Майн Рид
Ямайски марони (6)

Глава V
ДВЕ ПИСМА

Вместо в средата на стаята масата за ядене се намираше малко встрани от входната врата, където от отворените жалузи се чувствуваше по-силно свежият въздух и се откриваше изглед към пейзажа навън. Гледката беше наистина очарователна; тя обхващаше долината от край до край с дългата, засенчена от палми алея, ивица от река Монтего, покривите и ветропоказателите на града, корабите в залива, крайбрежния път, самия залив и в далечината — синевата на Карибско море.

Колкото и омайна да бе гледката, точно сега г. Воуан не бе особено разположен да й се любува. Занимаваха го много повече богатите гозби на масата, а останеше ли му свободен миг да повдигне очи над перваза на прозореца, погледът му не отиваше по-далече от редиците роби из тръстиките, за да провери дали негърските надзиратели изпълняват задълженията си.

Госпожица Воуан надничаше по-често навън. По това време един от прислужниците се връщаше обикновено от Монтего Бей и донасяше писма от пощата. В държането на девойката нищо не издаваше вътрешно безпокойство, а само живия интерес, който младите момичета от всички страни изпитват, когато очакват пощенския раздавач с надежда, че ще им донесе някое от ония писъмца от дванайсет листа, сбито написани със ситен почерк, които са съвсем трудни за разчитане и които все пак са много по-интересни за тях от страниците на най-новия роман.

Пейзажът изглежда имаше много повече притегателна сила за прислужницата Йола или по-право нея я мамеше просторът отвъд морето. От време на време, когато услугите и не бяха нужни, очите й шареха по далечната синина със странно изражение на замечтаност, като че ли мислите й летяха над морската шир към далечната и родина — оная африканска родна земя, от която я бяха отвлекли в плен, за да я продадат като робиня.

Каквото и нетърпение да бе изпитвала госпожица Воуан в очакване на пощата, то предстоеше да бъде успокоено скоро.

Само няколко минути подир поканата на звънеца за закуска един тъмен предмет в алеята издаде приближаването на куриера Куоши и не след дълго едно дяволито негърче, яхнало космато пони, влезе в галоп през главния вход и предаде чантата си на домоуправителя, който го пресрещна, на стълбищната площадка. Ако красавицата Кейт разчиташе на писъмце, тоя път й предстоеше да изпита разочарование. В чантата имаше само две писма и един вестник, предназначени за г. Воуан. Те носеха пощенско клеймо от Англия и г. Воуан позна тутакси почерка на едното от писмата; докато разчупваше восъчния печат, по лицето му пробягна усмивка на задоволство. Няколко мига стигнаха, за да се запознае със съдържанието му; усмивката се превърна в траен израз на голямо задоволство; той стана от стола и се заразхожда напред и назад, като щракаше с пръсти и възклицаваше: „Добре! Добре! Така и предполагах!“

Дъщерята го наблюдаваше с изненада. Бе навикнала да вижда баща си сериозен, понякога затворен. Подобна проява на весело настроение бе необичайна за Лофтъс Воуан.

— Изглежда приятна новина, татко?

— Да, хитрушо, много приятна.

— Мога ли да я узная?

— Да. Не, не, засега поне не.

— О, татко! Много е жестоко да я криеш от мене. Обещавам ти, че ще споделя радостта ти.

— Ехе, как няма да я споделиш, щом научиш вестта. Хм, стига да не си глупавичка!

— Аз глупавичка, татко! Ако това е единственото условие, за да ме зарадваш, ще се помъча да не бъда глупавичка, та да си спестя упрека.

— М-да, ти ще бъдеш глупавичка, ако не се зарадваш. Не може другояче, моето момиче! Ще ти разправя всичко, не бързай! Добре! Добре! — продължи той и отново защрака възбудено с пръсти. — Така и предполагах. Знаех, че ще дойде!

— А-а! Ти очакваш някого, татко?

— Да. Отгатни кого!

— Как мога да отгатна? Ти знаеш, че не познавам приятелите ти в Англия, а както виждам, писмото носи английско пощенско клеймо.

— Нима не знаеш имената им? Ти си ги чувала от мене, пък си виждала и писма от тях.

— Ах, да! Често чувам да говориш за един — господин Смиджи — много смешно име. За нищо на света не бих желала да се наричам Смиджи.

— Охо, момичето ми! Смиджи е прекрасно име, особено когато отпред стои Монтагю. Освен това г. Смиджи е собственик на стопанството „Монтагю Каел“ — „Монтагювия замък“.

— Но, татко, нима това може да направи името по-благозвучно! Него ли очакваш?

— Да, миличка. Уведомява ме, че пристига със следния кораб. „Морска нимфа“ се наричал ветроходът и щял да отплава седмица след като е писано писмото, което ще рече, че подир някой ден и друг можем да очакваме пристигането му. Божичко! Трябва да се подготвя, за да го посрещна. Нали в Монтагювия замък жилището е неизползваемо, налага се той да бъде мой гост. Слушай, Кейт — продължи плантаторът, сядайки отново на масата, наведен към дъщерята, за да не може прислугата да подслушва неговия шепот. — Трябва да направиш всичко възможно, за да приемеш младия чужденец прилично. Разправят, че бил съвършен кавалер, а аз зная, че е и богат. В мой интерес е да бъдем внимателни с него — добави г. Воуан, като че ли говори сам на себе си с още по-нисък глас, но все пак достатъчно високо, за да може дъщерята да долови какво каза.

