Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2008)
Корекция
Kazak_koka (2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. — Добавяне

Глава XXVII
КРЪЩЕНИЕ С ОГЪН

Беше около дванайсет часа по обед. Джесурън и дъщеря му току-що бяха излезли на верандата и бяха седнали до парапета, от който се виждаше долу в двора. Лицата им издаваха известна напрегнатост, сякаш щяха да присъствуват на някакво събитие с по-особено значение.

Домашните прислужнички и другите слуги, които се тълпяха с любопитни погледи зад тях, показваха, че предстои да се разиграе някакво интересно зрелище.

В двора, недалече от основата на стълбището, бе поставен железен мангал с разгорени въглища. Около него се суетяха трима-четирима мъже, негри и мулати, със зловещ вид. Единият от тях се наведе над мангала и обърна в жарта един предмет, приличен на поялник или някакъв друг калайджийски инструмент. Но както зрителите знаеха добре, сечивото имаше съвсем друго предназначение. Ония, които го виждаха, познаваха страхотното желязо за жигосване, защото е изключение на белите хора и новопристигналите африканци те всички бяха изпитали как то, разливащо огън, гори месата им. Новите роби също бяха научили какво им се готви и в очите на повечето от тях се четеше мълчалив ужас. Между тях имаше и няколко коромантийци, които се държаха с нескривано безгрижие; те разговаряха шумно и от време на време се кискаха, като че очакваха да започне някаква весела игра. Тези смели синове на Етиопия, чиито черни кожи носеха следи от зараснали рани, получени в безбройни сражения в родината, твърде малко се тревожеха от изгаряне с нажежено желязо.

Предстоеше да започне безчовечната сцена. Появата на Джесурън и на дъщеря му бяха знак за нейното начало. Брадатият управител, който беше церемониалмайстор, очакваше само те да пристигнат. От опит знаеше, че господарят винаги присъствува лично на това събитие. На него му беше известно, че и господарската дъщеря също има навик да присъствува на тези интересни тържества.

— Пошвай, Рейвънър! — извика евреинът, подавайки глава от верандата. — Първо тия! — добави той и посочи една група ибоанци.

По даден знак от управителя, който беше мълчалив по природа, няколко стари негри, привикнали очевидно с тази работа, задърпаха ибоанците и ги повлякоха към мангала.

Когато жертвите бяха доведени близо до огъня и видяха зачервеното желязо да свети сред въглените, див ужас се изписа по лицата им и телата им се разтресоха от уплаха. Някои от тях, по-младите, изпищяха гласно и биха побягнали от страх, ако слугите не ги държаха здраво. Молбите на нещастниците, техните съкрушени погледи и жестикулации бяха посрещнати с безсърдечни подигравки и кикот, към който се присъедини старият евреин и — невероятно, но истина! — неговата красива дъщеря! На лицето на прелестната Джудит не грейна само усмивка, а звънна ясен смях и разкри правилната редица блестящи зъби, сякаш дяволът бе взел чертите на ангел.

Прислугата отведе напред ибоанците, държейки ги здраво, докато се приготвят гърдите им за дамгосване. Червеното нажежено желязо, блясваше за миг пред очите на всеки един, после се стоварваше с тъп шум върху влажната кожа. Изскачаше дим, придружаван от леко свистене и следван от миризмата на изгорено месо. Кратко сборичкване, няколко диви вика и операцията завършваше. Робът се белязваше с неизличими инициали, които щеше да отнесе със себе си в гроба. Един по един ибоанците получиха огненото кръщение и бяха отведени.

Последва група поупоуанци от Видавския край. И тях ги водеха един по един като ибоанците, но тяхното държане бе различно. Те нито показаха необуздан страх, нито проявиха мъжествена храброст. Подчиняваха се с хрисимо примирение, като че ли изпълняваха някаква повеля на съдбата или на дълга. Тяхното дамгосване трая кратко и не предизвика веселие у публиката, защото липсваха прояви на уплаха, които будят смях. Тази кротост прави видавските хора най-ценните измежду робите.

После дойде ред на коромантийците. Храбрите и войнствени чеда на Африка показаха с държането и действията си, че притежават смелост, която ги отличава и от поупоуанците, и от ибоанците. Вместо да изчакват да ги отвеждат напред, коромантийците, един по един, пристъпваха смело и поднасяха гърди, за да се отпечати горещото желязо, на което те гледаха с надменно презрение.

Един момък дори измъкна желязото от ръцете на слугата, обърна дамгата към тялото си и безстрашно я прилепи към гърдите си, където я задържа, докато горящото месо показа, че отпечатъкът е достатъчно дълбок. После, поставяйки сечивото обратно в мангала, той напусна мястото си с вид на победоносен гладиатор.

В този миг настъпи пауза в церемонията. Не че представлението бе завършило, а бе приключило само едно действие от него. Очакваше се да последва друго действие.

Рейвънър се изкачи на терасата при Джесурън и дъщеря му. С господаря си или по-правилно и с двамата — господаря и господарската дъщеря, тон почна да разговаря шепнешком, не защото се страхуваше, че ще бъдат подслушани думите му, а защото изобщо не говореше на висок глас.

