Майн Рид
Ямайски марони (52)

Глава LI
ХЪРБЪРТ ВОУАН В ЩАСТЛИВАТА ДОЛИНА

Колкото и неподходящо да считаха съседите на Джейкъб Джесурън названието на стопанството му, Хърбърт Воуан нямаше основание да смята името „Щастливата долина“ за несполучливо. От момента, в който той зае книговодителската длъжност, за него последваха не задължения, а удоволствия. Новият му живот не бе погълнат от труд и представляваше непрекъснат низ от приятно прекарани часове. Вместо да води книги или да надзирава роби, накратко казано, да върши нещо полезно, той посвещаваше по-голямата част от времето си на излети, чието единствено предназначение беше да доставят отмора или развлечение. Разходки до града заедно с Джесурън, който го представи на своите търговски познати; посещения на съседните чифлици и плантации заедно с красивата Джудит, която го въведе в своя кръг от близки; риболовни излети по реките и гощавки на открито из горите — съставляваха програмата на неговите занимания.

Дадоха му кон за езда, кучета и снаряжение за лов и изобщо всичко, което се изискваше, за да му се обезпечи съществуването на благороден безделник. Предплатиха му заплатата за половин година, без да беше я поискал. Така по деликатен начин му набавиха средства, с които да попълни гардероба си с подходящи за всеки случай дрехи.

Не ще и дума, че на бедния пътник от трюма потръгна. Благодарение на щедростта на своя неочакван благодетел той почна да играе в Еврейския чифлик „роля“, не различаваща се от тая на лондонския франт, който се подвизаваше по същото време в Гостоприемната планина.

И понеже нямаше голяма разлика в общественото положение на средите, в които се движеха и двамата, не беше изключено те да се срещнат отново, но на по-равна нога отпреди.

Справедливостта налага да се признае, че Хърбърт Воуан посрещаше своя празен разкошен живот повече с изненада, отколкото с благодарност. Щедрото великодушие на евреина криеше нещо тайнствено, което твърде озадачаваше момъка. Как следваше да си обясни той подобно мило гостоприемство?

Дни наред, откак Хърбърт Воуан направи Щастливата долина свой дом, нещата се движеха достатъчно гладко за повърхностния наблюдател. Леките дрязги, които прозираха от време на време, се изглаждаха успешно и младият англичанин, неподозиращ никакви зли помисли, макар и в недоумение от оказваното гостоприемство, не виждаше нищо необикновено в обстоятелствата, които го обкръжаваха. Ако беше по-малко тачен гост на своя израилтянски домакин, той навярно би бил по-проницателен и придирчив. Но една арабска пословица гласи, че не е човешко да се хули конят, който ни е спасил от беда и опасност. А източният човек не се различава от западния си събрат. Благородното сърце на момъка беше твърде човешко, за да одумва моста, през който той бе преминал, за да се спаси от брега на отчаянието, където съдбата го бе изхвърлила.

И да изпитваше някакви съмнения относно почтеността на своя покровител, младият англичанин ги пазеше грижливо за себе си, без да възнамерява да се откаже от своята самостоятелност и достойнство, когато види по-нататъшния облик на някак си необяснимата любезност, на която той бе предмет.

Не само евреинът домакин беше внимателен към своя гост. Неговата дъщеря, както Хърбърт забеляза отдавна, проявяваше същата ласкавост, и то с много повече миловидност. Действително между другите промени, които настъпиха в Щастливата долина, и духът на прелестната Джудит се преобрази поразително. Макар от време на време нейният надменен и властен характер да се проявяваше, сега най-често тя изпадаше в сантиментално настроение, което неведнъж се превръщаше в униние. Понякога се случваше да пламне в нея старата ненавист. Тогава извивката на ноздрите се свиваше от презрение и тъмните израилтянски очи искряха със зловещ блясък.

За щастие тези загрозяващи изблици, подобни на торнадото от родния й край, бяха редки, защото пред нея рядко се произнасяше името, което ги предизвикваше: Кейт Воуан.

Омразата на Джесуръновата дъщеря към младата креолка се беше породила от съперничество. И двете се славеха като красавици. Безделните ергени от града ги съпоставяха често и спореха на коя от двете се пада първенството. Тези сравнения и препирни достигаха до ушите на еврейката и за нейно огорчение не винаги решенията бяха в нейна полза. Оттам произлизаше и озлобението й.

Досега Джудит изпитваше само завист и като отмяташе назад глава с леко присвити ноздри, отминаваше неприятната тема. Напоследък обаче едно чувство, по-силно от завистта, почна да се проявява и споменеше ли се — колкото и случайно и непреднамерено да се случеше — името на Кейт Воуан, очите на еврейката светваха от пламъка на ревността, устните й потрепваха, сякаш мълвяха клетви, и девойката, която само преди миг наподобяваше същински ангел, добиваше изведнъж сатанински вид.

