Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2008)
Корекция
Kazak_koka (2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. — Добавяне

Глава XV
КЕЙТ И ЙОЛА

В най-отдалечения от шума и звъна на кухненските съдове кът от господарската къща на Гостоприемната планина се намираше богато и изискано обзаведена стаичка. В нея светлината проникваше от две страни през прозорци с жалузи, отварящи се към две балкончета.

Единият прозорец бе разположен на задната страна на сградата и гледаше към градината и залесения склон отвъд нея; другият прозорец, на лявата страна на постройката, бе с лице към парка, който се разстилаше чак до основата на рида. Дори и да нямаше никой в стаята, стилът и видът на мебелите подсказваха, че лицето, на което тя принадлежи, е от нежния пол. В единия ъгъл се виждаше легло с колони от жълто оксандрово дърво, украсени с дърворезба; от тях се спускаха завеси, които на пръв поглед изглеждаха муселинови, но които при по-внимателно проучване се оказваха тензухена мрежа против насекоми. Размерите на леглото сочеха, че то е предназначено само за един човек: следователно неговата обичайна гостенка не беше още омъжена.

В нишата на единия от прозорците се намираше тоалетна масичка от папие-маше, инкрустирана със седеф; над нея бе поставено на стойка от най-изящен испански махагон обло огледало. Пред огледалото бе наредена сбирка от предмети с различна форма, между които се забелязваха обичайните тоалетни принадлежности и много от ония дреболии на женското разточителство и добродетел, издаващи присъствието на представителките на прекрасния пол. Другите мебели в стаята се състояха от три или четири стола от китайски бамбук, една масичка с инкрустации, кутия за ръкоделие от костенурков фурнир с поставка от същия материал и сандъче от абаносово дърво с богата украса от метал и седеф.

Липсваше камина; вечното лято на острова я правеше излишна. Завесите на прозорците бяха от тънък прозрачен муселин, с втъкани бледорозови цветчета и ресни от редящи се хармонично бели и розови пискюлчета. Ветрецът, който полъхваше през летвите на жалузите, развяваше непрекъснато леките пердета и придаваше на стаята хладина, увеличена от блестящата гладкост на пода от твърдо дърво, който лъщеше като огледало.

Никой не можеше да хвърли поглед в тази стаичка, без да му направи впечатление нейната скъпа и все пак целомъдрена уредба. Богат и изящен калъф за не по-малко скъпоценен накит — тук беше спалнята и будоарът на „малката Куошеба“, предполагаемата наследница на Гостоприемната планина.

Само малцина имаха щастието да надникнат в кокетното гнездо. То беше свят кивот, до който не се допускаха любопитни погледи. Неговият лъснат под не можеше да бъде прекрачван от недостойни нозе. С изключение на бащата никой мъж не бе влизал в този момински храм. Дори и г. Воуан бе прониквал вътре в редки, изключителни случаи. Не бе свободен и достъпът за слугините. Една-единствена имаше право да влиза без ограничение — това беше кафявата доверена прислужница на господарката.

В деня на пристигането на английския кораб, малко след като то бе оповестено от звънците, и докато тъмнокожата прислуга се занимаваше с току-що описаните предобедни приготовления, в стаичката на господарката можеха да се видят две млади момичета. Едното беше девойката, на която принадлежеше стаичката, другото — прислужницата Йола. Господарката седеше пред прозореца на единия от китайските столове, а прислужницата, застанала отзад, оправяше прическата й.

Момичето току-що се бе заловило да изпълнява задължението си, ако така можеше да се нарече онова, което за него беше удоволствие.

Цялата сложна сбирка от гребени и фуркети беше вече пръсната по масичката и дългите кестеняви коси висяха с всичкия си разкош, разпилени по снежнобелите момински рамене, в чиято мека като кадифе кожа не личеше никаква следа от смесена кръв.

Неволно Йола прекъсна работата си, за да се полюбува на младата си господарка с израз на нескриван възторг.

— Ах, красота! — възкликна тя шепнешком. — Ти красота, господарке!

— Ех, Йола, само ме ласкаеш, като говориш така. Ти си толкова хубава, колкото и аз, само че твоята красота е друга. Не ще и душа, че в твоята родина си минавала за голяма хубавица.

— Ах, господарке, ти красота навред, черни, бели, всички казват ти красота, всички теб възхищават.

— Благодаря ти, Йола, но на мене никак не ми се иска да бъда предмет на такова всеобщо възхищение. Що се отнася лично до мен, не познавам ни едно мъжко същество, в чиито очи бих държала да мина за привлекателна.

— Кой знай, господарке! Ти не говориш така, щом пристига млад господар от английска земя.

— Кой господар? Очакват се двама от английската земя.

— Йола не чува двама да идва. Господар казва само един.

— О, ти си чула да говорят само за един. Поменаха ли името му?

— Да, той големец, султан Монгю. Друго име Йола чува, ама не може каже него.

— Ха-ха! Не ме учудва. То аз сама едвам „може каже“ това име. Не беше ли Смиджи? Него ли казаха?

— Него, господарке. Той много красив. Господар така каже на управител.

— Ах, Йола, твоят господар е мъж и мъжете не винаги съдят най-правилно кой как изглежда. Може пък султанът Монтагю, както ти го наричаш, да не е чак толкова съвършен, колкото татко го е описал. Но навярно скоро ще имаме случай да преценим лично. Не чу ли господарят ти да говори на управителя за един друг млад господар, който също очакваме?

