Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2008)
Корекция
Kazak_koka (2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. — Добавяне

Глава LXXXIX
РАЗХОДКА С КОН

Джесурън не мръдна от чифлика през целия ден. Необяснимото изчезване на неговото протеже го накара да отложи посещението при пастора, а очакваше се да дойде и Синтия.

Търговецът на роби се надяваше да узнае от мулатката последните новини. Несъмнено тя бе в течение на по-скорошни събития, които не бяха известни на Чакра, иначе евреинът щеше да отиде да се посъветва с оракула на Оуби в Дупката на призраците. Робинята навярно беше в течение на всичко. Най-малко тя щеше да съобщи на чифликчията дали е дала смъртоносното питие, кога и как.

Всички тези факти заслужаваха да бъдат научени и Джесурън остана в къщи, за да изчака пристигането на Синтия.

Не така стояха нещата с Джудит. Разкъсвана от мъка, тя не беше в състояние да понася бездействието. Не я свърташе в къщи и тя реши да излезе навън, ако не да успокои, поне да разсее мислите си. Малко подир закуска тя заповяда да оседлаят коня й и да го приготвят за езда.

Онова, което тревожеше еврейката, бе, че Хърбърт изчезна именно в деня, когато чичо му замина. Съвпадението бе странно!

Джудит извика говедаря, който бе открил дирите в калта.

— Сигурен ли си, че видя следите на младия господин Воуан?

— Съвсем сигурно, господарке Джесрон. Първа диря негова.

— А другата? Как изглеждаше тя? И тя ли е следа, от мъж?

— Да, господарке, и тя следа от мъж. Аз досега не видял Такава голяма следа, от жена. Сигурно подметка, която оставила следа в кал, на мъж, но то не ботуш на господар като ботуш на млад господар Воон.

С камшик в ръка Джудит потъна в размисъл.

Може би е пратеник? От кого другиго, ако не от Кейт Воуан? С кого другиго той се познава? Що за необикновен начин за влизане във връзка? Защо пратеникът се бе приближил до Хърбърт по този загадъчен начин, понеже прясната кал по ствола на палмата сочеше, че едно и също лице е изкачило дървото и е оставило дири при градинския зид. Намерените предмети в люлката не бяха ли хвърлени, за да събудят и предупредят спящия?

Ясно — някакво тайно послание, изпроводено по обигран пратеник! Явно — Хърбърт бе скритом напуснал къщата!

Ала с каква цел? Изключено да е нещо обикновено! Невъзможно! Той не бе отишъл на лов. Наистина той бе отнесъл ловната си пушка, то това не представляваше (никакво доказателство, че възнамерява да прекара деня в дебнене на дивеч. Хърбърт имаше навик да взема пушката си всеки път, когато излезеше из полето или гората. А в същото време той бе оставил другото необходимо снаряжение. Не бе отишъл на лов! Нищо подобно!

Пратеникът е носил любовно послание — покана за среща, на която Хърбърт се е отзовал бързо и на драго сърце.

— Охо, ако е така — закани се гордата пламенна жена и се метна на гърба на коня, — ако е така, няма да ми се укрие. Ще си отмъстя!

От нейния изблик на ревност пострада конят. Еврейката удари гневно животното с бича и заби яростно шпори в хълбока му, насочвайки го нагоре към хълмовете.

Джудит Джесурън бе превъзходна ездачка и умееше да се справя с коне не по-зле от най-добрия обяздвач в бащиния й чифлик.

Заслужаваше човек да я погледа на седлото и да й се полюбува. Нейната сияйна красота бе подсилена От обаянието на възбудата, изразена в ярката руменина на бузите и искрящия блясък на черните еврейски очи. Еднакво привлекателни бяха и очертанията на моминската снага. Със своята избуяла женственост, ездаческа грация и предизвикателна отпуснатост те напомняха изящните извивки на Хогартовите разкошни линии[1]. Джудит бе в състояние да събуди у един мъж чувства, по-силни от възхищение, и само едно обвързано вече сърце би могло да устои на нейната съблазнителност. Ако Хърбърт Воуан не бе се вплел в мрежите на нейната омая, заслугата се падаше на обстоятелството, че сърцето му принадлежеше вече на друга; иначе едва ли момъкът би успял да устои на едно изкушение, на което малцина не биха се поддали.

Еврейката препусна в галоп през градината и с един-единствен скок се озова отвъд разрушения зид, където още личаха издайническите дири. Тя дръпна юздите и се наведе над следите, за да ги разгледа.

Несъмнено това бе неговата диря — неговият малък крак се различаваше лесно. Но кой бе другият? Личеше отпечатък от стъпката на негър — ковани с клечки чизми. Белите хора не носеха подобни ботуши. Вероятно някой от робите на Гостоприемната планина. Ала защо бе минал два пъти в две противоположни посоки? Нима не бе достатъчно само веднъж? Или бе носил двойно послание? Най-напред предупреждение, сетне покана за среща.

Може би те се бяха наговорили да се срещнат в гората. Ах, кой знае дали не са вече заедно?

Неприятното предположение вбеси ревнивата ездачка, тя отново прибягна до камшика и шпорите и се втурна стремглаво по стръмната пътека, която криволичеше из хълмовете.

Джудит нямаше определена цел. Тя тръгна чисто и просто под напора на нетърпението, което не й даваше миг спокойствие. Окриляше я и една слаба надежда, че по пътя ще попадне на някакво обяснение на загадъчното Хърбъртово изчезване. Може би щеше да се върне още по-разстроена. Нямаше значение. Неизвестността бе непоносима.

Ездачката ме се насочи към Гостоприемната планина, при все че натам литнаха мислите й. Никога досега тя не бе канена на гости у Воуанови и нямаше никакъв привиден повод, даващ й основание да се яви лично в голямата къща. Инак тя щеше да потегли направо за плантацията.

Намерението на Джудит беше друго.

Макар и да не можеше да се приближи до господарския дом, тя можеше да го наблюдава отдалече. Това именно тя реши да направи.

Еврейката се спря на Дяволската канара като най-подходящо обзорно място. От върха можеше да обхване с птичи поглед плантацията, разстлана под чуката като разтворена географска карта. Оттам можеше да се проследи всяко движение около жилището и по дворовете му, особено с помощта на далекоглед, с какъвто Джудит се бе снабдила.

Затова ездачката насочи коня си към Дяволската канара, препускайки с дива, безстрашна необузданост из стръмния планински път.

Бележки

[1] Уилям Хогарт (1697–1764) — английски художник и майстор на медни гравюри. Бел.прев.