостоприемната планина, Рейвънър знаеше нещо повечко за тая вражда, — можеше да се очаква, че разкриването на родство между подсъдимия и кустоса ще изпълни с луда радост сърцето на Джесурън. Да съди един близък сродник на Лофтъс Воуан, и то за такова тежко престъпление, беше гордост за търговеца на роби, който бе получавал неведнъж оскърбления от страна на високомерния господар на Гостоприемната планина. Какъв чудесен реванш!

Държането на съдията, когато научи кой стои пред него, показваше със сигурност, че такива мисли минават през главата му. Евреинът потри костеливите си ръце, смръкна емфие от табакерата, усмихна се радостно зад очилата, които оправи още веднъж на острата гърбица на носа, и сетне остана известно време усмихнат, но безмълвен и замислен, като че обсъждаше как да постъпи.

После той вдигна очи и отново разгледа обвиняемия.

— Гошподи! Никога не съм шувал, ше г. Вожан има племенник! От Англия ли ще, млади шовеше? Има ли шишо ви други племенници в Англия?

— Не, доколкото зная — отговори Хърбърт откровено. — Мисля, че аз съм единственият му подобен сродник, в Англия поне.

Отговорът разкри един важен факт: младият човек не беше много добре запознат със семейните работи на своя колониален сродник. Лукавият евреин не пропусна да забележи тази непълнота в познанията на племенника.

— Откога ще в Жамайка? — запита съдията, сякаш се мъчеше да се добере до обяснението на някакъв въпрос, който го затруднява.

— От една нощ и част от два дни — всичко на всичко около шестнайсет часа — отвърна англичанинът старателно и точно.

— Гошподи — възкликна отново Джесурън, — само шежнайсет шаса? Шудно ми е, ше не ще у шишо си. Бяхте ли там?

— Да — рече Хърбърт нехайно.

— Дойдохте да живеете в Гощоприемната планина, предполагам?

Момъкът не отговори на запитването.

— Там шиахте миналата нощ, предполагам? Прощавайте, млади шовеще, ше ви пощавям въпроса, но като съдия…

— Ще ви кажа, ваша милост — съгласи се подсъдимият, влагайки подчертана ирония в обръщението. — Там не спах миналата нощ.

— Къде шпахте?

— В гората — заяви обвиняемият.

— Мойзей! — удиви се съдията евреин и вдигна очила та си, за да изрази учудване. — В гората, кажвате!

— Да, в гората — потвърди момъкът. — Под едно дърво, и то много добре спах, струва ми се — добави шеговито той.

— И шишо ви не жнае това?

— Предполагам, че чичо ми нищо не знае и че малко се интересува от това — отвърна Хърбърт с безгрижно безразличие.

Нескриваната горчивина на последните думи и тонът, с който те бяха казани, не избягнаха от острата наблюдателност на Джесурън. В ума му бе изникнало едно подозрение, че има нещо нередно във връзката между племенника и чичото. Отговорите на момъка и естеството на работите на неговия чичо позволиха на евреина да отгатне истината. В неговите хлътнали очи светна тайна радост, когато чу последните слова на младия англичанин. Изведнъж той прекъсна разпита на подсъдимия и направи знак на Рейвънър и на околийския началник. Когато служебните лица се приближиха, тримата почнаха да си шушукат тихо, без Хърбърт или другите присъствуващи да могат да доловят за какво разговарят те. Резултатът от съвещанието, беше обаче толкова приятен, колкото и неочакван за обвиняемия. Когато Джесурън отново отправи думата към подсъдимия, настъпи поразителна промяна в обноските на евреина: вместо суровия съдия заговори един хрисим, усмихнат и едва ли не раболепен човек, с вида на приятелски настроен покровител.

— Гошподин Вожан — стана той и подаде дружелюбно ръка на младежа, — прощавайте за грубите обношки от щрана на тия хора. Голямо прещъпление е у наш да се подпомага на един ижбягал роб да се укрие. Но понеже току-шо ще прищигнали, не може да се ошаква, ше ще жнаете нашите закони, затова законът е мек при първо нарушение. Ожвен това в тоя жлушай беглецът, който е един от моите роби, не се е укрил. Той е в ръцете на мароните и шкоро ще бъде върнат. Наказанието, което ви налагам — и аж нащоявам то да се ижпълни, — е да заповядате на обед ж мене. Мижля, ше това наказание е доштатъшно. Гошподин Рейвънър — добави съдията, обръщайки се към управителя си и сочейки същевременно Куокоу, — отведете тоя приятел и го нагощете добре. — А сега, гошподин Вожан, моля заповядайте в къщи и пожволете ми да ви предщавя дъщеря ми Жудит.

Би било противно на всяка човешка природа, ако Хърбърт Воуан не би се почувствувал щастлив от благоприятния обрат, който взеха работите му. Задоволството навярно се подсилваше, и от мисълта за предстоящото запознанство. Защото никой мъж, колкото и студен да е по природа, не би могъл да гледа милите очи, които толкова време го бяха прострелвали от прозореца, без да изпита желание да срещне по-отблизо хубавицата.

Сърдитият поглед у Джудит беше изчезнал. Той отдавна се беше изгубил, много преди да приключи съдебното заседание. Когато младият англичанин, отзовавайки се на поканата на доскорошния си съдник, премина през верандата, прелестният образ се оттегли от прозореца и сладка, пленителна усмивка заля лицето на красавицата.