Би могло да се предполага, че присъствието на братовчеда на Кейт ще укроти тези необуздани пориви. Ала то, напротив, ги разгаряше, защото Джесуръновата дъщеря се отдаваше на подобни пристъпи именно пред Хърбърт, и когато той изтървеше някоя блага дума за братовчедка си — да бъдем справедливи, той никога не се изразяваше неблагоприятно за нея, — прекрасната еврейка не издаваше своята горест, само със знаци, а се нахвърляше с язвителни нападки. Тогава до момъка стигаха странни разкрития. От тях той узна за първи път, че Кейт Воуан, неговата чаровна братовчедка, е дъщеря на квартеронка робиня.

По същия начин той можа да си разтълкува двойното име на „малката Куошеба“, което креолката не беше в състояние да си обясни сама, и разбра оплакването, което тя чистосърдечно беше направила, че се чувствува откъсната и без приятелки.

Хърбърт не обръщаше голямо внимание на злословията, но избягваше да отрича или да противоречи. Напълно незапознат с миналото на своята братовчедка, той не можеше да каже и дума в нейна защита, за да отрече фактите или да отблъсне лъжливите подмятания. Той почти не се осмеляваше да я брани, защото — да признаем истината — властният темперамент на еврейката бе спечелил вече известно надмощие над него.

Джудит се мръщеше само когато за Кейт се изказваха благосклонно и главно когато това вършеше Хърбърт Воуан. Иначе лицето на еврейката беше винаги озарено от медена, изкусителна усмивка.

Държането на Джудит можеше да се обясни лесно: тя беше влюбена в Хърбърт Воуан.

Евреинът Джесурън почна една игра, в която използува дъщеря си за примамка. В случай на сполука наградата трябваше да бъде младият англичанин. Какъвто и да беше подтикът, дивечът изглеждаше труден за улавяне и опасен за примамката. Каква облага следваше да се очаква, ако търговецът на роби спечелеше? Какво имаше той предвид, за да кара рожбата си да покорява Хърбъртовото сърце?

Загадка забулваше крайната цел. Но при неуспех можеше да загуби и примамката. В играта се криеше и опасност. Колкото и да беше хитър, Джейкъб Джесурън едва ли предвиди опасността. Заслепен от обичайната хладина и опитност на дъщеря си, той смело почна играта.

Не по-малко нехайна за последиците се показа и Джудит. Тя нямаше точна представа какви са намеренията на баща и: тих тя ги узна много по-късно, едва когато собствените й подбуди станаха толкова силни, че продължи играта за своя лична сметка.

В началото тя се ръководеше от суета и кокетство, към които се прибави и основателно възхищение Към тези подбуди се прибави и желанието да подразни Кейт Воуан, защото еврейката предугади веднага възможно съперничество. Тя знаеше, че разговорът между братовчедите е бил съвсем кратък, и все пак подозираше, че се е случило нещо; издайническа беше и панделката, която Хърбърт продължаваше да цени и чието значение Джудит напразно се мъчеше да отгатне.

Нейните съмнения не се разсеяха, както би могло да се предполага, щом гостът престана да се интересува от своята сродница. Напротив, те се разпалиха още повече, когато влечението на еврейката към младия англичанин се засили, защото сега тя не беше в състояние да си представи как някоя девойка — Кейт Воуан или друга — би могла да срещне мъжа, който плени сърцето й, без да бъде очарована от него.

Той я омая не постепенно, а внезапно и шеметно; любовта й се превърна в дива страст, каквато може да изпита тигрица към своя жълт другар.

Не мина и седмица, откак Хърбърт Воуан се настани под покрива на еврейския дом, и неговата господарка се влюби — до полуда, до крайния предел на ревността.

Момъкът беше по това време неспособен да анализира собствените си чувства и още по-трудно би могъл да ги схване един външен наблюдател.

Няколко подробности все пак ще спомогнат те да бъдат разбрани.

По време на краткия разговор със своята братовчедка Хърбърт Воуан погледна за пръв път в живота си девойка с очите на влюбен. Синеоката хубавица от родното му село, красивата прислужница от странноприемницата, миловидната хористка от църквата и други момчешки приумици бяха поизбледнели след двумесечно откъсване и мигновено потънаха в праха на забравата при срещата с неземното видение. Той се изправи срещу жена, достойна за чувства му, жена, способна да пробуди най-възвишените устреми в душата му. Той го усети интуитивно и от пръв поглед, а нейните топли слова на трогателна раздяла го омагьосаха. На тях се дължеше пламенността, с която й предложи крепка десница и вярно сърце; те го накараха да се откаже рицарски от кесията и да предпочете панделката.