— Не, господарке. Само един той каже — само от Монгю замък.

Леко възклицание, изразяващо разочарование, се изплъзна от устата на младата креолка. Тя отпусна глава в мълчаливо размишление, взорът й се устреми към лъскавия под пред краката й. Може би тя се досети някак си за бащините си кроежи. Във всеки случай тя чувствуваше някаква загадка и желаеше да проникне в нея. Прислужницата продължаваше да й се любува, когато неочаквано тъмните, напомнящи арабка черти на момичето измениха изражението си; погледът на възхищение отстъпи място на изпитателност, сякаш някаква мисъл го осени.

— Аллах! — промълви фулахката и се взря в лицето на господарката.

— Е, Йола — обърна се креолката, привлечена от възклицанието и погледа на прислужницата си, — защо извика „аллах“! Какво ти стана?

— О, красота, господарке! Ти като един мъж!

— Аз като един мъж! Аз приличам на някой мъж? Това ли искаш да кажеш?

— Да, господарке.

— Охо, Йола, сега вече никак не ме ласкаеш. Кой може да бъде тоя мъж. Кажи ми, моля ти се.

— Той планинец. Марон.

— Ехе, от лошо по-лошо. Аз да приличам на някой марон! Горко ми! Шегуваш се, Йола, нали?

— Не, господарке. Той красота мъж. Черни очи блещят като светулки. Очи като твои, много, много като твои, господарке.

— Стига, малка глупачке! — разсърди се младата господарка по-скоро престорено. — Не знаеш ли, че е много лошо от твоя страна да ме сравняваш с един марон.

— Но, господарке, той красота мъж, много красота мъж.

— Съмнявам се. Но дори и да е така, не бива да казваш, че той ми прилича.

— Мене прошка, господарке. Йола не каже повече така.

— Да, по-добре да го не казваш, добра ми Йола. Ако го говориш, ще замоля татко да те продаде.

Думите криеха оттенък на лека задявка, означаваща, че господарката е далече от мисълта да осъществи изпълнението на заканата.

— Между другото, Йола — продължи тя, — знаеш ли, че за тебе бих могла да получа добра цена. Колчо предполагаш, че ми дадоха за тебе завчера?

— Господарке Кейт, Йола не знае. Аллах да пази Йола, никога да не дели от тебе. Ако ти вече не моя господарка, Йола повече не живее.

— Благодаря ти, Йола — рече младата креолка, видимо трогната от привързаността на прислужницата си и искреността на тона й, — не се страхувай, че ще се разделя с тебе. Доказателство, че не ще го сторя, е отказът ми от една много голяма сума, която ми дадоха. Колко предполагаш?

— Ах, господарке. Йола без цена. Йола има цена само за теб. Ако Йола остава теб, Йола умира.

— Да, но все пак среща се един човек, който намира, че струваш двеста фунта и ми ги предложи за тебе.

— Кой, господарке?

— Кой ли? Същият, който те продаде на татко, г. Джесурън.

— Аллах да пази бедна Йола! О, господарке Кейт, той лош господар, той много проклет човек. Йола умира. Кюбина убива нея! Йола сама убива себе, ако продаваш нея на проклет търговец на роби! Добра господарке, красота господарке, не продаваш бедна робиня!

Момичето коленичи пред господарката си с ръце, сключени над главата, и остана няколко мига в това положение.

— Не се плаши! Няма да те продам! — зауспокоява я девойката и подкани фулахката да стане. — Най-малко на него. И аз го считам, както ти каза, за много проклет човек. Не се тревожи! Но я ми кажи кое име спомена преди малко. Кюбина? Така ли беше?

— Да, господарке. Кюбина.

— И кой е този Кюбина?

Кафявата прислужница се поколеба, преди да отговори. Руменина изби по кестенявоцветните бузи.

— Остави! — избърза младата господарка, щом забеляза смущението на момичето. — Ако имаш някаква тайна, Йола, не държа да ми я поверяваш.

— Господарке, Йола от теб без тайни. Кюбина планинец марон.

— Какво! Той ли е маронът, на когото аз приличам?

— Той, господарке.

— Охо, сега разбирам какво те кара да го намираш толкова хубав. Кюбина ли е твоят любим?

Йола наведе глава, без да отговори. Бузите й станаха още по-божурени.

— Можеш и да не ми казваш, добра ми Йола — добави младата креолка с многозначителна усмивка. — Зная какъв ще бъде отговорът, ако издадеш, каквото ти е на сърцето. Като че ли съм слушала да се говори за тоя Кюбина. Внимавай! Тия марони се различават напълно от цветнокожите в плантациите. Приличал ми! Ха-ха! — и младата красавица се погледна свенливо в огледалото. — Добре, Йола, не та се сърдя, че ме сравняваш с любимия си. Любовта, разправят, била вълшебен разкрасител. Няма нищо чудно, че господин Кюбина е станал в очите ти съвършен Ендимион — възлюбеният на Луната.

— Стига толкова! — отсече тя след кратка пауза и отново прокънтя звънкият й Смях. — Само се маем. Ако не се приготвя навреме да посрещна знатния гост, ще си имам неприятности с татко. Побързай, Йола! Стегни ме, както подобава на домакинята на Гостоприемната планина.