Майн Рид
Ямайски марони (126)

Глава CXXV
НЕВОЛНО САМОУБИЙСТВО

Забелязвайки мъртвото тяло на баща си, Кейт Воуан се отпусна до него на земята не в безсъзнание, а на колене, смазана от скръб. Тя се наведе над покойника и почна да целува студените безмълвни устни; ридания и неудържими хълцания я задушиха.

Само лицето на мъртвеца бе открито. Връхната дреха още обвиваше трупа и криеше неговите зеещи, но безкръвни рани. Дъщерята не ги видя и не запита за причината ма бащината смърт. Изтощените, сега бледи черти припомниха на девойката болестта, от която кустосът страдаше, преди да тръгне на път. Болестта бе причина за смъртта — такова предположение направи Кейт.

Хърбърт не се опита да дава обяснения на любимата си. Не му беше сега времето да влиза в подробности за трагичното събитие, което се бе разиграло. Най-мъчителната глава от разказа бе известна, другото не заслужаваше да се разправя — Кейт Воуан беше сираче.

Без да каже дума, дори не и онези думи на утеха, толкова обичайни при подобни случаи и при това толкова безполезни — момъкът обви ръце около кръста на своята братовчедка, нежно я вдигна и я отведе настрани.

Двамата минаха покрай задната част на разрушеното жилище.

Там пепеливата жарава хвърляше достатъчно светлина, за да се вижда алеята и да се забележи, че малката вила в градината не е засегната от пожара. Спасила я бе отдалечеността й от жилището.

Хърбърт отведе братовчедка си в павилиона, постави я на едно бамбуково канапе и сам седна на един стол до нея.

Йола, която още веднъж се яви на сцената, последва влюбените, сви се на пода в нозете на младата си господарка и остана да й се наслаждава с нежни погледи, издаващи нейната предана привързаност.

Кюбина тръгна да дири управителя и онези от слугите, които се бяха скрили наблизо.

Маронът можеше да действува с по-голяма предпазливост, ако се вземеше предвид внезапността на второто нападение на разбойниците. Но той не очакваше те да се покажат отново. Бягството на пленниците обясняваше повторната поява на бандитите, които бяха дошли да освободят ловците на хора.

Известно време тримата души в павилиона бяха единствените живи същества, останали при развалините на господарския дом. Връщането на злодеите беше предизвикало суматоха, по-силна, отколкото при първото им нападение. Хората от стопанството — бели и черни — бяха избягали в по-сигурни скривалища отпреди. Белите — управителят, книговодителите и всички останали — бяха помислили, че робите са се разбунтували и бяха напуснали вкупом имението, насочвайки се към Монтего Бей.

Между обхванатите от паниката бегълци иди по-точно начело на същите бе знатният гост на Гостоприемната планина — г. Монтагю Смиджи.

След като групата на преследвачите бе потеглила, той бе останал сам и стремглаво бе припнал към конюшнята, където с помощта на Куоши бе успял да си набави оседлан кон.

Без дори да махне от себе си своята захаросана черупка, той се бе метнал на коня и бе препуснал с най-голяма бързина за пристанището, заявявайки решително, че ще се качи на първия кораб, който ще отплава за „скъъпата му метропоолия“.

Смиджи се бе наситил на Ямайка и на нейните „креоолски създаания“, а най-вече на нейните „ужаасни неегри“. Кюбина се върна заедно с Куоши, който отново се изпречи на пътя му като дяволче и който беше единственият жив човек, когото той успя да открие. Маронът съобщи вестта, че г. Смиджи е напуснал плантацията.

Новината бе посрещната с безразличие от гостите на павилиона. Въпреки че франтът бе станал причина Хърбърт да страда от ревност и бе играл важна роля в живота на младата креолка, знатният господар на Монтагювия замък не се считаше вече за опасен. Никой не поменаваше, нито се сещаше за него. Хърбърт и братовчедка му изслушаха вестта, че е избягал от имението, с пълно равнодушие.

Но в същия миг в стопанството се намираше едно същество, на което заслужаваше да се отдели повече внимание, едно създание, чиято близост бе хиляди пъти по-опасна от тази на безвредния Смиджи.

Както поменахме, Кюбина не се страхуваше, че разбойниците ще се върнат отново, ала се надигаше друга опасност, не по-малко близка и съдбовна, заплаха, която нито той, нито някой от останалите можеше да подозира.

Маронът предаде новината във виличката и следван от Куоши, се запъти към мястото, където се намираше мъртвецът. Кюбина искаше да провери кои от хората му са загинали при последното сражение, както и да огледа по-добре в каква посока са тръгнали нападателите.