Той нямаше основание да смята, че Кейт отговаря на любовта му. Хърбърт си даваше сметка, че милите думи, които тя му отправи по време на мимолетния тревожен разговор, и златото; което му предложи, отразяват порива на състрадателното и сърце и представляват по-скоро отрицание на любовта, вместо да издават нейното съществование. Панделката, която той с радост взе като любовен залог, имаше само стойност на приятелски спомен с не по-голяма цена от кесията, която тя бе украсявала, или златното съдържание, съхранявано в самата кесия.

Макар и да чувствуваше, че няма право върху своята братовчедка отвъд границите на родствените връзки, макар и тя да не каза дума, за да му даде да разбере, че изпитва към него нещо повече, у Хърбърт — твърде странно — грейна надежда, че някой ден една по-нежна връзка ще сближи сърцата им.

На какво се дължеше този сладостен копнеж? Момъкът не беше способен да обясни причината, тъй като в Кейтините слова не се криеше опора, на която да изгради той своите блянове. Може би обноските й? В тях като че се криеше нещичко. Колкото и плахо изразен, Хърбърт предугади един трепет, който се отпечати в паметта му. Той подхрани и мечтите му.

Но свидният спомен не ободрява дълго младежкото сърце. Той беше твърде крехък, за да издържи изпитанията на времето. Ден след ден до момъка достигаха слухове за веселите пиршества в Гостоприемната планина. Нарочно му разказваха за задоволството на братовчедката му Кейт от обществото на новия й обожател Смиджи,

От коварните вести бавно и болезнено гаснеше слабата надежда, която бе покълнала в Хърбъртовата душа.

Обстоятелствата, с които случайността сега обкръжи госта, можеха да направят неговите съжаления по-малко мъчителни. Макар братовчедка му да нехаеше за него, той нямаше основание да се счита за изоставен. До него почти непрекъснато се въртеше друга красавица с рядък чар, която го обсаждаше със своите омайни усмивки.

Ако тези усмивки се бяха насочили към него само един ден по-рано, преди ликът на Кейт Воуан да се отпечати в сърцето му, той навярно щеше да се поддаде по-лесно на тяхната съблазън. А, от друга страна, ако подозираше как неговият образ е завладял сърцето на Кейт, той би се съпротивявал положително по-мъжки на примамките на сирената, която го изкушаваше.

Ала сърцата на влюбените не са стъклени предмети и при все че понякога приличат на огледала, които отразяват едни и същи образи, много често под влиянието на неблагоприятни условия огледалата се обръщат гърбом едно към друго и насочват отразените образи навътре към глъбините на сърцето.

В подобна безизходица се бе озовало и Хърбъртовото сърце. И няма нищо чудно, че не беше леко да се анализира то.

Но и Кейт не остана в неведение за външните събития. Новините достигаха до нея чрез прислужницата й Йола. От нея тя узна, че Хърбърт се намира наблизо и че е щастлив. Вместо да я зарадва, вестта я наскърби, защото девойката дочу, че братовчед й е прещастлив. Странно, че подобно известие можеше да бъде повод за печал!

В състояние твърде близко до Хърбъртовото беше и сърцето на братовчедка му, макар че нейното можеше да се анализира по-лесно. То чисто и просто изгаряше от пламъка на първата девическа любов. Пред него се бяха вестили едновременно два лика, и двата в разцвета на своята младежка мъжественост, единият — знатен благородник, другият — клет скитник.

Първият имаше преимуществото, че го бяха представили по-рано, а вторият даже не бе удостоен с подобна чест. Ала не винаги печели по-облагодетелствуваният. Не всякога, който пръв потегли в едно надбягване, пръв и завършва. Сърцето на младата креолка разгъна своята девствена първа страница, но на нея се отбеляза не образът на оня, който се яви по-рано.

Не е необходимо да се описват в подробности тревогите, които последваха: надежди и страхове, тъмни съмнения денем и нощем, измамни блянове и мечти. Няма човек, който да не ги е изживял при първата любов; малцина не са изпитали това пъстро редуване на вълнения.

Що се отнася до знатния Смиджи, той не беше винаги на един ум. И него го смущаваха редуващи се надежди и страхове. Първите все пак преобладаваха, и най-често той чувствуваше в душата си гордата увереност на покорител. Често франтът повтаряше победоносно пред прислужника си Томс малко самохвалното послание на Цезар: „Veni, vidi, vici!“ „Дойдох, видях, победих!“.