Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maroon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2008)
Корекция
Kazak_koka (2008)

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Издателство „Отечество“, София, 1980

 

Превел от английски Светослав Колев

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Албена Николаева

 

Английска, трето издание, ЛГ VI. Дадена за набор на 26. II. 1980 г. Подписана за печат на 17. VI. 1980 г. Изляза от печат на 27. VIII. 1980 г. Печатни коли 31,25. Издателски коли 31,25. Условно-издателски коли 30,58 Цена: подвързия 2,94 лв., брошура 2,68 лв.

Индекс 11 95376 25632/6256–7–80

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София

c/o Jusautor, Sofia

 

G. W. Dillingham Co., Publishers, New York 1897

История

  1. — Добавяне

Глава XXXII
НЕПРИЕТО СРАЖЕНИЕ

Седналият на клона на дървото наблюдател почна да си мисли, че сънува. За някакви си двайсетина кратки минути той видя много повече вълнуващи събития, отколкото би могъл да види за двайсет години в родината си. И все пак завършекът на драмата още не беше настъпил. Жестикулациите на беглеца и думите на неговия покровител дадоха възможност на Хърбърт да разбере, че следва ново действие; позицията пък, която двамата заеха, подсказваше, че това действие ще се разиграе на същата сцена, без да се сменят декорите.

Засега младият англичанин нямаше особени основания, които да го заставят да напусне положението си на зрител и да се превърне в действуващо лице в тази западноиндийска драма. Че жълтият ловец уби един глиган и залови един избягал роб, а след това защити своя пленник и себе си от двата песа, поваляйки ги мъртви, не беше работа на Хърбърт. Единственото нещо, което засягаше младия англичанин, беше безцеремонната употреба на ловната му пушка, но едва ли е нужно да се поменава, че ако бяха го замолили, той на драго сърце би я заел на беглеца.

Досега обаче нищо не го караше да изостави пълния си неутралитет и той реши да не напуска положението си на бездействие, докато може.

Едва Хърбърт взе това решение, когато на сцената се явиха нови действуващи лица. Очевидно както беглецът, така и покровителят му ги очакваха, защото и двамата, след като се отърваха от кучетата, гледаха към гъстака, откъдето бяха изскочили животните.

Новодошлите бяха трима. Единият, който вървеше най-напред и вероятно водеше групата, беше висок мъж с чер на брада, жилетка от червен плюш и високи чизми от конска кожа. Другите двама бяха слаби, жилави хора с ризи и панталони на резки и широкополи палмови шапки, които засенчваха острите испански черти на лицата.

Брадатият човек беше въоръжен с пушка и пищови, а останалите не носеха огнестрелно оръжие; те държаха в ръка само по един дълъг като рапира нож, чийто калъф висеше на кръста им. И те използуваха същата сабя като оная, с която умело си послужи само преди малко жълтият ловец и която се наричаше мачете.

Когато зърнаха картината под дървото, новопристигналите се стъписаха, по лицата им се изписа силна изненада. Мъжете с испански образ останаха съвсем поразени; негодуванието се смеси със смайването при вида на проснатите на тревата мъртви кучета.

Брадатият мъж, който, както казахме, изглежда беше водач на групата, пръв даде израз на чувствата, които развълнуваха и тримата.

— Как — изкрещя той с пламнало от ярост лице, — как смееш да се бъркаш в нашите работи?

— Caray![1] Кой уби кучетата ни? — ревна единият от испанците.

— Demonios![2] С живота си ще платите! — викна другият испанец и вдигна заплашително своето мачете.

— Е, какво, като убих песовете? — отговори жълтият ловец с хладнокръвие, на което се възхити безмълвно наблюдателят от клоните на дървото. — Какво, като ги убих? Ако не бях ги убил, щяха да ме разкъсат.

— Не — обади се единият от испанците, — нямаше да те докоснат. Caramba![3] Те са достатъчно обучени, за да не те разкъсат. Кучетата гонеха само него. Защо го браниш? Какво се месиш в чужди работи?

— Грешиш, любезни — отвърна момъкът с чалмоподобната кърпа на главата, усмихвайки се подигравателно. — Не се меся в чужди работи, защото точно това ми е работата: да го запазя, иначе ще пострада джобът ми. Той е мой пленник.

— Твой пленник! — възкликна един от мъжете с озадачен поглед.

— Да, мой пленник и аз имам интерес да не го разкъсат копоите. За главата му ще ми дадат само два фунта награда, а ако го отведа жив, ще ми се заплати двойно повече, и премия отгоре, макар и със съжаление да виждам от инициалите на гърдите му, че премията не ще бъде голяма. Е, какво имате да възразите, господа?

— Ще възразим — разяри се мъжът с черната брада, — че не ни интересуват брътвежите ти. Хич и не искам да зная кой си ти. Досещам се кой ще си, но ще ти кажа направо да не се навираш в нашите работи. Беглецът е роб на Джейкъб Джесурън. Аз съм негов управител. Робът е уловен в Джесуръново землище, тук се простират неговите земи. Беглецът нито е твой пленник, нито ти се полага награда. Предай ни го начаса!