Точно когато той обърна гръб на павилиона, една човешка фигура, промъкваща се така предпазливо, че можеше да бъде взета за сянка, мина през градинската врата, притича през задната част на парка и крадешком се доближи до виличката.

Въпреки широкото наметало, с което нощният пътник бе загърнат, по очертанията му можеше да се отгатне, че това е жена, жена със стройна фигура.

Отблясъците на догарящите греди вече не бяха постоянни. На промеждутъци някоя греда, загубила равновесие под действието на унищожителния пламък, се сгромолясваше с трясък и тогава внезапно лумваше светлина, която продължаваше повече или по-малко.

Тъкмо когато тайнствената сянка, която се движеше по алеята, стигна на няколко крачки от виличката, избухна едно от внезапните припламвания. То освети не само вътрешността на павилиона, но и цялата му околност, до най-далечните окрайнини.

Ако при тази светлина някой беше погледнал назад, през градината, щеше да види едно красиво лице, сега обезобразено от гняв и мъка, които го правеха да изглежда грозно. То беше образът на Джудит Джесурън.

Не е необходимо да се пояснява какво търсеше тя. Огънят на ревността изгаряше гърдите й много по-силно, много по-жестоко от всеки друг път.

След миг еврейката зае положение, което й позволи да надзърне в павилиона.

Онова, което тя видя, не бе в състояние да угаси ужасния пламък, който я опустошаваше. Напротив, подобно на сблъскването на провалящите се греди, то увеличи неговата мощ и ярост.

Кейт Воуан се бе изправила от своето полуизтегнато положение и седеше на бамбуковото канапе. Хърбърт беше до нея, също седнал. Снагите им бяха прилепени една до друга, младежът бе обгърнал с ръка своята братовчедка. Дори и за най-безразличния наблюдател би било явно, че сърцата на двамата са в хармония, че между тях съществува една връзка — най-силната на земята — връзката на взаимната обич.

Джудит Джесурън нямаше нужда да прави съждения, за да стигне до този извод.

Картината беше достатъчно красноречива. Тя не изискваше осветления и съперницата не подири обяснения.

Тя дори не се спря, за да забележи тъмнокожата прислужница, която изглежда пазеше входа на павилиона, а спускайки се покрай нея, застана предизвикателно срещу влюбените.

— Хърбърт Воуан — извика неканената гостенка с горчив упрек, — вие сте изменник, омразен негодник. Вие ме измамихте…

— Не е истина, Джудит Джесурън — отвърна момъкът, който веднага, щом се съвзе от изненадата, скочи на крака. — Не е вярно. Аз… никога не съм имал намерение…

— Аха — изрева Джудит и гневът й очевидно се засили при Хърбъртовия опит да се оправдава, — никога не сте имали намерение! За какво!

— Никога не съм имал намерение да се оженя за вас. Никога не съм ви обещавал.

— Лъжец! Подлец! Измамник! — изкрещя Джудит, прекъсвайки младежа още веднъж. — Сега това е без значение. Всичко е свършено. Ала щом никога не сте имали намерение да се жените за мене, то и тя никога не ще стане ваша съпруга!

Движението, което последва, направи заканата на обезумялата жена много лесно разбираема.

Тя мушна ръката си в мантията, с която се бе загърнала, и когато я извади, между пръстите й се показа лъскав предмет.

Беше пищов със сребърен блясък и дръжка от слонова кост, малък и все пак достатъчно голям, за да отнеме живота на човек от толкова близко разстояние.

Начаса тя насочи пищова, но не към Хърбърт Воуан. Тя обърна дулото към неговата братовчедка.

Не мина и секунда и се чу изстрел. Павилионът се изпълни с дим.

Когато пушекът се разнесе и ярка светлина нахлу отново в помещението, на пода лежеше просната жена, чието тяло се виеше в предсмъртен гърч. След малко тя се вкамени и се превърна в безжизнен труп.

Изстрелът се оказа съдбоносен, но не за Кейт Воуан, а за Джудит Джесурън.

Беше се намесила фулахската прислужница. Виждайки живота на своята господарка застрашен, тя бе скочила от стола си при входа и се бе хвърлила с пъргавината на гепард към убийцата. Йола бе успяла да я улови за китката с намерение да я отклони от прицела в нейната господарка и при това движение пищовът се бе насочил към самата Джудит.

Следователно по една случайност, без Йола да го бе желала, Джудит Джесурън завърши живота си с неволно самоубийство.