Майн Рид
Ямайски марони (63)

Глава LXII
ДУПКАТА НА ПРИЗРАЦИТЕ

В недрата на „Планината“, която се мръщеше към Щастливата долина, не много надалече от Дяволската канара, бликаше малко изворче. То бе толкова буйно, че заслужаваше да се нарече извор. Щом ручеят се спуснеше по склона, към него се присъединяваха и други поточета, които го превръщаха скоро в планинска река, чиито пенести води подскачаха от камък на камък, устремени към низината.

На около половината път между върха и подножието на планината пред потока се изпречваше дълбока, надлъжно разположена пропаст, в която той падаше, образувайки бистър водопад във форма на подкова.

Със своите наклонени навътре и издигащи се отвесно на двеста фута от дъното стени, които я ограждаха, тази необикновена пропаст приличаше на кратер на угаснал вулкан. Тя обаче нямаше обла форма, с каквато обикновено се отличават кратерите, а приличаше на кораб, в чиято кърмова част се спускаше водопадът, за да излее след това водите си праз тесен пролом в носа.

Ако запазим сравнението с кораб, можем да кажем, че потокът преминаваше по цялата дължина на плавателния съд и разделяше долината, просторна няколко акра, на две равни части. Поради задръстване в изхода реката все пак бе образувала голям вир или яз и бе залял цялата площ на предната палуба, а гъстак от кичести местни дървета с девствен вид бе покрил средната палуба и квартердека. След като напуснеше яза, реката се стичаше през черно тясно устие, оградена от двете страни със същите надвиснали скали, които обкръжаваха и долината. В изходния край на ждрелото се намираше втори водопад, където потокът отново се стичаше във втора пропаст, дълбока над сто фута, и едва тогава неговите води се успокояваха, за да продължат своя път към река Монтего, чийто приток бе.

Горният водопад падаше върху легло от зловещи, черни балвани, в които разпенената вода се разбиваше с грохот.

Над тези камъни се издигаше непрекъснато облак бяла мъгла, подобно на водната пара, която се вие над великански котел или завод за светилен газ.

Когато слънцето грееше откъм тази страна на планината, сред бялата като руно пара можеше да се наблюдава как играе същинска дъга. Ала малко погледи се спираха на това омайно явление, защото „Дупката на призраците“ — както негрите наричаха бездната — имаше печалната слава, че е свърталище на зли духове, и малцина чернокожи биха се осмелили да се приближат дори до ръба на тази пропаст, прилична на пещера. Още по-малко бяха ония, които биха дръзнали да слязат в нея. Всъщност не що повече от суеверен ужас се явяваше тук пречка за осъществяването на подобен замисъл, тъй като изглеждаше немислимо да се спусне човек в Дупката на призраците. По отвесните скали, които я ограждаха, не се забелязваше ни пътека, ни проход, никаква издатина, на която кракът би могъл да стъпи със сигурност. Само на едно място, точно там, където бездната се издигаше над вира, можеше да се слезе с помощта на пусналите корени в пукнатините на скалата кривостволи дървета, които покриваха цялата повърхност на стената като зелена завеса. Там вероятно един сръчен човек би успял да се спусне до дъното, но заприщената вода — тъмна и дълбока — нямаше да му позволи да се добере до квартердека на тази корабообразна пропаст, освен ако се наеме да преплува вира, нещо твърде опасно, защото потокът щеше да го повлече към ждрелото.

Личеше все пак, че някои бе опитал подобно рисковано начинание, защото, ако се разгледаха внимателно пълзящите по скалата дървета, щеше да се различи нещо като стълба, на която издадените стебла служеха за стъпала, свързани помежду си с паразитни виещи се растения.

Нещо повече, на промеждутъци през деня можеше да се види да излиза от Дупката на призраците тънка струя дим, която, след като се виеше над върховете на дърветата, от които се издигаше, се разреждаше и се изгубваше. Само човек, който би застанал отгоре на самата скала и би разделил шумата, която я закриваше до самия ръб, би успял да забележи този пушек. Пушекът лесно можеше да бъде взет за кълбо пара от мъглата, която се издигаше над водопада, в чиято близост лъкатушеше димът. При по-внимателно наблюдение обаче неговият синкав цвят и меката прозрачна омара щяха да позволят да се познае, че той произхожда от огън на горящи дърва, и то огън, запален от човешка ръка.

Този дим можеше да се види всекидневно, по три пъти на денонощие: сутрин, по пладне и привечер, сякаш огънят се подклаждаше за редовното приготвяне на закуска, обед и вечеря.

Всекидневната поява на пушека доказваше присъствието на човешко същество или същества. Навярно някой смелчага, които не държеше сметка за суеверния ужас, свързан с мястото, бе избрал Дупката на призраците за свое убежище. Под едно голямо, разположено на самия бряг дърво, от чиито клони сребърната тиландсия се спускаше на гирлянди чак до водната повърхност, се криеше малка, грубо из дялана лодка, краят на която се подаваше между лишея. Тя бе завързана за дървото е въже от усукана ракита, което свидетелствуваше, че не случайно е довлечена тук, а е закрепена от човек, който възнамерява да се върне при нея.

От брега на вира до горния край на сушата долината бе покрита, както вече поменахме, с гъста растителност, където наблюдателното око на ботаника би могло да различи по стеблата и листата множество от онези величествени местни дървета, заради които ямайската гора е била отдавна възпята.