— Скъпи татко — беше отговорът й, — как бих могла да се държа неучтиво с него? Макар и само заради тебе…

— Макар и само заради тебе самата — рече бащата, като я прекъсна и придружи забележката с многозначителен поглед и смях. — Впрочем, драга Кейт — продължи той, — по тоя въпрос ще имаме време да поговорим. Чакай да прочета и другото писмо. От кого ли може да бъде то. Чудно! За пръв път виждам тоя почерк.

Вестта за предстоящото посещение на г. Монтагю Смиджи заедно с примамливата украса на многобройните му съвършенства, за които Кейт Воуан бе чувала не един път, сякаш не събуди в сърцето на младата квинтеронка силна радост, поне външно не пролича това. Тя посрещна новината с пълно безразличие, като че не изпитваше нито благоразположение, нито враждебност към госта. Ако се опитаме да направим равносметка на настроенията й, бихме установили по-скоро неизгода за чужденеца, защото така се бе случило, че много от онова, което девойката бе слушала за него, не бе в състояние да спечели благоволението й. А до ушите й бяха стигнали доста подробности за господаря на Монтагювия замък, понеже той беше често предмет на след трапезните разговори на нейния баща и неговите познати.

В Ямайка г. Монтагю Смиджи бе познат само по име, тъй като през годините на своето непълнолетие, а и от ранно детство — той живееше в Лондон. Беше истински, „лондончанин“ не само по възпитание, но и по рождение, защото не бе син на починалия собственик на Монтагювия замък, а само негов племенник и наследник.

Казахме, че Кейт Воуан не бе чувала за тоя момък нищо, което да я предразположи към него, а по-скоро обратното; тя бе слушала, че е превзето конте — от всички характери може би най-омразният за една млада креолка. Въпреки слабостта на тия същества да се влюбват в мъже с изискана външност, младежите трябва да имат някакво вътрешно съдържание, което макар и да не бъде свързано с висша нравственост или интелектуалност, да се различава от вятърничавото съвършенство на светския франт.

Природата, която вдъхновява креолските моми да отдават сърцето си безрезервно, ги е научила и да го бранят. Инстинктът ги предпазва да не поставят своята скъпоценна жертва върху олтар, недостоен за жертвоприношението.

Имаше и друго едно обстоятелство, което събуждаше в сърцето на Кейт Воуан известно чувство на неприязън към притежателя на Монтагювия замък — поведението на собствения й баща. Когато говореше за г. Монтагю Смиджи, той си служеше с изрази и намеци, които, макар и двусмислени, младото момиче схващаше лесно.

Женското сърце отгатва бързо, защото е надарено — от най-ранна моминска възраст — с тънък усет, когато трябва да се разбере онова, което засяга правото на девойката да разполага със себе си. Тя е готова да отблъсне всеки опит сърцето й да бъде отклонено от природното му влечение и да бъде лишено от правото на избор.

С незнанието на тези твърде дълбоки истини г. Воуан издигаше преграда на собствените си помисли, въобразявайки си, че с успех разчиства почвата от предполагаемите пречки и изравнява пътя.

Господин Воуан подготвяше женитба, защото очевидно той си бе наумил да играе ролята на брачен посредник.

— Никога досега не съм виждал тоя почерк — рече той повторно, като разчупи печата на другото писмо.

Ако съдържанието на първото писмо го бе изпълнило с радост, второто оказа напълно противоположно въздействие.

— По дяволите! — възкликна той и смачка писмото, когато го прочете. Отново се заразхожда възбудено: — Мъртъв или жив, тоя ми несретен брат сякаш се е родил, за да бъде проклятие за мене! Докато беше жив, все пари просеше от мене, а сега пък мъртъв ми изпровожда сина си, някакъв негодник като него самия, та да ми пречи и може би да ми донесе беда.

— Татко скъпи — обади се младото момиче повече разтревожено от изражението, отколкото от словата му, защото тях той произнесе съвсем ниско, — нима второто писмо е неприятно?

— Уви, точно така. Можеш сама да видиш.

Господин Воуан седна на стола, подхвърли над масата омразното писмо и започна да се храни с пресилено настървение, сякаш за да успокои раздразнението си.

Кейт взе писмото и гладейки гънките, плъзна поглед по съдържанието му.

Четенето не отне много време, тъй като в сравнение с дългия път, който писмото бе изминало, съдържанието бе съвсем късо:

Лондон, 10 юни 18…

 

„Мили чичо,

Длъжен съм да ти съобщя тъжната вест, че твоят брат и мой любим баща не е вече между живите. Последните му думи бяха да дойда при тебе и аз, в изпълнение на волята му, потеглям за Ямайка. Корабът се казва «Морска нимфа» и ще отплава на 18 т.м. Не ми е известно колко време ще трае пътуването, но се надявам, че ще бъде кратко. Понеже шерифският пристав иззе за задължения имуществото на татко и аз останах без средства, принуден съм да пътувам в трюма, което, както ми обясниха, съвсем не е удобно. Но аз съм млад и силен и не се съмнявам, че ще издържа несгодите на пътя. Твой любящ

Хърбърт Воуан“