Майн Рид
Ямайски марони (128)

Глава CXXVII
ПРИСЪДАТА НА СЪДБАТА

Мароните оставиха Куокоу да хърка и да спи, докато се съмна. До този час Чакра не се вести никакъв, но точно когато румената зора почна да обгаря върховете на горските дървета, на ръба на стената, непосредствено над стълбата от храсти, се показа една черна фигура.

Едва тя се мярна, и ето изскочи още една сянка, а сетне зад двете първи се появи и трета и четвърта фигура.

Четирите силуета се спряха на горния край на пропастта. Трудно бе да се каже дали разговарят нещо. Навярно разговаряха, но гласовете им не можеха да се чуят поради бученето на бързоструйната река.

Сега човекът, който се показа пръв, почна да се спуска по канарата, следван от останалите, явно в същия ред, в който се явиха на върха.

Сингюз бе вече разтърсил Куокоу от съня му. Другите спящи бяха също разбудени и всички стиснаха здраво пушките си, щом видяха врага.

При все че вече се бе развиделило, ни една от четирите фигури, които се открояваха на стената на канарата, не можеше да бъде разпозната. Тъмната скала и храстите не позволяваха да се видят лицата им. Четворката не можа да бъде разпозната и когато стигна до основата на стълбата, защото и там клоните закриваха новодошлите.

Едва след като двата силуета, които вървяха начело, влязоха в лодката и тя се плъзна по откритата водна повърхност, Куокоу ги позна.

— Чакра — прошепна той на Сингюз. — Други, да пуквам, ако очи не лъжат мене, е твой стари познат — чифликчия.

Тази забележка беше излишна за фулаха; той вече беше познал добре известните черти на човека, който му бе причинил толкова страдания.

Споменът за всички претърпени злини нахлу внезапно в сърцето на Сингюз. Жажда за отмъщение — остра, неудържима — завладя духа му.

С див вик и преди Куокоу да успее да го спре, той вдигна оръжието си и гръмна.

Младият африканец беше стрелец с безпогрешен прицел и ако не беше вдигнатата ръка на Куокоу, която наруши точността на неговата смъртоносна цев, часовете на Джейкъб Джесурън щяха да бъдат преброени.

Но въпреки това те пак се оказаха преброени. Независимо от намесата на Куокоу, напук на случайността, която отправи куршума далече от прицела, съдбата беше решила да вземе своята жертва.

Никой от седящите в лодката не изглеждаше засегнат, ала когато се разнесе димът, се видя, че изстрелът не бе останал без последствие. Ръцете на магьосника бяха празни. Куршумът бе улучил греблото и го бе изтръгнал; то сега плаваше на повърхността на водата и се носеше устремно към ждрелото.

Остър рев изскочи от устата на коромантиеца. Той единствен схвана опасността, на която произшествието го излагаше. Той единствен знаеше въртопа, който застрашаваше да ги повлече двамата — него и спътника му.

Той мигновено коленичи, спусна ръцете си от двете страни на ладията, прилепи тялото си до планшира и почна да гребе с широките си длани. Неговата цел беше да не позволи на члуна да отиде към средата на течението.

Необикновената борба продължи няколко минути — лодката се задържа на място, без да се движи ни нагоре, ни надолу.

Мароните наблюдаваха зрелището с няма изненада и вероятно биха продължили да зяпат, ако двамата човеци, които бяха останали в подножието на стълбата, тласкани навярно от любопитство, не се показаха на брега на вира и по този начин позволиха да се различат лицата им. В същия миг един от мароните, който имаше да урежда стари сметки с тях, ги позна.

— Испански лешояди! — изрева Куокоу, смаян от вида на бившите си пленници. — Те са бягали от наша охрана. Огън по тях, момчета! Не оставяйте тях да бягат повторно!

Гръмовният глас на лейтенанта на мароните, който надделя над всички други шумове, стресна двамата ловци на негри и ги накара да почувствуват опасността, на която бяха изложени. Подобно на двойка песоглавци те почнаха да се катерят нагоре по стената.

Много късно! Преди да достигнат и една трета от пътя до върха, половин дузина спусъци бяха натиснати и труповете на кубинците паднаха непосредствено един след друг във водата с шумен плясък.

През същото време Чакра продължаваше да води в лодката своята борба на живот и смърт: той ту смогваше да превъзмогне течението, ту потокът вземаше превес.

Мароните не бяха в състояние да се произнесат кой ще излезе победител в този необикновен двубой. Те зареждаха пушките си и оставиха магьосника необезпокояван да се бори с водната стихия.

Те не можеха и да желаят сцената да завърши бързо. Никой отмъстител не би могъл да измисли за жертвата си по-ужасно положение от онова, в което се намираха в този миг коромантиецът и съучастникът му.

Подтикван от инстинкта за самозапазване, негърът все още хранеше надежда за спасение, ала чифликчията, който бе станал вече жертва на отчаянието, имаше такъв изплашен вид, че можеше да накара и смъртния си враг да се въздържи от намеса.

Трудно беше да се определи дали устремът на течението или дългите мускулести ръце на Чакра ще надделеят. Известно време силите изглеждаха уравновесени. Но силата на човека се изтощаваше, а тази на природната стихия оставаше непроменена. На края водата щеше да вземе връх. Магьосникът изглежда почна да се убеждава в това и се огледа с изпитателен взор, в който се четеше отчаяние.

В този миг го осени ново хрумване — мисъл, която щеше може би да му помогне да се спаси.

Изведнъж изродът изостави безнадеждните си усилия да задържи лодката и сякаш взе някакво внезапно решение. Той се обърна към своя спътник и се наведе към него, като че ли искаше да му прошепне нещо. Но свирепият мрачен поглед издаваше съвсем друго намерение.

Щом се приближи достатъчно, изродът ненадейно протегна дългите си ръце, хвана чифликчията за раменете и го стисна в прегръдката си, подобно на исполински паяк, който улавя плячката си.

Сетне коромантиецът рязко промени хватката, улови търговеца на роби за едната ръка и единия крак, вдигна го високо във въздуха и с огромно усилие го захвърли над планшира на лодката.

Едновременно с плясъка на вода прокънтя писък, изразяващ ужас. След миг тялото на нещастника се изгуби под тъмните струи на вира.

Шапката и чадърът му единствени изплаваха на повърхността и се понесоха бързо по течението.

Извергът отново се изправи в ладията, но не откри никаква възможност за спасение. Единственото задоволство, което можа да извлече от временното си облекчение, беше да види, че вероломният му съучастник ще загине заедно с него.

Чакра се надяваше, че като намали товара на лодката, ще успее да се бори по-сполучливо с течението, но надеждата му не се оправда.

Докато се отърве от своя спътник, той загуби време и преди да успее да се върне назад, ладията бе повлечена от един водовъртеж, от който не бе в състояние да я измъкне дори силата на греблото.

За съвсем кратко време члунът бе отнесен в устието на пролома и се плъзна надолу с бързината на стрела.

Опитът на лодкаря да се хване за един храст, който се подаваше водоравно от скалите, не му помогна да се спаси, макар че в отчаянието си Чакра се улови за него. Дори дръвчето да имаше яки корени, те не биха издържали на яростния, неудържим напор на водната струя.

Храстът обаче беше слаб. Корените му се изскубнаха и след миг коромантиецът и лодката му се сгромолясаха между камъните от сто фута височина.

Съюзникът на Чакра се бе озовал в бездната само няколко секунди по-рано и двете мъртви тела отново се събраха наедно, въртейки се непрекъснато сред бялата гъста пяна.