Тук се намираха гигантската цедрела и родствената и гуазума^[1] с брястовидни листа, планинската маягуа^[2], балсамовото дърво^[3] и известният в цял свят махагон.

Тук-там копиевидните стебла на бамбуците се издигаха над върховете на двусемеделните или образуваха ивица около скалите, в която се примесваха цекропии^[4] със своите чудни щитовидни листа и високи циатеи, чиито нежни лентоподобни листа премрежваха синия фон на небето.

В богатата почва на долината бе избуяла разкошната благородна зелева палма — принцесата на ямайския лес, а редом с нея — дирещ възхищение пред внушителната величина на снагата си — се извисяваше патриархът на западноиндийсюите великани — исполинската Ceiba — памуковото дърво, и беловласият испански лишей, който висеше по неговите гигантски клони, образуваше подходяща брада за уважавания старейшина.

Всяко дърво си имаше своите паразити — не един-единствен вид, а стотици с най-причудливи форми; едни се бяха обвили около стеблата и клоните като огромни змии или въжа, други се бяха разположили по клоните и чаталите, трети се биха спуснали от най-горните гранки като ви миели от въоръжението на ветроход. Много от гирляндите, свързващи дърветата едно с друго, бяха окичени с гроздове великолепни цветове и придаваха на гордата вид на необятна беседка.

Недалече от стената на пропастта и близо до мястото, където водопадът се изливаше от скалите, се издигаше един великан, който заслужава да бъде тук специално поменат. Той беше едно памуково дърво е колосални размери. Неговият дънер, с издадени високо над земята корени имаше повече от петдесет фута диаметър. Високото му стебло достигаше почти до ръба на бездната, а клоните се стелеха на една плоскост, на която можеха да се настанят удобно петстотин души; испанският лишей, който висеше по клоните му, бе по-изобилен от редките му листа и бе в състояние да предложи на стануващите сянка срещу слънчевия пек, закривайки напълно гледката над главите им.

Но не заради тези особености исполинът се различаваше от другите дървета от неговия вид, които често се срещаха из горите на ямайските планини. Онова, което го отделяше от обкръжаващите го съседи, бе, че между две от ребрата, които се издаваха навън от дънера му, се виждаше нещо, което издаваше присъствието на човек.

Това беше колиба, построена по най-прост начин: за странични стени й служеха подобните на контрафорси корени, които вече описахме, а отпред тя бе заградена с бамбукови пръти. В средата на плета бе оставен тесен отвор, който при нужда можеше да се затваря е врата от цепен бамбук, закачена на гривни от ракита.

Покривът почваше от дънера и следваше наклона на ребрата на коренището, спускайки се до около шест фута над земята. Той бе направен съвсем непридирчиво и се състоеше от няколко поставени напреко пръта, над които бяха натрупани перести листа от зелева палма.

Отвътре колибата представляваше триъгълник със значителни размери, понеже разклоняващите се корени, които съставляваха страничните й стени, достигаха пълни дванайсет фута дължина. Без съмнение тя бе достатъчна за нуждите на оня, който я обитаваше, и тесният нар от бамбукова тръстика, предназначен за легло, сочеше, че само един човек нощува в нея.

Че този човек е мъж, можеше да се заключи от присъствието на някои мъжки принадлежности, пръснати по бамбуковия одър, върху който се намираше също една рогозка и едно вехто, протрито одеяло — очевидно единствените спални принадлежности в колибата.

Мебелите бяха толкова оскъдни, колкото и прости.

Поменатият вече тръстиков нар служеше изглежда едновременно за маса и за стол. С изключение на едно старо калайдисано котле и няколко кратунени паници и талерки не се забелязваше нищо друго, което би могло да се нарече „кухненски съд“.

Тук изобилствуваха обаче предмети от друго естество, чието предназначение не бе лесно да се отгатне. По стените висяха странни предмети: едни със смешно своеобразен, други със страшен вид. Между последните можеше да се забележат кожи от гнуснавите двуезичен гущер и сляпа змия^[5], черепи и бивни на глиган, сушени образци от грозния гущер геко, огромни прилепи с човекоподобни лица и разни всяващи ужас чудовища.

По таванските пръти бяха закачени торбички, съдържащи неща с още по-тайнствено предназначение: топчета от белезникава шина, нокти от голяма ушата сова, човки и перушина от папагали, зъби от котки, алигатори и местните агути, парцалчета, късчета строшено стъкло и куп дреболии и джунджурии, които съставляваха една толкова пъстра, колкото и странна смесица.

В един ъгъл стоеше ракитен кош — кътейку, пълен с разнородни корени и треви, между които можеха да се различат отровният каладиум^[6], змийската лоза^[7] и други съмнителни билки.

Ако един чужденец за остров Ямайка влезеше в тази колиба и почнеше, да разглежда всичко, той едва ли би могъл да обясни какво търси тази колекция в нея и какво е предназначението й. Но за запознатия с разновидностите на поклонничеството на змиите в Етиопия — вероизповеданието на коромантийците — тя не би представлявала загадка. Цялата сбирка от чудновати дреболии символизираше африкански фетиши. Колибата бе храм на Оуби или, другояче казано, жилище на негърски магьосник.