Двамата ловци на негри бяха единствените бели хора, от които би заслужавало да се пази той, но сега те се залисваха с кучетата си и не обръщаха внимание на онова, което става около тях. Дамгосването на робите не представляваше за тях нова гледка и те присъствуваха на зрелището само защото нямаха друга работа в момента.

— С кого да почна? — беше въпросът, поставен от Рейвънър на евреина. — С мандингоанците ли?

— Може ш тях, може и ш принша — отговори Джесурън. — Няма знашение кой ще бъде пръв.

— О, принца първо, на всяка цена! — намеси се милата Джудит с доволна усмивка. — Доведете него пръв, г. Рейвънър. Любопитна съм да видя как негова светлост ще издържи огненото изпитание.

Управителят не отвърна, но приемайки желанието на младата господарка за заповед, пристъпи към изпълнението му.

Той прекоси двора и отвори врата, намираща се в един ъгъл и водеща за стая, отделена от помещението, в което бяха настанени робите. След няколко минути той се върна, водейки един човек. Трудно можеше да се познае по дрехите, че това е младият фулах от кораба на робите, но благородният му изглед позволяваше въпреки всичко да се установи личността му.

Дрехите на султанския син бяха сменени. Тюрбанът бе изчезнал, скъпата копринена туника, сандалите и ятаганът, тези отличия на дворянство, бяха прибрани. Вместо тях момъкът носеше груба риза от домашно платно и памучни панталони като ратаите от плантациите. Той изглеждаше в окаяно положение и все пак не беше отпаднал.

Няма съмнение, че момъкът вече знаеше или предугаждаше участта, която му се готви. Въпреки това той не беше загубил достойнството си на принц и погледите, които отправяше към управителя и по-често към Джесурън, чието оръдие знаеше, че е брадатият мъж, бяха изпълнени с ненавист и предизвикателство. От устата на младия фулах не излезе ни дума на протест или на упрек. Всичко това се беше свършило, когато бяха предприели първото грубо нападение върху него, за да го лишат от премяната и принцовата украса. Часът на укорите беше минал. Той съзнаваше, че не му е останал друг изход, освен да се подчини, и той се покоряваше с тягостно и мрачно мълчание. Той не знаеше какво възнамеряват да правят с него сега. Бяха го затворили в една стая без прозорци и не бе видял нищо от зрелището, което току-що се бе разиграло. Той предполагаше, че ще му бъде нанесено ново оскърбление, но не можеше да си представи какво точно. Не го оставиха дълго време в неведение. Рейвънър го хвана грубо за китката и го отведе при мангала. Желязото беше готово, нажежено и зачервено във въглените. Операторът очакваше да му се даде знак, за да го използува. Когато получи нареждане, той улови сечивото и го вдигна. Принцът схвана вече намерението му, но не мигна при вида на дамгата. Очите му не бяха устремени в желязото, а пламтящи като жарта в мангала прострелваха ту стария евреин, ту ангелоподобния демон до него. Евреинът трепна от този взор, а дъщерята отвърна с насмешлив невъзмутим поглед. След миг нагорещеното желязо изсъска при допира му с човешката кожа. Принц Сингюз стана роб на Джейкъб Джесурън! Едва сега момъкът съзна за пръв път ужасната действителност. Той се хвърли напред с вик и преди някой да успее да го задържи, изкачи стълбището. Щом влезе във верандата, той се спусна по галерията и се добра до мястото, където седеше търговецът на роби с дъщеря си. Фулахът скочи като тигър и сграбчи евреина за гушата. Двамата паднаха на земята и се затъркаляха в отчаяна борба. За щастие на Джесурън жертвата му нямаше оръжие, инак този миг щеше да бъде съдбоносен за него. За малко пленникът не го удуши и, ако не бяха се притекли на помощ на Рейвънър и двамата испанци, измамата спрямо фулахския принц щеше да бъде последната подлост в живота на търговеца на роби. Неравенството в численото съотношение и грубата сила на управителя помогнаха нападателят да бъде укротен и да се освободи гърлото на евреина от смъртоносните клещи.

— Убийте го! — изкрещя Джесурън, когато успя да си поеме дъх и да отвори уста. — Не, не го убивайте още! — поправи се той. — Тошно сега не, докато не го накажа, както трябва. Ще го науша аж!

— Бичувайте дивака! — заповяда хубавата Джудит. — Господин Рейвънър, дайте пример, инак всички останали ще се разбунтуват срещу нас по същия начин.

— Да, битувайте го! Като за нашало! Битувайте го веднага! Що удара с гърбат, нашаса!

— Бива! — отвърна управителят, влачейки жертвата си по стъпалата. — Ще му дам пълна доза. Не се тревожете.

Завързаха младия фулах за един стълб, който бе предназначен нарочно за подобни случаи. Свиреп побойник размаха дългоремъчен плетен камшик и когато нанесе последния от ужасните сто удара, жертвата се строполи до стълба, изгубила свяст и потънала в кърви.

У наблюдателите от верандата не се проявиха и най-леки признаци, че ужасното зрелище буди в тях някакво чувство на състрадание. Напротив, и двамата, баща и дъщеря, изглежда изпитваха наслада й вместо да се оттеглят, когато жестокото наказание приключи, те със същото съвършено спокойствие останаха, за да присъствуват на завършека на работата за през деня — жигосването на мандингоанците.