Майн Рид
Ямайски марони (100)

Глава XCIX
ДВАМА МЪДРУВАЩИ ПЪТНИКА

Слънцето потъваше в дълбините на синьото Карибско море и не се виждаше вече. Вечерният здрач отдавна бе залял с мрак долината на Контентовото стопанство. Залезът разстилаше вече пурпурна мантия над върха на хълма, където се издигаше колибата. Хвърляните от големите дървета на гората сенки постепенно се сляха с дрезгавината на приближаващата се нощ и очертанията на хижата — сега смъртен дом — почнаха неусетно да се топят във вечерната тъмнина.

В изоставеното жилище, заето единствено от покойника, цареше тържествена, дълбока тишина — тишината на смъртта.

Отвън се носеха подходящи за мрачната картина шумове — злокобното „уху“ на ушатата сова, настанила се в окрайнините на леса, и плачливият вик на ямайския козодой, литнал на лов за насекоми в тъмното небе.

Едно-единствено изключение внасяше малко ведрина в тъжните звуци. По-бодро подрънкваше юздата на завързания за едно дърво кон, а резките неспокойни удари на копитото издаваха нетърпението на животното, нападнато от комари, които ставаха все по-досадни със спускащия се мрак.

Трупът на Лофтъс Воуан лежеше на бамбуковия одър, както го бе оставил Чакра. Не се яви ничия ръка да подложи по-мека възглавка под клюмналата глава; не се намериха милостиви пръсти да склопят клепачите на тези очи, които гледаха, без да виждат — тези изцъклени, безжизнени очни ябълки в хлътналите орбити.

Слугата, отишъл да търси помощ, още не бе се върнал и щеше да закъснее.

Невъзможно бе той да пристигне обратно, преди да изтече час. Контентовата плантация отстоеше на по-малко от миля, ала за да се добере човек до нея, се изискваше време като за извървяването на пет мили. Наклонът на стръмнината, която се спускаше към долината, имаше най-малко петдесет градуса. Немислимо бе да се бърза надолу или нагоре, дори по най-спешна работа. Черният ездач не би изложил на опасност кокалите си, за да спаси живота на своя господар.

Докато се върне прислужникът, щеше да мине цял час. Досега бяха отлетели само двайсетина минути и оставаха още четиридесет. Но дори и през това кратко време не бе съдено на тялото на кустоса Воуан да лежи в покой. Нямаше и двайсет минути, откак магьосникът напусна хижата, и се явиха други натрапници да осквернят трупа със свирепо насилие, предназначено да го стресне в смъртната му дрямка. Ако коромантиецът, когато излезе от колибата беше тръгнал назад по шосето за Монтего Бей — а той възнамеряваше да се придвижи в тази посока, — щеше да срещне двама странни пътника. За него те едва ли щяха да изглеждат необикновени, защото ги познаваше, но случайният минувач не би могъл да не се изненада от тяхната поява. Магьосникът обаче нямаше навик да използува шосетата и до тях прибягваше само в краен случай. Верен на своите навици, Чакра — веднага щом напусна двора на негърската колиба — се плъзна по една странична пътека, която се губеше из храстите. Така той пропусна възможността да се натъкне на двама друмника, които, макар и от друга народност, не бяха по-малки злодеи от него. Описаната двойка негодници е вече известна: ловците на хора на Джейкъб Джесурън — Мануел и Андрес, ловци на избягали роби от остров Куба. Читателят също знае целта на тяхното пътуване до Савана. Джесуръновият разговор с испанците при потеглянето им бе разкрил ясно с какво поръчение евреинът изпроводи двете си кръвожадни оръдия. През целия ден двете човешки хрътки бяха вървели по петите на кустоса, ту по-близо, ту по-далече в зависимост от почивките, които бе правил пътникът.

Неведнъж двамата ловци виждаха жертвата си в далечината по белия прашен път. Ала заради якия черен придружител и дневната светлина те не бяха пристъпили към изпълнение на своята престъпна задача. Бяха решили да изчакат доба, която дава повече сгода за убийство — подир заник слънце.

Най-после желаният час наближи и точно когато истинският убиец бързаше да се отдалечи от колибата, злодеите, които се канеха да станат убийци, напрегнаха сили да ускорят крачките си.

— Caramba! — възкликна по-възрастният и следователно старшият от двамата кръвници. — Не бих се учудил, Андрес, ако нашият ingeniero^[1] ни се измъкне от ноктите тая нощ. Наблизо е Контентовата плантация и собственикът на това ingenio^[2] е негов приятел. Помниш ли какво каза сеньор Хакоб, че той навярно ще нощува там!

— Да — потвърди Андрес, — старият judio^[3] го подчерта изрично.

— Ако стигне там, преди да успеем да го догоним, нищо няма да излезе тая нощ. Ще трябва да опитаме по пътя между плантацията и Савана.

— Caray — рече Андрес, като се перчеше, — ако не бяха тия проклети пищови, които носи плантаторът, и оня снажен негър до него, да сме го очистили досега. Ами ако той пристигне в Савана, преди да сме си казали по две благи думи с него? Какво ще стане, compadre^[4]?

— Тогава — отвърна побратименият — спукана ни е работата. Савана е голям град. Там не може да убиеш човек насред улицата, както тук на къра. Хората, които минават, имат език, не са неми като дърветата. За петдесет фунта ямайски не заслужава да се убива човек, особено един кустос, както му викат из тоя край. Caray, трябва да внимаваме, иначе ще намажем въжето за нашата дяволия. Тия кустоси са като нашите alcaldes^[5]; убий един и ще скочи цяла дузина да те преследва.

— Ами ако — запита Андрес, който, макар и по-млад, изглеждаше по-въздържан от другаря си — и в Савана не ни се яви слука?

— Ще кажем сбогом на нашите мършави петдесет фунта.

— Как така, Мануел?

— Как ли! Веднъж в Савана, преследваният ingeniero ще се качи на кораба и ще отплава по море. Нашият dueño, каза така. Ако кустосът успее да се качи на кораба, можем само да му пожелаем добър път. Повторно не стъпвам на кораб дори за пет пъти по петдесет фунта. Пътуването от Батабано дотук ми стига, за да ми държи топло цял живот. Caray, мислех, че ме е хванала vomito prieto^[6]. Ако не ме плашеше морската болест, досега да съм се върнал дома окончателно, вместо да кисна в това гнездо на евреи и негърски надзиратели. Аз не се наемам да се върна до Батабано, камо ли да тръгна заради…

Кубинецът не довърши мисълта си, не че му стана неудобно да съобщи заради какво ще тръгне по море, а за щото знаеше, че не са нужни обяснения на съучастника му.

— Тогава — подсказа по-предпазливият Андрес — трябва да свършим всичко, преди да се покаже Савана. Кой знай, compadre, ако избързаме, дали няма да настигнем конниците преди Контентовата плантация.

— Имаш право, hombre^[7]. Точно така е. Хайде да избързаме, както казваш, и ако си съгласен, нека нашият девиз стане: Esta noche o nunca^[8]!

— Vamos! — съгласи ce Андрес и хищниците ускориха стъпката, сякаш подтиквани от страх да не изпуснат плячката си.