— Caramba — така е, да! — изкрещяха в един глас двамата испанци и в същия миг тримата пристъпиха към беглеца: брадатият управител с пищов в ръка, а двамата му помощници с голи мачетета.

— Само да посмеете! — закани се ловецът с предизвикателен глас, правейки знак на беглеца, чиято пушка той бе напълнил по-рано, да бъде готов. — Мислете му! Първият, който посегне към него или към мене, го чака смърт. Вие сте трима, ние двама, и то единият полумъртъв от нечовешкия побой.

— Трима срещу двама! Не е честно! — намеси се младият англичанин, като се спусна от клона и застана на страната на по-слабите. — Сега силите са равни — добави той, извади изпод дрехата си пищов и го насочи към управителя с намерение да стреля, ако брадатият мъж продължи настъплението.

Това присъединяване към сражаващите се противници — еднакво неочаквано и за двете страни — предизвика общо смайване.

Но когато се видя на коя страна застана Хърбърт, други вълнения отстъпиха място на изненадата. Едната страна го посрещна с погледи на благодарност, а другата — с нескривана враждебност.

Намесата на младия англичанин, не само изравни числото на противниците, но почти уравновеси и силите на двете групи и принуди, кое го не бе рядкост в подобни случаи, брадатият управител и двамата му помощници да се откажат от сражението внезапно изоставени от нападателния си устрем. Почнаха се преговори.

Кой сте вие? — запита водачът на преследвачите грубо. — Кой е, искам да зная, тоя бял човек, който се осмелява да нарушава островните закони? Знаете какво наказание ви очаква, и давам ви дума, че ще заплатите за постъпката си.

— Ако съм погазил закона — отговори Хърбърт, — готов съм да отговарям за провинението си. Но най-напред трябва да зная какъв закон съм нарушил и не вие ще бъдете мой съдник.

— Помагате на един роб да се укрие.

— Не е вярно — възрази жълтият ловец. — Робът е вече уловен и не може да избяга. Тоя млад благородник, който е толкова непознат за мене, колкото и за вас, сигурен съм, не подпомага никакъв роб да се укрие.

— Ба — тросна се управителят, — не искам и да зная какво дърдориш. Ти нямаш право да го улавяш и не можеш да се бъркаш в нашите работи. Ние бяхме открили дирята на беглеца с кучетата и щяхме да го уловим и без тебе. Нам се пада наградата и ти казвам още веднъж да ни го предадеш.

— Хайде де! — подигра се жълтият ловец.

— Искам го — поде брадатият мъж, правейки се, че не е забелязал подбива — в името на Джейкъб Джесурън, чийто управител съм аз, както вече обясних.

— Даже и лично Джейкъб Джесурън да сте, пак няма да го предам — отвърна ловецът студено, без гласът му да издава желание за самохвалство.

— Значи отказваш да го предадеш? — рече управителят, като че питаше за последен път.

— Да — беше решителният отговор.

— Достатъчно! Ще се разкайваш за това. А вие — продължи пратеникът на Джесурън, обръщайки се към Хърбърт — ще отговаряте пред съдията за участието си в тая история. Само за Ямайка сте вие! Неколцина като вас и добре ще се подредим с негрите! Не се тревожете, ще се срещнем пак.

— Не държа — възрази младият англичанин. — Досега — продължи той язвително — не бях срещал по-неприятна физиономия от вашата и не ще изпитам никакво удоволствие да ви се любувам още веднъж.

— Проклятие! — изръмжа управителят. — Ще се разкайвате за тая обида, преди да е минал и месец. Жив да не остана, ако не се разплатя с вас.

С тази закана негодникът обърна гръб и тръгна сърдит.

— Cosita![4] — възкликна единият от испанците, които избързаха да последват водача си. — Хубавите ни кучета! Ах, demonio, скъпо ще ни платиш за тях. Двеста песи за всяко едно, ни меден петак по-малко.

— Ни меден петак по-малко! — отвърна жълтият ловец с насмешлив глас. — Видяхте ли се колко пари струвате? Само се хвалите с песовете си, а ей ги къде лежат. Vaya[5], приятели, връщайте се в родината си и там ловете негри бегълци! Тук тоя дивеч ще го оставите за ония, които знаят как да го ловят — за мароните.

Хърбърт забеляза, че когато ловецът произнесе последната дума, той се изпъчи гордо и погледна презрително испанските ловци на негри.

Едно яростно caray, изскочило едновременно от устата на двамата, беше единственият отговор на испанците, които, обръщайки гръб на памуковото дърво, догониха водача си през полянката.

След някой миг и друг тримата преследвачи се шмугнаха в шубрака и се загубиха от погледите на англичанина, жълтия ловец и червения беглец.

Бележки

[1] Caray (исп.) — проклятие!

[2] Demonios (исп.) — дяволи!

[3] Caramba (исп.) — по дяволите! Бел.прев.

[4] Cosita (исп.) — нищожество!

[5] Vaya (исп.) — хайде! Бел.прев.