Майн Рид
Ямайски марони (51)

Глава L
ЗАГРОЗЯВАЩИТЕ ПАНТАЛОНИ

Господин Смиджи се влачеше нещастен подир водача, когото капитанът на разбойниците му предостави, за да го отведе в къщи.

Колко много се различаваше окаяният и оклюмал мъж от спретнатия и елегантен ловец от утринта. Външният вид и състоянието на духа му бяха еднакво плачевни.

На франта не тегнеше преживяното. Той не бе понесъл наранявания, от които би заслужавало да се оплаква. Похабените скъпи дрехи и раздадените пари на бандитите, за каквито той продължаваше да счита мароните, представляваха дреболия за един богаташ като него. Огорченията му следователно не се дължаха на загубата и на премеждията. Измъчваше го нещо предстоящо, нещо в перспектива.

Сега, когато се приближаваше до дома, той се връщаше в много по-смешно състояние, отколкото когато се раздели с веселата горска чета, защото след отдавна спрелия дъжд пекна изгарящо слънце. Атмосферното въздействие върху онова, което бе останало от кожените му панталони, предизвика тяхното скъсяване и изрязаните краища се вдигнаха нагоре до половината от бедрата, вадейки на показ значителна част от кривите кльощави крака между крачолите и ботушите.

Воден от своята суета, франтът съзнаваше недостатъка на краката си. Там беше най-уязвимото му място. Поради тази причина той отдавна избягваше употребата на високи ботуши, така наречените в Англия „хесенски“ ботуши, които са най-грациозните измежду всички видове обуща с изключение може би на сандалите. Смиджи ги мразеше като всеки мъж с вретеновидни крака, който е принуден да ги носи, и това обяснява тяхното изчезване. Контето ненавиждаше бричовете, защото и те водеха до същите последици и издаваха слабото му място.

Няма съмнение, че това отвращение го бе довело до нововъведението в ловния костюм, което вече описахме и което в случая се оказа сериозна грешка.

Ако кожените панталони бяха запазили дължината, на която бяха отрязани; не би се забелязвало нищо особено, поне нищо толкова смешно. Те биха могли да се уподобят на панталонките на шотландските планинци или на свободно падащи кожени бричове — премяна, подходяща за един ловец. Но както сега се бяха свили и разголваха кривите скелетоподобни форми на Смиджиевите крайници, те правеха контето съвършен образец на „плашило“.

Смиджи съзнаваше твърде добре всичко и в тоя момент беше готов да назначи за книговодител в имението си всекиго, който би му набавил едни панталони. Той се нуждаеше само от панталони. Останалото му облекло, макар и тежко пострадало в сравнение с вида си, преди да тръгне ловецът сутринта, беше все пак поносимо, във всеки случай не беше смешно. Единствено панталоните можеха да донесат нещастие на контето.

Една ужасяваща перспектива се очертаваше пред нашия бивш ловец, защото сега той заслужено можеше да се нарече така. Може би някои биха предпочели да се употреби едно по-малко ласкаво определение: нашият самозван ловец.

Той се страхуваше да се завърне. Празната ловджийска торба и глупавото приключение, завършило с това, че го постави в такова смешно положение, съставляваха наистина неприятна, ужасяваща перспектива. Как щеше да се яви франтът пред своите приятели в Гостоприемната планина? Той не береше голяма грижа за г. Воуан, но как можеше да се укрие от госпожица Воуан, от Кейт, ах, от Кейт! Тук лежеше причината за неговата загриженост, за неговото огорчение.

Не можеше ли да се добере до къщата и да се промъкне до стаята си, без да бъде забелязан? Имаше ли някакви изгледи за успех?

Когато Смиджи поразмисли, убеди се, че няма големи шансове. Гостоприемната планина, като всички други плантаторски жилища в Ямайка, беше подобно на птича клетка открита от всички страни. Извън границите на вероятното трябваше да се счита възможността ловецът да се вмъкне незабелязан.

Смиджи искаше все пак да опита и върху успеха на този опит заложи единствената си надежда. Защо не владееше великата тайна, позната само на ревнивата Юнона — съпругата на Юпитер, — тайната човек да става невидим! Какво не би дал франтът, за да може да наеме само десетина минути картагенския облак.

Подобна мисъл действително занимаваше Смиджиевия ум, защото, като всички англичани от добро семейство, и той бе изучавал древните класици.

Идеята породи в него едно вдъхновение. Щом нямаше възможност да използува Юнониния облак, защо да не се прикрие под булото на нощта. Когато се стъмни, той можеше да влезе и да се добере до стаята си неусетно, избягвайки неприятната среща, от която се страхуваше толкова.

Контето се спря, погледна водача, погледна слънцето и накрая голите си колена, които сега от умората се бяха огънали навътре едно към друго.

Гостоприемната планина се виждаше. Водачът се готвеше да се раздели с ловеца. Следователно франтът можеше да постъпи, както пожелае, без да има никакви свидетели.

След миг маронът се сбогува със Смиджи и го остави сам.

Контето измери още веднъж с очи небето и погледна часовника си. След два часа щеше да падне здрач. Промеждутъкът от сумрака щеше да му позволи да се доближи до къщата и в първите минути на тъмнината, преди да се запалят лампите, той щеше да се промъкне незабелязано или най-малко не би проличал така силно окаяният му вид.

Планът беше осъществим. Смиджи реши да го приложи и се сгуши на скрито, за да изчака да залезе слънцето.

Той броеше часовете, половинките и минутите; ослушваше се в гласовете, които идваха от негърското село; наблюдаваше пъстрокрилите птици, които летяха между клоните над главата му, и им завиждаше за непокътнатата перушина.

Въпреки че прелестни гледки галеха очите и сладки напеви омайваха ушите на нещастника, двата часа, които той прекара в скривалището си, не преминаха приятно; неизвестността дали ще сполучи планът му лишаваше от чар дивната картина, която заобикаляше ловеца.

Часът за действие настъпи. Слънцето залезе зад отсрещния рид, където се намираше Монтагювият замък, собственото му стопанство. Дрезгавината се спусна нежно като пурпурна завеса над долината на Гостоприемната планина. Дойде време за тръгване.

Смиджи се изправи и след като извърши разузнаване на местността пред себе си, се насочи към господарската къща.

Той се мъчеше да върви по възможност под прикритието на дърветата, което му се удаде, защото бахаровите дъбравки откъм тази страна се спускаха чак до парка, който обкръжаваше жилището.

Франтът отмина негърското село и го остави вдясно от себе си, без да бъде открит. Обходи също складовете и захарните работилници, използувайки особеностите на терена, и успя да достигне незабелязано до площадката, на която се издигаше къщата.

Той все още не беше превъзмогнал заплахата: опасното поле се намираше пред него и трябваше да се прекоси. Оставаше да се преминат цветните лехи пред къщата, защото пътеката бе отвела контето пред главния вход.

Беше тъмно и никой не се показа; поне ловецът не видя никого на стълбищната площадка и на прозорците на големия хол. Дотук всичко бе минало благополучно.

Сега беше нужно само Смиджи да притича до отворената врата и после до собствената си стая, където Томс щеше набързо да го премени в по-угледни дрехи.

Франтът се засили да прибяга и успя да премине половината път през градинските лехи, когато внезапно иззад жилището се показа тълпа от хора, носещи над главите си големи запалени факли.

Бяха слуги и ратаи от плантацията с Тръсти начело.

Човек би могъл да си помисли, че са потеглили за някакво тържествено шествие, ала бързият им ход и присъствието на Куоши, който притичваше отпреде им, сочеха, че са тръгнали по друга работа.

Смиджи отгатна закъде се бяха запътили. Отиваха да го търсят!

Гледката изпълни с отчаяние контето. Факлоносците го превариха. Те достигнаха вече пред главния вход и пламъкът на техните големи факли освети всичко, като че някакво нощно слънце разкъса небесния мрак.

Нямаше вероятност Смиджи да успее да се изплъзне от ярката светлина; поне той не виждаше никаква възможност.

Той се закова на място, ри желал да се върне към храстите и там да изчака да се отдалечи групата, но се страхуваше, че с движението си назад ще привлече вниманието върху себе си; тогава всичко щеше да се провали и приключението щеше да завърши по най-нежелателен начин.

Вместо да се отдръпне, франтът спря, вдървен и неподвижен, сякаш забоден с игла.

В този момент на горната стълбищна площадка се появиха две фигури, които на ослепителното осветление на факлите можеха да се разпознаят лесно. Бяха плантаторът и дъщеря му, следвана от прислужницата си Йола. Господин Воуан беше излязъл, за да даде упътвания как да се извърши диренето.

И тримата бяха обърнати с лице към тълпата и, естествено, към контето.

Плантаторът отвори уста да заговори, но един вик на Йола, към който се присъедини и господарката и, го прекъсна. Острият поглед на фулахката беше паднал на Смиджи, чийто бял образ лъщеше под пламъка на факлите като лика на статуите, които бяха поставени тук-там из градината.

Франтът бе застанал по средата на парка и тъй като прислужницата знаеше, че там няма никаква статуя, неочакваната му поява предизвика нейния тревожен писък.

Мигновено всички погледи се насочиха към мястото, където се намираше лондончанинът, и факлоносците с Тръсти начело забързаха към лъжливата статуя.

Нямаше шансове злочестият ловец да се укрие. Той бе намерен и обилно осветен; към него се насочиха десетки погледи, между които и погледът на любимата, която, вместо да изрази състрадание към жалостивия му вид, засия от подигравателно задоволство.

Злополучният лов на контето завършваше с ново, още по-тежко поражение. Смиджи си проби път през тълпата и без да се бави, се измъкна от наблюдение, избързвайки към стаята си, където благодарение На утехата и насърчението на съчувствения Томс скоро доби поносим вид.